Смяна на концепцията | Стефан Кръстев  

Видях го, дори по бански сякаш беше с костюм. Официален и небрежен, самоуверен и спокоен. По-скоро нисък. Играчът на всички времена. Абсолютни пропорции, добра мускулатура, но доста под стандартите за мускулесто тяло. И все пак излъчваше сила, далеч по-голяма от тази на момчетиите с бронзови загари и аполонови телосложения около себе си. Човек, който дава заповеди и в движение, и насън. Разполага с власт, но не гледа със сериозно око на нея. По-скоро се наслаждава на живота като на театър. Срещна погледа ми, усети го. Има изострена сетивност, макар често да играе ролята на безчувствено животно, защото му се налага. Усмивката му беше импулсивна. Бегла, бързо я овладя. Моята също. Обърнах се на другата страна. Сянката от чадъра се беше изместила. Въпреки това почувствах приятна прохлада на неочаквана еротична фантазия. Дали не слънчасвах? Точно сега приключение не ми трябва. Не можеше ли преди месец или два да ми се усмихне така. Или преди да приема предложението на приятеля ми. Той ще дойде вдруги ден, а ако стане нещо, е много възможно да не приключи дотогава. Този плейбой може да ме забрави и след два часа, но реши ли да не ме забрави, няма да ми даде шансове да се оттегля. От десет метра ме кара да омеквам цяла, представям си, ако е по-близко. Реши ли да заповяда, всяка моя клетка ще му се подчини. Той има сила над животинското. Това е властта му.

Ще се омитам. Ама съм и аз.

Свих хавлията, разтърсих я, но пак напълних сака с пясък. Развали ми се настроението. Като че ли бях едно от лагеруващите деца, които с пронизителна свирка вадят от водата тъкмо когато е започнало да им харесва. Имам си нужда от прощална нощ със свободата. Много ми даде. На двадесет и седем съм. Не мога да се оплача от нея. Пътувания, изложби, почти се отказах от рисуването, но сега ще нарисувам с гени една прекрасна рожба. Добър материал съм избрала. Той е разбиращ човек, малко груб в нежността си и наивно дете в грубостта си. Обикновен, почти честен. Леко наранен, такъв ми и трябва. Пие нормално, не пуши много. Весело сърце е иначе. Ще дойде вдруги ден.

Не повярвах на очите си. Май ми е тръгнало днес. Изкушение след изкушение. Той ли е, или не е той. Сладолед ли облизва от устните си, изглежда. Ама е наедрял. И тази къса коса никак не му отива. Но не мога да сбъркам татуировката, която сама съм правила. Добре, че се обърна, та да се уверя, че е той. Намигащата маймунка. Тъжен човек беше, исках да има нещо весело у него. Отчаян тип, гений. Заедно учехме в художествената гимназия. В академията не можа да продължи. Нямаше средства, нещо му хлопаше и дъската. Имаше си свой свят. То при нас всеки си беше град-държава, но той живееше в някакво доста отдалечено съзвездие. Мислех го за мъртъв. Не знам защо бях решила, че се е самоубил. Всъщност, преди две години го видях. Продаваше картини на една улица. Не му ги купуваха. Евтиния, при това дори когато правеше конфекция, гениалността му пак личеше. Поне за познавач. Не посмях да го заговоря. Пратих едно момче да му купи две платна. Не исках да са повече, за да не пробуди любопитството му и да разбере за мен. Гузна бях. Поне сто пъти по-талантлив от мен стоеше на улицата и не му вървеше, а аз правех бляскава изложба в града. С голям бюджет и страхотна реклама. Щеше да прочете във вестниците, да ме намрази като символ на световната несправедливост, но не исках да видя очите му. Жалка картинка беше. Сега излъчваше живот. Е, не беше като мъжа на плажа, но за своите възможности... Да не се е оженил за мафиотска вдовица? Направо си е различен. Поне двадесет килограма по-тежък е и поне толкова по-уверен в себе си.

А, някога му бях муза. И първата. Рисувал ме е стотици пъти. Десетина любил. Не бях постоянна. Не бях и влюбена. Харесваше ми много. Награда му бях за таланта му. Няма да забравя тъжните му очички. Отчаяните, които плуваха в друга реалност. Откриваха ме там. Като форми на вдъхновението. Колкото и добър да беше, с десет нива скочиха картините му. Заредих го. В духовно отношение аз бях мъжът, който оплоди утробата на вдъхновението му. Всичките му женски образи приличаха на мен. Разбира се, имаше и други момичета след мен. В известна степен аз му отворих пътищата и към тях. Всяка искаше да е богинята от платната му. Те омагьосваха, побъркваха направо. Просмукваха реалността, за да върнат сто реалности. Но която и да рисуваше, все на мен малко или много приличаше.

