Български издател
Контакти
Пишете ни

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Най-нови
Последни отзиви
Първи публикации
Авторски център

Препоръчано
По раздели
По азбучен ред
Автори
По брой творби
По азбучен ред
Фондация "Буквите"
   
Момчето с животворните целувки | Стефан Кръстев  

Колкото по-голяма е една способност, толкова повече отнема, за да даде...“


1. Дарбата

Когато чашките му станеха повече, ту се смееше, ту плачеше. Но и през смях, както и през сълзи, все тежки думи редеше:

- Не съм Йосиф, сине, за да простя на майка ти, а и ти не си Иисус. Бъди човек, бъди животно, само не, не онова... Разбираш ме, нали?

Градчето им и без друго не беше голямо, а кварталът - отдалечен от него. Живееха като на село.

- И помни! Помни и не го приемай като пиянски приказки на един рогоносец, а като бащина заповед, нищо, че не съм истинския ти баща. Не ме целувай, като умра! Не се изкушавай! Ще пробудиш злото ми, не мен. И мъстта ми! Видя, че до нищо добро не доведе дарбата ти.

Момчето слушаше ли, слушаше, ставаха тъжни очите му, помръкваха, а после преставаше да разбира думите, потъваше в своето някъде... И тъй, докато алкохолът повалеше уморения човек.

Прав беше - дарбата причини само трагедии. Откакто я откриха, майка му и баща му спряха да се обичат. Започнаха често да го затварят. Строго му повтаряха, че не бива за нищо на света да я показва. Не ги разбираше, но скоро животът му доказа колко са прави.

Твърде малък беше, за да разбере, че различното плаши. Че както целувките му пробуждат живот, така необяснимото пробужда духове. Добри и зли - воюващи идеи. Силен човек можеше да понесе да бъде бойното им поле, но неговата странност му помогна отрано да прецени себе си. И по мъжки, с голяма сила, да отсъди, че не е силният човек.

Откри дарбата си случайно. Беше едва на пет. Натъжи го онова ударено от прашката врабче. Импулсивно, без да има представа какво ще се случи, грабна в шепи мъртвото птиче и го докосна с устни. То разтвори криле и полетя.

В следващите дни минаваше за фокусник, който забавляваше всички деца. Лястовиците бяха лесни мишени. В тази махала, както и в много други, се смяташе, че да се стреля по лястовица е голям грях, но като разбраха, че оживяват, или, за да се уверят, че оживяват, дори и децата, които не обичаха прашките, си направиха. Целувките му пробуждаха мъртвите птички. Научиха, разбира се, и възрастните. И неговите родители. Прибраха го. Бяха ужасени.

- Кой си ти, за да поощряваш отнемането на живот! - крещеше майка му.

- На кого се е метнал! - крещеше на нея баща й.

- Аз... те живеят!

- От къде знаеш дали “те” живеят и какво живее в тях!

- Има предвид, че може да са зли сили, като зомбитата във филмите, разбра ли! - опита се да му обясни баща му, а после пак започна да прави опити да си обясни сам онова, което го вълнуваше. - Само не знам откъде тя знае за подобни рискове.

- Било е фокус, чу ли ме? - плачеше вече тя. - Ако те питат за тайната, не я казвай! Тайната на фокусите е неприкосновена. Повече никакви прашки и никакви мъртви птички! И най-добре по-малко да излизаш. Съжалявам, затворник си на дарбата си! Проклета да съм!

От този ден тя малко откачи. Разхождаше се сама из горите над квартала, почти не общуваше. Все тъжна, все тъжна...

Баща му, тоест мъжът й, говореше вместо нея.

Обясни му, че трябва да се е метнал на някого и безспорно не е на него - обикновения човек. Не го мразел, чувствал се унизен и толкова.

- Но тя е права. Не показвай, не показвай какво можеш. Най-добре не го прави.

Подчини волята си, разбра, че това е за добро. Не бива да целува мъртвите. Не знаеше дали се отнася и за растенията. Не попита, и без това целуваше само теменужките под терасата. Вехнеха като... надежди. Какво означаваше това, сам не знаеше, но му мина през главата.

Нещата утихнаха с времето. Било е фокус, така го приеха всички. И без друго беше трудно да се повярва, че това съвсем обикновено момче има власт над живота и смъртта.

