Съвременни български любовни романи

Пътуване

Всичко започна от един поглед. Имаше и думи между тях, които тогава изглеждаха важни, но сега той не можеше да си ги спомни, спомняше си само този поглед и усещането за пълна мъгла наоколо. Когато си тръгваше след разговора им, си помисли „Сега няма да мога да я изкарам от главата си“.

Това се превърна в заклинание, което се самоизпълни. Във всяка минута през деня и немалка част от нощта тя командваше мислите му. Чудеше се какво е мислил преди да я срещне, имало ли е някакви мисли в главата му изобщо, сякаш до този момент беше в някаква будна кома, и нейният поглед го събуди. Изведнъж имаше толкова много  желания и копнежи и всичките бяха за нея. Тя се превърна в слънцето, около което се въртеше неговата планета и всичките му планове и действия се ръководеха от това кога може да я види и да прекара време с нея; всички неща, които минаваха пред погледа му преминаваха щателна проверка дали ставаха за тема на разговор, всичко друго можеше да почака.

Той беше дълбоко влюбен. Но проблемът беше, че досега не бе изпитвал такава обсебваща и пристрастяваща любов. Беше много по-различна от чувствата в предишните му връзки. Тогава също имаше вълнение, мисли за новата жена, нетърпение да я види, страст…. Но в сравнение със сегашната му мания тези чувства изглеждаха като кротки вълнички пред цунами.

И естествено, той имаше чувството, че тази огромно всепоглъщаща любов няма как да бъде несподелена. Тя тежеше толкова много, сякаш е предназначена да се споделя от двама.

Денят, в който осъзна, че между чувствата им има огромна разлика, беше най-тежкият за него. Тя не само че не го обичаше така както той нея, тя дори не беше влюбена – беше просто жена, която се радваше на мъжкото внимание, но умело държеше дистанция и след поредния добре премерен, но не окончателен отказ той често имаше усещането, че пропада рязко надълбоко като в счупен асансьор.

В един момент осъзна, че тази любов е убийствен лабиринт, който е затворил душата му. Тя вече не му носеше щастие, а само безкраен тормоз, в който той се удивляваше на способността си да продължава да посвещава такава огромна част от себе си на някой, който не откликваше.

Възможност за пътуване по работа бе спасителното въже.

 

Влакът летеше през гората и дърветата препускаха пред прозореца. Веднъж като дете той застана на прозореца и гледаше скоростно променящия се пейзаж. Спомняше си, че изпита нещо като възторг, абсолютно главозамайване, а после му стана лошо. Оттогава не се опитваше да се взира в отминаващия пейзаж. Споменът за гаденето го възпираше. Сега се чувстваше по подобен начин. Беше отвъд екстаза и просто му беше тъжно и малко лошо.

Отвори телефона си и започна за ѝ пише. Всъщност тя дори не знаеше, че е заминал, тъй като бе взел решението внезапно.

„Защо няма физични закони в любовта? Защо аз мога да те обичам толкова много, а ти мен никак?....“ Беше ужасно мелодраматично и лигаво, но нещата в писмото не бяха лъжа. Той мразеше мелодрамата, особено явната, но сега се отпусна и дълго писа неща, които иначе никога не би си позволил да изрече на глас. Накрая ги прочете веднъж, изсмя се на глас и ги изтри. Вместо дългото сърцераздирателно признание написа просто „Заминавам по работа. Не знам кога ще се върна. По-добре не ме брой известно време“.

Командировката се превърна във възможност за постоянна промяна на местоработата, която той прие без капка колебание. Не му липсваше никой – приятелите му бяха влезли в цикъла брак и малки деца и ги виждаше доста рядко, нямаше голяма разлика, даже заминаването му предизвика сближаване с някои от тях, тъй като идваха на гости заради промяната, която им предлагаше различното място.

В началото се чувстваше празен и самотен, но той се чувстваше така и преди да замине, без кратките моменти на екзалтация около срещите им. Всеки ден мислеше за нея. Не бързаше да я замени, не проявяваше интерес към други жени. После се хвърли в работата, понякога оставаше на бюрото си до много късно и се прибираше само колкото да си легне. Постепенно започна да се чувства по-добре. Нямаше срещи с нея, които да поглаждат безплодно чувствата и постепенно тя се превърна в болезнен спомен. Един ден прие покана за бар с колеги, после започна отново да спортува, което донесе нов антураж от приятели и поредица от покани и един майски ден, около половин година след пристигането му в този нов град, си доведе жена в къщи. Започна една спокойна и ненатоварваща връзка, първоначално основана на секс, но скоро и неочаквано на споделени интереси, и най-важното – на същата  липса на привързване, каквото усещаше в себе си. Т ой се досещаше и без да пита, че и тази жена вероятно бе изгоряла след някой метеор, подобен на неговия. И двамата не искаха цунами, а просто спокойно море.

Така минаха 4 години. През това време той нито веднъж не се върна, нито я потърси. Промени в компанията обаче налагаха да се върне на старото си работно място.

Един ден той отново се качи на влака, но този път не беше сам. Водеше жена си и малката си дъщеря, която току-що беше проходила. Беше спокоен. Когато седна във влака, изведнъж си припомни как се чувстваше, когато пътуваше по същия маршрут години по рано и това му се стори далечно и непонятно. Скоро не се беше сещал за нея. Опита се да си я припомни. Помнеше чувствата, тъгата, безкрайното желание да е около нея и как всичко друго му се струваше безсмислено, помнеше чакането на обаждане и безкрайния тормоз „защо не ме обича“, но не можеше да си спомни добре лицето ѝ. Дори не беше сигурен дали ще я познае, ако я види – особено ако беше с нова прическа или променена фигура. Гласът ѝ – помнеше ли гласа ѝ? Някога този глас спираше дъха му само с едно „Може“ или „Защо не“. Но сега  едва ли щеше да го различи.

И тогава осъзна с кристална яснота че тази отминала, ръбата и безумна любов принадлежи единствено и само на него. Нейният обект вече нямаше значение. Това чувство бе живяло в него, беше бушувало и оставило следи, но само той беше избрал да му даде силата да го наранява. Друга жена никога нямаше да има тази власт, но в прегръдките му спеше едно малко същество, което заслужаваше много повече от неговата искрена любов. Време беше да престане да се страхува да обича. Той притисна дъщеря си и я целуна по главичката. Жена му беше сложила глава на рамото му. Той погледна лицето ѝ с нежност. И тя заслужаваше повече. Беше останала до него, без да му задава въпроси и без да го товари с очаквания. Нейните прегради бяха паднали отдавна, но той още стоеше на страж до своите, съвсем автоматично, забравил защо и кога ги е издигнал.

Стана му леко и изведнъж го заля вълна от щастие. Някъде в него се скъса нишка и той осъзна че от 4 години беше затаил дъх, ужасен от онази пропаст, която се бе отворила в краката му тогава.

 Но вече можеше да диша дълбоко, защото тази пропаст вътре в него отдавна бе запълнена и превърната в градина.