Тръгнах несъзнателно след него. Пробуди любопитството ми. Какво се беше случило с него? Едва ли ще разбера, а ми се искаше да узная.

Връщаше ме към плажа, но към южната част.

Застана до десетина нимфи. Ясно, рисува върху голи тела. Вместо по бански, слагат маслена боя върху себе си. Напоследък е модно. Пак си е уличен художник, но малко е сменил концепцията. И все пак не може да е единствената причина за промяната.

Любопитството ме мъчеше.

Ще го заговоря, пък ако ще да се разстроя.

Бях на метри от гърба му, когато се разигра сцената. Говореше на немски с някакви момчетии. Видях как му дадоха парите и си тръгнаха с една от изрисуваните.

Той сводничеше!

Сигурно не съм разбрала. Но момичетата продължаваха да стоят като изложени картини и пет минути по-късно сцената се повтори.

Посред бял ден на плажа той продаваше момичета.

Ето защо изглеждаше променен. Ето защо. Сменил е концепцията, но далеч по-сериозно, отколкото очаквах. Преобърна света ми, а шокът отмина и избухнах в смях. Страхотен е. Както винаги гениален, но този път и като далавераджия, а не само като художник. Зарадвах се за него. По-добре така, отколкото да спи в кашони, каквото иначе го очакваше.

И както се смеех, пак ми стана хладно и неприятно. Това той ли е? Като всички останали? Аз му бях музата...

Тръгнах към него.

Не знаех какво върша. Исках да разбера какво е останало от него.

Животът го е принудил, да. Но той не беше ли над тези неща? Не водеше ли друг живот?

Не бях сигурна дали ще издера лицето му, или ще го разцелувам, дали ще му предложа среща, или ще се направя, че не го познавам.

Застанах пред него. Срам исках да прочета в очите му, но не прочетох нищо. Прочетох едно животно. Мило, домашно, приятелски настроено. Нямаше я жаравата. Позна ме. Сменихме няколко учтиви фрази.

“Как я караш!”, “Супер”, “Омъжвам се”, “Честито”.

Ако беше изложил нормални платна, щях да купя. Ей, така, за да му направя оборот.

- Какво е станало с теб? Ти продаваш проститутки.

- Това са картини.

- И това ли е твоето изкуство?

- Не ми говори за изкуство.

- Всъщност, прав си.

- Изкуство е. За мен си е - леко сърдито рече. - Изкуство си е!

Раздразни ме, но преглътнах. Всъщност обидно ми беше. Но не от него. Изобщо от нещо си.

- Като онези платна, на които ме рисуваше ли?

Не отговори.

- Виж – рекох му. – Исках да ти направя оборот. Но не си падам по момичета. Сигурно обаче рисуваш по поръчка. Изрисувай ме като тях. Колко струва?

Веднага каза цената. Съблякох се. Заигра четката му по мен. Пламък и солени пръски във фибрите ми заиграха. Исках го. Плачеше ми се и се кискаше жестоката богиня в мрака ми. Какво пък, стана сводник.... Нали е жив, нали си мислех, че го обичам...

Изрисува ми банския. Поисках рози върху корема и водорасли по едното бедро. Нарисува ги. Поисках една огромна раковина на единия си прасец. Нарисува го. Поисках домино около очите, но назъбено и асиметрично. Нарисува го.

- Смени концепцията, значи?

- Така се прави с изкуството, за да е продаваемо.

Докато ме рисуваше, продаде още едно от момичетата.

- Знам. За да е продаваемо. Учудвам ти се.

- Аз също.

Поисках пипала на рамото. Нарисува ми ги. Заприличах на една от богините от платната му, за които му позирах някога. Видях как се съживи в очите му споменът.

- Обичах те - рекох му.

- Аз теб още.

Тогава се появи симпатягата, когото видях на плажа.

- Продай ме на този.

И той ме продаде.


Произведения  
  1. Учители ми бяха пеперудите
2. Смяна на концепцията
3. Естествен венец
4. СТРИПТИЙЗ
5. Само фередже ѝ липсва
6. Момчето с животворните целувки
 
Награди  
 
 
Публикации в медиите  
 
 
Снимки/Албуми  
 
 
Видео  
 
 
Връзки