Съвременни любовни романи

Човекът разум и откраднатото слънце - Светлин Трендафилов

Буреносните облаци плавно се разсеяха и първите слънчеви лъчи погалиха все още спящия Люписемко, но той продължи да похърква сладко.

–        Хайде де! Цяла вечер обикалях Земята… ред е и ти да свършиш нещо полезно! – провикна се слънцето отгоре и заблещука право в очите на Люписемко.

–        Ох, Слънчо, остави ме! – смотолеви той и му обърна гръб.

–        Ставай, безделнико! Съмна се! А и днес трябва да навестиш баба си…

–        Баба Зорица! – подскочи момчето изведнъж и рязко се втурна в търсене на вехтите си цървули. Подскачайки изтича навън по течението,  улови хладния утринен вятър и го яхна по пътя до селото зад баира, а Слънчо приятелски огряваше хоризонта пред него…

Млъдежът подмина оживените улици на площада и старата ковачница и се спря пред малка китна къщурка. Слезе от вятъра и го пусна да си играе с листата на дърветата, правещи приятна пъстра сянка. Почука по дървената врата, закачливо скривайки букет от неувявки зад гърба си. Вратата се отвори и от вътре се подаде приветлива дребна женица с бели коси.

–        Честит рожден ден, бабо! – ухили се ведро момчето и подаде букета.

–        Аааах, разбойнико, как ме изненада!!! – зарадва се старицата, поемайки цветята с усмивка – Влизай, момчето ми, влизай… Кога ще се задомиш, та да ми доведеш и невяста хаха…

***

    Времето отмина в приказки и дойде ред момчето да си ходи. Не щеш ли, навън настана хаос и хората се изпокриха в домовете си. Небето потъмня и заваляха огнени гръмотевици. Люписемко изтича на вън и що да види? Над селото цареше мрак, а приятелят му Слънчо го нямаше.

–        Огненият змей горянин! – викаха селяните. Той открадна слънцето! Какво ще правим?

–        Ах, този змей! – завайка се и баба Зорица – Има зъб на нашето село от сто години насам – още откакто дядо ми и двамата му братя не му позволиха да открадне златната им ябълка, все пакостѝ…

–        Аз ще го намеря, бабо, не бой се! – отсече храбро момчето – А и Слънчо ми е приятел – винаги ми е давал надежда със светлината си…

–        Добре, но се пази! Легендите разправят, че змеят имал цяла армия от метални чудовища! И помни, синко: попаднеш ли в беда, търси човека разум – крие се по кладенците с изворна вода, там ще го намериш… – заръча баба му.

Люписемко не загуби и миг, накриви калпак и стремглаво пое след грамадните следи на огнения змей. Дълго броди в мрака, но нито слънцето, нито луната надникнаха зад пурпурните небеса, за да му дадат пътеводен знак. Ставаше все по- студено, а следите все по- малки, но въпреки това той продължи да крачи смело в търсене на светлината.

 

***

   

По едно време момъкът забеляза малко болно кученце да лежи насред пътя и реши да го вземе със себе си.

–        Не мога да те оставя тук… Тъкмо няма да съм сам… А и ще пазиш баба, като се прибера. – засмя се той и прибра кутрето в пазвата си на топло.

    Не след дълго обаче следите  изчезнаха и момчето се оказа затворено сред кухото мълчание на нищото.  Мракът го притискаше от всички страни и го поглъщаше в бездната на бездънната си паст. Изведнъж кученцето се освести и звучно залая нанякъде встрани. Люписемко се обърна и забеляза тънък лъч светлина да струи от короните на дърветата и да пробожда небето в далечината . Знаеше, че това е следа, оставена от Слънчо и бързо се запъти към нея. И наистина, когато прекосиха хълма, момчето и малкият му другар стигнаха до слънчевия лъч. Люписемко го взе и се огледа напосоки за нова следа, когато очите му се спряха на злокобния стърчащ  силует на замък насред гъстата непрогледна горска мъгла. Това бе той – замъкът на змея.