На седем тръгна на училище, знаеше и преди това да чете. Палав беше колкото останалите, но, за разлика от всички, бързаше да се върне вкъщи. Родителите му го изискваха. Знаеше защо - бояха се да не види смърт и да реши да върне живот. Прави бяха - видеше ли, щеше да поиска да съживи мъртвото. Не беше сигурен, че това е лошо, но достатъчно неприятности вече му причини дарбата.

Свърши безгрижното детство. Много мисли имаше сега, пръскаха му главата понякога. Опитваше се да намери отговорите им в книгите, но в детските нямаше такива. Там чудесата бяха само приключения, усмихваха или, най-малко, имаха просто обяснение. Този имал перка на гърба - и толкова. Другият го взели в магьосническо училище - и толкова.

Опита се да гледа така на своята чудата дарба.

- Мога да връщам с целувка живота, като принца в “Спящата красавица”. И толкова.

Засмя се, реши да не се рови във въпроси, на които не може да намери отговори. Но забележете - това бяха приключенията на духа и мислите на едно осемгодишно, обикновено без дарбата си, дете. Не свърза изобщо с дарбата и с въпросите влечението си към книгите, прие го като естествено. И то го затваряше в живота им, пребиваваше в разкошните замъци на смисъла им, богатството им го превръщаше в принц сред просяци, но освен принц, в живота си беше истинска спяща красавица. Затворен, отнесен, постепенно се превърна в един необщителен тип, надраснал значително възрастта си в много отношения, но и в много - останал си на онази възраст, в която целуна врабчето.

Остана без приятели. Не изпита детската жестокост, както повечето странящи по една или друга причина от масовката, малко по-различни деца. Не беше едър, но притежаваше, без да си дава сметка за това, една силна харизма, която респектира. Не го закачаха, защото се бояха от него.

Не разбра онова, което му тежи. Било е самотата. Мислеше си, че живее естествено, бързаше от училище към къщи, където разгръщаше следваща и следваща книга. Как се получаваше - необяснимо като дарбата му беше, но винаги, когато решаваше да излезе, баща му, пийнал повечко, започваше да говори за дарбата му и убиваше всяко желание у него да покаже носа си сред хората.

Не разбра и онова, което ги свърза. Било е самотата. Тя беше възпълна, леко кривогледа, но много сладка иначе. Заради честата смяна на училищата и авантюрите на майка й също нямаше приятели, но, за разлика от него, беше опознала проклятието на различните. Присмехът, безпричинната омраза, детската жестокост като „най-важният учител, нещатен, назначаван от век на век, обучаващ строго в умението да направим от себе си: другите, защото личността не е стихията, която движи двигателя; не волята, а необходимостта на самата стихия, избира личностите си”.

Говореше му ги едни такива, той я гледаше ококорен и й казваше, че са черногледи глупости. Вярно, добро обяснение на всичко, което й се случва. И за да спре да й се случва, показа близост с нея. Заедно идваха на училище, заедно си тръгваха. Пуснаха им слухове, чак приказки се чуха. И момичетата започнаха да се тръшкат и да показват явни симпатии, скрити до сега, към мълчаливото чудовище. А ако знаеха, че то е и “момчето с животворните устни”, война щеше да стане.

Все пак проблемите на Очиларката бяха дотук.

Бяха едва на четиринадесет, даже тя не беше ги навършила, а и по-затворени от останалите, не си и помислиха да разкрият чувства. Независимо какво им приписваха.

Прекарваха следобедите си заедно, най-вече в дома й. Защото там поне пияният дръвник го нямаше да мърмори.

Забавляваха се с говорещия папагал.

- Нямах си друг, преди да те срещна. Умен е, да знаеш.

Обичаха си го и двамата.

Каква болест го покоси, не разбраха. Много беше разстроена, а той не обичаше тя да е разстроена. Достатъчно беше страдала.

Наруши забраната. Целуна папагала. И той оживя.

Тя го прегърна от радост, но почувства и нещо друго, което той нямаше как да разбере. Толкова бяха развълнувани, че не стана и дума, че той отива на море с родителите си. По-важно беше да й напомни да не казва на никого, че може да възкресява с целувка. Повтори й го поне петдесет пъти, защото му се струваше твърде радостна, за да мисли трезво. Накрая дори я раздразни и тя му се сопна, но поне разбра, че трябва да пази тайната му.

