Последната история | Николина Серафимова  

            Това се случи през последната ми ученическа ваканция. Вече бяхме големи момчета и колкото и да ни харесваше да се разхождаме безгрижни, ни се искаше да си имаме и повече джобни. „Повече” понякога бяха единствените. Бяхме останали сами с майка ми – след кратко боледуване баща ми почина. Баба, майката на баща ми, понякога идваше при нас в града. При последното си идване ми донесе една картичка и едно писмо от баща ми. Картичката беше с изглед от морето и моя роден град и на гърба и пишеше: „В този град ще живеят децата и внуците ми”. А в писмото баща ми разказваше как е пристигнал преди много години тук сам, как е живял цяло лято в морската градина и е спал по пейките, и как си е намерил първата работа. Нито мама, нито баба успяха да ми обяснят какво е било това да нямаш жителство, но татко в края на писмото го казваше простичко: „Вече мога, освен по пейките, да спя и на легло, стига да имам пари да си плащам наема.”

            Скрих картичката и писмото в моя тайник – там държах всичко, което ми бе ценно. Понякога ги изваждах и с часове гледах картичката и препрочитах писмото. Баща ми го беше писал, когато е бил на моите години. Сега, и аз като него, си търсех работа и не успявах да намеря, ама не защото нямах „жителство”, а защото бях на седемнадесет години и на никого не му се занимаваше с искане на разрешителни за работа на непълнолетни лица. При толкова пълнолетни безработни. А на мен работата ми трябваше – не само за джобните, а за да можем и по-лесно да оцеляваме с майка ми. Три момчета от тайфата ни вече работеха, но те бяха навършили осемнадесет. Преди няколко дни и най-близкият ми приятел ги навърши и веднага започна работа в кухнята на крайбрежно капанче. А аз щях да ги навърша след два месеца, но лятото щеше да си е отишло и училището отново да е започнало.

            Въпреки всичко не се отказвах. Продължавах обиколката за търсене на работа, но навсякъде ме питаха: „Имаш ли навършени осемнадесет?”. И с право – непрекъснато ги проверяваха. Бях натрупал и много огорчения при някои от срещите.

            И така, докато питах тук-там и чувах редовния отказ, си спомних, че и баща ми описваше в писмото си, как дълго търсил работа и не намирал. Тогава отишъл на рибарския кей и там вече не питал, а предлагал да помага срещу осигуряване на обяд или билет за кино. Затова реших да отида на този кей и докато вървях, прехвърлях какво ще им кажа, като ме попитат имам ли вече навършени осемнадесет години. „Нямам, още не съм ги навършил, но то е само документално. Мога да нося касите, да мия и дипля мрежите. Мога да чистя лодката, мога да сортирам рибата. Мога дори да я разнасям. Не, не мога, нямам кола, нямам и шофьорска книжка, а и дори не мога да карам. Но мога да я продавам на кея. На всички, които идват тук, за да купуват риба. Знам всичко за рибата. Знам и как се приготвя. Откъде знам ли? Баща ми беше главен готвач..., но вече го няма. Мама работи в кухнята на голям хотелски комплекс. А баба е била готвачка в детската градина на село. Е, когато някога на село е имало детска градина...”

            Тъкмо си отработвах готовите отговори, когато видях как една лодка се приближава към кея. Не беше малка, но в нея имаше само един рибар – възрастен, с прошарена и оредяла коса. Когато приближи и го погледнах в очите, разбрах че човекът беше от тези, които се помнят за дълго. Ами сега, какво да му кажа, как да го питам?

            – Ти… рибарска лодка ли си?

            – А не си ли личи?

            – Личи си – изхъмках аз и се притесних, защото още не знаех как да го попитам. Обхвана ме нещо като сценична треска, в която устата ти продължават да говорят, ей така напосоки, каквото им падне:

            – А рибар ли си?

            – Да.

            – А защо си сам на лодката?...

            – Така съм си открай време.

            – Искаш ли да имаш помощник?

            – Искам.

            – Но нямам навършени осемнадесет години.

            Рибарят замълча и се втренчи в мене. Явно и него са го проверявали, и той не искаше да си има проблеми със закона.

            – Можеш ли да ми помогнеш да разтоварим?

            – Мога – отговорих веднага аз.

            – Давай тогава…

            След два часа всичко беше готово. Дори бях измил лодката и бях надиплил мрежите.

Седнахме до бараката на рибаря. Там имаше маса и две пейки, сковани от дъски. Ухаеше на прясноизпечена риба. Хлябът и зеленчуците изглеждаха толкова апетитни...

            – Нека да си поговорим и похапнем – ми каза рибарят.

            – Добре.

            – Ти още си ученик, нали?

            – Във ваканция съм. Последната ваканция.

            – И си търсиш приключения?

            – Не, търся си работа. Но като разберат, че нямам осемнадесет и ме отпращат.

            Разказах му подробно за всичко. Че живеем сами с майка ми. Че баща ми е починал. Че мама понякога тихо плаче, като не може да ми остави джобни. Че баща ми навремето, на моите години, е дошъл в този град сам и е изпратил ето тази картичка. И му я показах. И после е написал това писмо, и му го прочетох. И че историята от писмото ме е довела днес на кея. Възрастният рибар дълго мълча. Запали цигара. Отиде до бараката и се върна с едно пакетче.

            – Виж, момче, аз не мога да те взема на работа, защото цял живот съм ловил риба сам. Но винаги някой ми е помагал на кея. Не съм си търсил помагачи – те сами си идваха. Всеки мечтаеше и пътуваше за някъде. И спираше тук за малко, като на спирка по пътя...

