Съвременни любовни романи

Спектакъл

Катрин примираше от удоволствие. Любимият ѝ беше значително по-млад от нея, но знаеше как да я накара да чувства с всяка една клетка от тялото ѝ. Понякога дори я докарваше до истинка лудост. В такива моменти тя се мяташе като риба на сухо и крещеше в екстаза си:

            — Струва си човек да живее дори и само заради това усещане! О, Господи, благодаря ти, че си ме създал и че мога да усетя това блаженство чрез тялото си! Благодаря-я-а-а-а-а!

            Последното „а-а-а“ отекна толкова силно, че тя се стресна и подскочи.

            — О, не! Отново съм сънувала! Но защо? Защо? Къде е този мъж, Господи, къде е? Защо продължавам да бъда сама? Нали знаеш, че се обичаме? Тогава защо не сме заедно? Моля те, Господи, направи нещо, моля те! — зарида тя.

Нямаше нито кой да ѝ отговори, нито кой да я утеши, защото живееше сама. Имаше само познати, но не и приятели и затова рядко излизаше от къщи. Единствената ѝ връзка със света беше един стар настолен компютър. Понякога дори си мислеше, че това е и единствената ѝ любов. Преди около десет години излизаше с красив младеж. Бяха стигнали до сватба, но в последния момент той я заряза заради най-добрата ѝ приятелка. От тогава Катрин не вярваше на никого и се беше затворила изцяло в себе си. Но тези сънища не ѝ даваха покой.

Тя си направи чаша с кафе и включи компютъра. Беше го кръстила Джон и му говореше като на живо същество:

— Е, Джони, с какво ще ме изненадаш днес? Може би най-накрая ще проговориш? Разбирам, че нямаш такава програма, защото още не е измислена. А може би трябва аз да я измисля, как ти се струва идеята? Какво ли щеше да бъде, ако компютрите имаха чувства? Сигурно светът щеше да е по-добър, защото на никого нямаше да му тежи толкова самотата...

Катрин продължаваше да разговаря сама със себе си, докато се ровеше из мрежата. Търсеше нещо, но не знаеше точно какво. Подсъзнателно обаче беше сигурна, че моментът е дошъл. Да, именно днес трябваше да стане някакво чудо. Не някой друг ден, а днес!

Изведнъж погледът ѝ се спря върху виртуален афиш за някакъв спектакъл. Направи ѝ впечатление заглавието му: „Бордей на изкуството“. Имената на актьорите нищо не ѝ говореха и тя почти беше готова да затвори страницата, но нещо отвътре я зачовърка: „Що за спектъкъл ще е това? Липсва всякаква информация. Защо ли?“

Не след дълго обаче я затвори и продължи да търси неизвестно какво. Така, неусетно, почти измина денят  — ден като всички останали.

Започна да се свечерява. Катрин изключи компютъра, стана и отвори гардероба. Намъкна първата попаднала ѝ рокля, обу някакви обувки, които дори не бяха в тон с нея и излезе. Забърза се, без да осъзнава какво всъщност прави: краката ѝ сякаш мислеха самостоятелно и искаха да я заведат някъде. Къде ли отиваше, след като не се беше уговаряла с никого?

Прекоси парка, стигна до големия булевард и го пресече. Светофарите сменяха цветовете си с шеметна скорост и всичко изглеждаше някак си странно пъстро. Тя се носеше по улиците по-бързо от колите, заклещени в поредното задръстване. Беше като в някакъв транс...

Изведнъж се спря като по команда. На улицата стоеше афиш със стрелка под него, която сочеше съм спускаща се надолу стълба. Изтръпна като прочете: „Бордей на изкуството“. Побиха я тръпки и дори се изплаши.

„Защо съм тук? Театърът изобщо не ме интересува, а още по-малко пък някаква глупост като тази!“ — премина през ума ѝ.

Мислеше да продължи пътя си, но младо, усмихнато момиче я подкани:

— Заповядайте, госпожице, няма да съжалявате!

Тя искаше да откаже, но краката ѝ сами я повлякоха надолу по стълбите. Искаше ѝ се да обясни на това създание, че някак си случайно е попаднала тук и че не желае да гледа никакво представление, защото няма време, но от устата ѝ не излизаше нито звук. Вече бяха в залата.

— Изберете си сама място  — изчурулика красавицата и я остави.

Катрин постоя известно време права, след което седна на последния ред в десния ъгъл на залата, съвсем близо до вратата.

„Е, какво пък, така или иначе съм дошла, ще остана. Ако не ми харесва, ще си тръгна.“ — помисли си.

След малко започнаха да прииждат хора и залата почти се напълни. Останаха само няколко празни места на първите редове.

Може пък и да не е чак толкова лош спектакълът. Или може би залата се напълни, само защото е безплатен... Съвсем скоро ще разбера“ — сякаш за успокоение си каза Катрин. Чувстваше се странно, трепереше, сякаш имаше сценична треска. Възрастният господин, който беше седнал до нея я попита:

— Добре ли сте, госпожице?

— А защо мислите, че може да съм зле? — зададе на свой ред въпрос тя.

— Видът ви е такъв...

— Нищо ми няма! Моля ви, не ме безпокойте! — отряза го.

В този момент изгасиха светлините. Настъпи гробно мълчание. След миг завесата се вдигна. Прожекторът освети някакво тяло, което стоеше в центъра на сцената. Катрин отправи погледа си нататък и замря: мъжът беше чисто гол. Стоеше там, без всякакъв свян и мълчеше.

Измина минута, може би две. Не се случваше нищо и публиката започна да се отегчава. Хората се поразмърдаха и седалките, сякаш в такт заскърцаха. Тогава, той вдигна главата си и бавно протегна ръка напред, сякаш се канеше да каже нещо. Отново настъпи тишина в очакване на началото.  Но отново не се случваше нищо. Актьорът стоеше с протегната ръка и изобщo не помръдваше. Движеха се само очите му, които като че ли търсеха някого из публиката.

Катрин не беше от най-търпеливите и вече ѝ беше дотегнало да чака. Реши че няма защо повече да си губи времето, стана от мястото си, обърна се и протегна ръката си към дръжката на вратата. Но в този момент сякаш нещо я спря и я накара да се обърне към сцената. Синият поглед на актьора беше насочен към нея, сякаш беше прожектор. Между тях имаше поне двайсет метра разстояние, но тя ясно виждаше цвета на тези очи, които я пронизваха...

И изведнъж Катрин си спомни, че го познава: това беше мъжът от съня ѝ. А дали отново не сънуваше? Единственият начин да разбере беше да направи нещо съвсем съзнателно. Този път не се поколеба, нито се усъмни в това какво да прави. Това беше единственият ѝ шанс да бъде с него. Затова запристъпя смело напред към сцената, като по пътя свали роклята си, след това сутиена и бикините. Остана чисто гола пред смаяните погледи на зрителите, но това ни най-малко не я смущаваше, защото там стоеше Той — единственият и неповторимият. Заизкачва се по стълбите, които водеха към него. Само още някакви си метри ги деляха... На последното стъпало обаче се спъна, падна и се изпързаля.  Спря се в краката на не по-малко смаяния актор, обви ги с двете си ръце, вдигна глава и гледайки го право в очите изрече:

— Дълъг беше пътят, но все пак стигнах до тебе! Повече никой няма да ни раздели!

Някой изръкопляска. Последваха бурни овации...

Спектакълът беше свършил.