Тя не мигна цяла нощ. Мислеше за него. Това беше този, който промени живота й. Спаси я от всичко лошо в училище, възкреси папагала й - нейния принц. Но защо не се сеща, че тя е жена...

Как да му каже! Как!

Тогава още нямаше мобилни телефони, иначе би й се обадил по някое време сутринта, че тръгва към морето.

Искала е просто да я целуне.

Две седмици по-късно той разбра, че е мъртва. Отдавна погребана.


2. Затворът

Той е излязъл от нашите приказки, негов кошмар и затвор. Ето го - принцът. Принц, който с целувка връща живот, буквално. Принцът на своето изгнание. Малко побъркан, доста красив. Двадесет и една годишен. Не целунал жена, а целувал в детството си убити птици, за да ги върне отново в небесата. Със светлозелени очи е, висок метър и осемдесет и пет. Сега върви в сумрака и не може да се види колко са плътни устните му, колко е детинско изражението му. Красотата му е женствена, обаянието - мъжко. Груба мощ е изрязала дълбоки фибри в слабото тяло, предизвикателна нежна слабост е изписала въпросителни по лицето му.

В последните седем години съществуваше в свое подобие на замъка Иф. Сам укрепи полусрутената вила малко над дома им. Не пускаше нито родителите си, нито психолозите. Спецслужби трябваше да го изведат навън, но месеци по-късно пак се върна. А и да не беше го сторил, нямаше да е от голямо значение. Защото от семейната вила бяха го извели, но не и от затвора, който си беше в него. На който сам беше се осъдил. За това, че притежаваше Злото. За това, че не владееше силата си, нито знаеше откъде идва тя.

Позволяваше си пролет да върви по пътеките, да доближава устни до клонките и те да цъфтят преждевременно. Често цветовете изгаряха. Извършваше тази малка жестокост, за да не забрави, че дарбата му е зла. Че щом не знае смисъла, не бива да я употреби.

Не можеше да живее сред останалите. Все щеше да види на улицата блъснато пале, нямаше да издържи, щеше да се наведе и да го съживи, а после...

Или ще види плачеща майка, ще целуне хлапето й, а после...

Нищо добро не очакваше. Целуна мъртвия папагал на своята единствена приятелка, а тя, като разбра какво може, се самоуби. За да бъде целуната. Защото бяха малки, незрели. И се е чудила как да си поиска целувката.

Едно малко добро причини голямо зло. Затова се затвори. Затова доближаваше с устни клонките, за да види как изгарят листата, след като подраняват с разпукването си пъпките.

Загрубя тялото му в самотата, но по-нежна стана душата му.

Не учеше като останалите, но четеше много. Имаше си слабост към книгите от малък, а сега беше по-изразена от всякога. Майка му и баща му се редуваха да ги носят в кашони. Заедно с продоволствията ги оставаха на няколко метра от вратата. Държеше се сурово с тях, защото ги обичаше. Навремето ги раздели, сега ги събра.

Като откри дарбата си, баща му разбра, че не е негов син, а майка му не разкри нищо. Тайната отрови отношенията им или по-скоро отприщилото се увлечение на баща му към алкохола го стори, но дарбата беше причина да се прояви. Откакто влезе в затвора си, двамата, които много го обичаха, в общата си болка отново се обикнаха както някога.

“Още едно зло за добро, на мястото на доброто за зло, което някога извърших” - мислеше си Принцът.

Мобилните телефони се превърнаха във втората слабост на младия затворник след книгите.

Така и не разбра какво го дърпа към тях. Не се и опита да осъзнае - беше мисълта, че ако имаше подобно чудо, щеше да се обади тогава на своята приятелка, да й каже, че отива на море с родителите си. И тя нямаше да посегне на живота си.

Тази му слабост го освободи от затвора. Винаги разполагаше с нови версии, използваше дори такива функции, за които конструкторите не са се досещали. Преправяше ги, вършеше чудеса с тях. Технологични и каквито разбираше, а не подобни на онова дяволското с устните си.