    Момчето си проправи път сред тъмата със слънчевия лъч и стигна до портите на замъка. За щастие отстрани имаше кладенец.  Люписемко се досети за заръката на баба си и се зарадва, че има къде да потърси помощ за съвет как да спаси верния си приятел Слънцето.

–        Човеко разум, чуваш ли ме ? – прошепна той надвесен на ръба на кладенеца – Помогни ми с мъдростта си…

    За жалост получи в отговор само тишина, а вместо човека разум, съзерцаваше само собственото си отражение по повърхността на водата…

Изведнъж земята се разтресе и от небето се сгромоляса с тътен люспестото туловище на Огнения змей горянин. Той тежко издиша пепел, прибра криле и избоботи гръмко:

–        КОЙ ДРЪЗНЕ ДА НАХЛУВА В МОЕТО ЦАРСТВО?!

–        Тук съм да освободя моя приятел Слънцето! – твърдо отсече Люписемко.

–        ТОЙ МИ Е НУЖЕН, ЗА ДА СЪТВОРЯ ВЕЧЕН МРАК И ДА ЦАРСТВАМ НАД ВСИЧКИ ЗЕМИ ПО СВЕТА…  ДА ВИ ИЗЯМ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО НАКАЗАНИЕ, ЗАТОВА ЩЕ ВИ ЗАКЛЮЧА В ПОДЗЕМИЕТО НА МОЯ ЗАМЪК ПРИ ДРУГИТЕ ПЛЕННИЦИ…

     Изневиделица от всички страни нахлуха поданниците на змея – армията от метални чудовища. Те заплашително наобиколиха Люписемко и кучето, влачейки тежко крака. Болтовете по тях скърцаха при всяка крачка, а острите им зъби тракаха като огромни капани на пружини.

–        Скрий се зад мен, пале! – провикна се момчето на кутрето. То обаче проговори с човешки глас:

–        Аз не съм пале, а древна горска химера. Ти бе добър с мен и не ме остави в студа, затова съм ти задължена…

   След което се изправи  на задните си крачка и се издължи  нагоре. Козината  ѝ потъмня, а зъбите  ѝ станаха дълги и страховити. Плавно се преобрази на огромна хала, която  се нахвърли в смъртоносна хватка върху злия змей.

   Металните чудовища приближаваха Люписемко, а той не знаеше какво да прави.

,,И човекът разум го няма – явно трябва да разчитам само на себе си… “– помисли си той.

   Стисна здраво слънчевия лъч в ръка и замахна силно с него като с камшик по тъмните облаци над главите им. Те се скъсаха и заваля дъжд. Металните чудовища се измокриха до последната гайка, бързо ръждясаха и тутакси се строполиха на земята, притиснати под собствената си тежест. Халата повали Огнения змей, а Люписемко го завърза с лъча светлина и се втурна в подземието на замъка за да освободи Слънчо. Там обаче освен верния си приятел,  завари заключена и незнайна мома в бяла носия, с дълги до земята коси и сребърен ореол над главата.

 

–        Благодаря, че ме спаси! – каза дивната хубавица – Аз съм Луната и съм принцеса на нощта. Ти си смел и имаш добро сърце… Искам да станеш мой съпруг и да споделя царството си с теб…

Люписемко прегърна своята невяста,  метнаха се на гърба на халата и се прибраха невредими у дома при баба му.

***

   Победената армия метални чудовища останала като паметник на неговата храброст, а Огнения змей прокудили надалеч и никой повече не чул за него. Люписемко и Луната вдигнали пищна сватба за чудо и приказ.. Той станал мъдър крал, а заради бистрия му ум и чистото му сърце всички го познавали като ,,Човекът  разум”. Така двамата живели влюбени и честити дълги години в мир и благоденствие.  Говори се, че когато косите им посребрели и сърцата им забавили своя ритъм, те се пренесли на небето, където бдели над своето кралство сред златния прах на милиони малки звезди, а любовта им отеквала в безкрая.

 

Край