            – Ама аз просто попитах... Ако стане. Мога и само да ти помагам. Нали за да помагаш на възрастните, не е необходимо да имаш навършени осемнадесет години...

            – Всеки ден ще идваш по едно и също време. Както днес. Ще ми помагаш да сортираме рибата и да свалим касите, да подредим всичко и после да си хапваме и да си говорим на масата. Ако не ти се носят каси и не ти се сортира риба, можеш да идваш само за приказката...

            – О, ама как?

            – Не бързай. Като си тръгваш всеки ден, ще ти давам по един живарник с риба – да имате за деня. И ще ти давам и джобни – за кино и за лимонада.

            – То сега лимонадата е сменена с друго.

            – Е, ще си избираш сам – или кино с лимонада, или другото.

            – Да, благодаря много!

            – Не бързай. И всеки ден ще ти разказвам по една история. Ти имаш приказлива и мислеща душа – може да събереш историите.

            – А, не проявявам такива наклонности.

            – Може да не знаеш още.

            – Ами ако ти дойдат на проверка? – продължавах да се притеснявам аз.

            – Ще кажем истината – че ми помагаш срещу храна, кино и лимонада. И приказки.

            – Добре. Даже може и без приказки. Другото ми стига.

            – Засега ти стига.

 Дълго мълчахме и после възрастният рибар ми каза за довиждане:

            – Ето ти за киното и лимонадата, а рибата си вземи сам от живарника. Днес няма да има приказка, защото си говорихме за опознаване.

 Като се прибрах вкъщи, мама вече се беше върнала от работа.

            – Каква е тази риба?

            – Днес помагах на един рибар и той ми я даде.

            – Ама как така? Ама много е хубава тази риба. И колко е много...

            – И за кино и лимонада ми даде, но нали не ти достигаха за тока...

            – А, платих го. Пък и ето – няма да мисля какво ще готвя. И за утре ще има.

            – Аз всеки ден ще нося риба. И всеки ден ще има за джобни. До края на ваканцията.

            Майка ми много се изненада. Разказах й цялата история. Накрая ми каза:

            – Мисля си, че и друг път съм слушала тази история, но не мога още да си спомня къде.

            Така мина последната ми ваканция.

Аз всеки ден отивах на кея, чаках да дойде рибарят с лодката и рибата. Помагах му, говорехме си, а той ми разказваше по една история. Всеки ден записвах разказаната история. Мама беше много доволна, защото не мислеше дали може да ми остави джобни. И спря да плаче тихо в кухнята. Дори в началото се чудеше какво да прави толкова много риба, но и това измисли – научи се да я консервира, а съседите научиха, че сме много щедри и че не съм безделник.

            Наближаваше първият учебен ден на последната ми учебна година и аз отивах да помогна за последно на рибаря. И да му кажа, че вече няма да мога да ходя всеки ден, но в събота и неделя с удоволствие ще му помагам. Без риба, без кино и без лимонада! Когато стигнах до рибарския кей, той ме чакаше до бараката. Вече беше сортирал рибата, изнесъл касите. Дори беше измил лодката и подредил мрежите. На масата имаше пак печена риба, хляб и салата. За първи път имаше и бутилка.

            Седнахме. Като за последно. Но само за това лято. Знаех, че ще идвам още дълго тук.

            – Днес ще ти разкажа последната история.

            – О, не съм ти казал. Всички истории, които ми разказа, съм ги записал. Всеки ден като се върнех в къщи, си записвах поредната.

            – И много хубаво си направил. Мисля си, че някой ден може да стане интересна книга от тях.

            – А, чак толкова! Не смятам.

            – Не бързай. Днес ще ти разкажа последната история.

            И започна…

Беше същият рибар от татковото писмо. Точно него, преди години, срещнал на кея баща ми, обезсърчен от седмици безрезултатно търсене на работа и спане по пейките на морската градина и гарата.

Точно той му беше намерил работа навремето в едно предприятие в града. Осигурил му храна и пари… „за кино и лимонада”. Докато стъпи на краката си...

            И ми показа неговата картичка. На нея имаше същия надпис: „В този град ще живеят децата и внуците ми”. После ми прочете писмо, което татко беше написал до него. Показа ми и снимка. На нея бяхме аз, мама и татко.

            – Непременно ще запиша и тази история, като си отида.

            – Запиши я. А знам, че ще ги събереш всички в книжка.

           

            Така и стана. След пет години, малко преди да завърша университета, аз събрах всички истории в книжка. Посветих я на стария рибар, на баща ми и на родния ми град. На последната страница сложих снимка на същото място от картичката, но вече променено от времето. Под нея собственоръчно написах: „В този град ще живеят децата и внуците ми”.

 

© Николина Серафимова, Всички права запазени;


Произведения  
  1. Виртуални истории
2. Последната история
 
Награди  
  1. Втора награда в Четвъртия национален конкурс „Любовта на края на кабела” 2015г.
2. Трета награда в Третия национален конкурс „Любовта на края на кабела” 2014г.
3. Втора награда в Никулденския конкурс на GRAMOFONA.com, Бургас, 2013г.
 
Публикации в медиите  
  1. Морето като тематичен център в прозата на участниците в Националния конкурс “С море в сърцето"
2. Резултати от IV конкурс „Любовта на края на кабела“ – 2015 г.
3. Успешен прощъпулник за Николина Серафимова с Gramofona.com
4. Автори в аванс: Николина Серафимова
5. Никулденски конкурс на GRAMOFONA.com на Бургас, 2013г.
 
Снимки/Албуми  
 
 
Видео  
 
 
Връзки