Неусетно се увлече и по сърфиране. През мобилните телефони денонощно се разхождаше из интернет и тук можеше да целува на думи колкото си иска, без с това да пренесе проклятието си. Не се разкриваше. Имаше осемстотин осемдесет и пет никнейма. Станеше ли му скучно, превръщаше се в седем или в седемнадесет трола, или в храбрия воин, който се бореше сам със себе си. Надлъгваше се с администратори, но общо взето, хващаха го в дяволиите. А това, че ставаше за смях, развеселяваше и него. Това му беше животът. Примирил се беше с него, даже му харесваше.

Богат се чувстваше в своята оскъдица. Велик в нищожеството си. Затворник по правото на свободния избор.

“Просто човек”, казваше си. И тогава разбираше, че не е толкова просто, нито е човек като човеците.

Един благослов, една дарба се беше превърнала в най-черното му проклятие, а в проклятието на самотата откри благослова си.

Без да ходи на училище, беше научил повече от връстниците си, от всички.

Пълен с противоречия. Точно човек. И не съвсем.

Но стана. Кое пробужда човешкото и у зверовете и прави дори зверовете, по-хора от хората? Просто е, знае се, има го във всяка приказка - от “Спящата красавица” до “Ханибал”. Любовта.

Същата, в която живееше. И която нямаше.

Беше свалил около десет хиляди виртуални потребителки, докато една не го пробуди от свръхчовешките му сънища с целувка.

Как успя? Имаше късмет. С какво беше по-добра от другите? От някои - с нищо.

Просто младостта му заговори, тялото. Природата, сред която живееше, се разгневи на отношението му и целуна младия мъртвец в него с всичките си аромати. Звездите се разгневиха на младия мъртвец и се подредиха под такъв ъгъл, че да го обстрелват с целувки от лъчи. Магнитните бури целунаха заспали мозъчни центрове. Слънчевите изригвания в рядка комбинация с фази на луната се превърнаха в огромни порочни устни, които засмукаха най-знойните забранени зони на разума и плътта му.

Тогава се появи и тя в интернет, за да завърши целия процес на природата.

Като на шега вървеше, както с другите. Извади го от затвора му, преди да го извади от вилата. И представяте ли си един млад затворник, вдъхнал свободата, заедно с любовта. Пробудил се от статуя на гордо и печално божество млад мъж, нямал никаква интимна близост с жена. Без да е безчувствен, а напротив. Без да е наказан с друго, освен с дарбата си да целува.

Красив до диаболично усещане за иреално. Не познал света, но дълбоко проникнал в тайните на душата.

Живял сред природата, без да се отдаде на своята.

Оживял мъртвец, като врабчето в шепите, което целуна съвсем малък, за да отлети отново в небесата.

Ето го принцът, той върви по плажа, здрачава се. Има среща със своята принцеса. Тя закъснява. Позвъни му - повреда в колата. Ще дойде скоро, а той никога не е виждал море до сега. Постоя на скалата над прибоя, пиян от грохота. Тръгна после по пясъчната ивица.

И тогава видя момичето. Не неговото, неговото още беше на път.

Момичето, с разкъсани дрехи, лежеше на пясъка.

Свръхчувствените му сетива веднага доловиха, че тя си отива. Все още е жива, но си отива.

Преживяла беше най-големия ужас за една жена и лежеше захвърлена на плажа.

Нямаше опит, но достатъчно знаеше за живота. И имаше силна, твърде силна интуиция, толкова силна, че като картини заиграха мислите му.

Наивна, порочна, лекомислена, но и своенравна. Забъркала се е с лоши хора, помпала е самочувствие, мислейки си, че води за носа престъпен бос. Писнало му е. Това е негова поръчка, неговото отмъщение.

Очакваше тази, която го беше пробудила. Свободен беше, макар и от по-малко от седмица, но не вкусил още истинската свобода.

Разумът му крещеше да отмине тялото.

- Аз ли ще съм този негодник!

Тръгна към нея. Наведе се, целуна я. Тя отвори очи. И се разкрещя....

Този път хората, които я чуха, се втурнаха на помощ, за разлика от тези, които я бяха чули половин час преди това.

Видяха го излегнал се над нея, тя - пищяща. Опитващ се да избяга. Догониха го. Единият викна полиция, използвайки собствения му мобилен телефон.

В това време любимата му беше пристигнала. Звънеше му, за да чуе отговор:

“В момента нямате връзка с този номер. Моля, опитайте, по-късно.”

Седмица по-късно научи за катастрофата на родителите си. Беше в затвора, вече не в своя. Не можа да ги целуне.

Докато ридаеше, а това бяха последните сълзи в живота му, докато хапеше юмрука си, а щеше да го хапе още дълги, дълги години - от болка, от временно умопомрачение, от чувство за вина, че не е отдал любов на обичаните, престана да се чувства в тялото си, върна се назад.

Вървеше по плажа. И сцената се повтаряше. И знаеше какво ще последва.

Направи го отново.

Всичко се повтори. Опомни се в килията, утихнал, облекчен.

Топлина се изливаше в гърдите му.


3. Наркоманката

Тя беше всъщност мъртва, но никой нямаше да заподозре. Тя най-малко, след като дойде на себе си. Не за пръв път колабираше. Този път просто премина границата. На седемнадесет, но й беше все едно дали като отвори очи, ще види как я целува петдесет и осем годишен беззъб дъртак.

Заприлича му на врабчето, затова го направи. На врабчето, което целуна пет или шест годишен, не помнеше вече. На врабчето, убито с прашка, което му откри дарбата. На врабчето в шепите му, което след целувката му полетя към небесата.

Можеше да връща живот. Не го правеше.

Знаеше защо. Вече го беше понесъл на гърба си. Съсипа си живота.

Целуна мъртвото папагалче на своята приятелка от юношеството, а тя, за да бъде целуната от него, сложи край на живота си. Но той разбра след време, като се върна от почивка с родителите си. Тях би целунал след катастрофата, но нямаше възможност. Беше в затвора, обвинен за съучастие в групово изнасилване. Намери умиращото тяло на онова момиче на плажа. С друга трябваше да се срещне, но не са поколеба.

Глупава наричаше постъпката си, но не съжаляваше за нея. Живееше сред “лошите”, без самият да бъде лош. И дори когато излезе от сградата на затвора, не излезе от затвора на обкръжението си. Често се връщаше обратно. Неусетно остаря и за разлика от повечето от аверчетата си, на които сега не им пукаше за него, не направи нищо за себе си.

Просто не успя. Някои живеят в замъци, той - в тиня. Почти бездомен, все намираше някоя приземна стая, която можеше да плати ту от отпадъци, ту от надничарска работа.

Някои нощи се изкушаваше да стане хипер звезда. И можеше. Колко му е да влезе в първата къща, пред която види капак на ковчег, да целуне мъртвеца и да изчезне. После да направи същото и в друга, и в трета, докато се разбере за “върналия се на земята Месия!”. Горчиво се хилеше. Нямаше да го направи, кураж не му достигаше, а и знаеше, че пак няма да е за добро.

Момичето обаче му приличаше на врабчето и никой нямаше да научи. И напоследък му беше самотно без чуруликането й.

Отвори очи. Каза му да си завре езика отзад.

Попита го кой ден е и има ли цигари. Даде й. Помоли го да не й мърмори.

Не й мърмореше и без друго.

- Вече искам и аз да ги спра.

Винаги е искала. Сега пак ще се втурне да търси дозата си. Повече живееше при него, отколкото при родителите си. Изглежда, правеше свирки, за да си набави парите. Не я беше питал. Не й се бъркаше - млада е, радва го, а от тази гадост нямаше да се отърве.

Върна се вечерта, облегна се на него, този път тя го помоли да я целуне. Жива беше, нищо нямаше да й стане от целувката му. Направи го, тя се засмя и го попита докато е друсана чука ли я. Не можа да й отговори. Добре, че тя му изпищя:

- Само да си ми казал!

Гушна му се като животинка, стисна яката му и много протяжно попита:

- Гаден живот, а? Колкото и да ни е сладко и на мен, и на теб сега, не можем да го отречем. Чудя се, ако има любов, ако изобщо я има, защо не всички я изживяват.

- Всички я изживяват - отвърна й механично, беше сърцето му.

- Фалшив си. Ти имал ли си любов?

Не й отговори, но се усмихна. Имаше. Момичето, чието папагалче целуна, родителите му, онази, която не го дочака на плажа и нея - невръстната наркозависима минетчийка.

На сутринта пак не дишаше. И пак я целуна. Два последователни дни. Колко взимаше и какво!

Не посмя да я попита. Често взе да се случва. Поне по три пъти в седмицата, а после - всяка нощ.

Докато и двамата не разбраха. Тя нарочно го правеше. Искаше да свърши. И колкото да беше далеч от болната фантазия дори на наркоман, тя разбра истината.

- Ти ме връщаш! Защо?

Не й каза: “Защото те обичам!”

Тези думи щяха да бъдат нейния затвор, но в следващите седмици разбра, че тя и без друго се чувства в затвор.

- Остави ме да умра!

Намираше я под мостове и по тавани. Чувстваше къде се намира, устните му я чувстваха, като антена я откриваха.

- Чуваш ли ме, искам го! Ти си животът, ти си гадният живот. Погледни се: беззъб клошар, дърт педофил, лайно и изнасилвач.

Крещеше, после плачеше, молеше го да й прости, а после да я остави.

Веднъж си наряза вените. Пак я целуна.

Веднъж скочи от таванската, в която я намери, и я целуна минута след това. Преди да са дошли линейките я целуна. Тя се разкрещя, че се опитва да я целуне, но никой и не провери кой е и че вече е съден за това. Виждаше се, че е наркозависима.

Примири се и известно време спря с тоталните опити за самоубийство. Продължи със системните.

Веднъж се простреля с пистолета на баща си. В дома си, където нямаше достъп. Но в реанимацията имаше.

- Защо го правиш? Върни си ми свободата!

- Ти я нямаш!

- Ти ли ми говориш, ти, който цял живот по пандизи си бил. Парцалив гъз! Колко манафа те минаха!

- По-малко, отколкото всеки ден минават зад мъжкото ти самочувствие! - отвърна й за пръв път остро и не й продума седмици.

 

Тя го намери в последната му бърлога. Сви се както често преди да започне да мре в прегръдките му.

- Спри, моля те, аз нямам повече място тук. Защо го правиш?

- Не знам!

- Не си мисли, че ми правиш добро.

- Знам.

Не го разбра, замълча, унесе се.

Наистина не знаеше защо го прави. Животът я искаше, не той. Вече не. Стар и безсмислен се чувстваше. Тя - мъртва. Но млада.

На следващата сутрин, когато пак върна дишането й с целувка, тя го прободе. Един единствен удар със сгъваемия нож в сърцето го уби. Тя нанесе още четиринадесет.

Изми се и се преоблече. Лошо й беше, но беше свикнала. Пак се надруса и забрави какво е направила.

Когато се опомни, повече от всякога искаше да сложи край на живота си. А сега вече можеше.

Но точно защото имаше всички причини да го направи, а имаше и възможността, си припомни лицето му. Устните му. Които, без да знаеха защо, се докосваха в нея, за да върнат живота й. Не знаеха, сега разбираше, че не знаеха. Иначе биха й отвърнали. С някоя мъдра и нищо не означаваща приказка.

И сега разбра, че го е обичала. А той... Нали е гадният шибан живот!

 

Седмици бяха минали. Разследването - в глуха улица. Тя - без никакво влечение към наркотиците. Напълно необяснимо.

Вече го нямаше да я спира, но й беше показал какво иска. Този, който с целувки съживяваше. Този, който я обичаше. Този, който е знаел как ще свърши...

 

Ясно й беше, че е знаел. Но се остави да го убие, за да живее тя.

 

Отиде на гроба му. Едва го откри. Поне гроб имаше.

Доближи устни до плочата.

И тогава видя нещо, пред което отстъпват всичките халюцинации, които - друсана, беше имала.

Видя тялото му. То не беше с два крака и две ръце.

Беше две докоснали се детски шепи. В тях кървеше сърце, което нейните устни докоснаха.

То разтвори криле и сякаш врабче излетя към разтвореното като устни небе. Впи се в тях, целувайки ги.

За да я има.

За да я има... Нея и нейното бъдеще.

 

 

Край


Произведения  
  1. Учители ми бяха пеперудите
2. Смяна на концепцията
3. Естествен венец
4. СТРИПТИЙЗ
5. Само фередже ѝ липсва
6. Момчето с животворните целувки
 
Награди  
 
 
Публикации в медиите  
 
 
Снимки/Албуми  
 
 
Видео  
 
 
Връзки