Съвременни любовни романи

Сол

Морето. Имаше нещо, което винаги го теглеше натам. Имаше едно място на скалите, където той сядаше и вперваше поглед във вълните, вслушваше се в плисъка им. И така ден след ден…

Към скалите. Там искаше да отиде тя. Но уви, бе родена под тях, в морските дълбини. Тя бе сирена, той – човек, който дори не знаеше за нейното съществуване…

Той беше млад и пътуваше често. Далеч от родното морско градче. Но никъде не се чувстваше така, както на онези скали, на своето си място. Всички приключения, всички прекрасни места, които бе посетил, му се струваха лъжовни, призрачни, докато не седнеше на скалите и с поглед, вперен в морската шир, не ги разкажеше на пенливите вълни.

Беше намерил мястото съвсем случайно. Един ден – ден, напълно като всички други, се разхождаше по дюните. Чу глас, нежен, като песен, като морски бриз, и необяснимо дори за самия себе си, го последва. Оттогава скалите бяха станали негов приятел и негово убежище, а картината на точно този непокътнат участък развълнувано море, постоянен спътник в душата му.

Той не знаеше защо само тук се чувства така. Нима не е еднакво морето навсякъде? С какво това беше по-различно? Солена вода, пясък,скали – като всички други… Дори притежателката на гласа, подмамил го насам, така и не намери...

Тя обаче беше там. Винаги там. Докато той съзерцаваше вълните, тя се любуваше на тъмните му къдри и дълбоките, замислени очи... Когато понякога той неволно задрямваше, тя му пееше деликатни, любещи песни, които той, щом се събудеше, помнеше като писъци на чайки и шума на морска пяна...

Често той също я гледаше. Точно там, където стоеше тя. Там се стелеха в разкош дългите ѝ коси, блестящите люспи, ефирната ѝ усмивка; там бяха очите ѝ, изпълнени с копнеж... Ала той не ги виждаше. Там, пред него, стояха само меките, крехки водни повърхности, отделящи магичния свят от смъртния.

Беше топъл април. Морето беше тихо и спокойно. Той застана на обичайното си място на скалите, а тя го гледаше от измежду тях – напоследък изглеждаше унил. Той се бе върнал от поредното си пътуване и идваше да ѝ разкаже. Гледаше към морето, което го привикваше. “Ела, ела!”– чуваше далечния глас. Струваше ли му се? Може би сънуваше?  Разтърка очи и се огледа. Беше сам, седнал на една скала, а около него водата блестеше, огряна от следобедното слънце. Помисли си, че може би е уморен от дългото пътуване и реши да се прибере. Утре заминаваше... Приятелите му се смееха –  все изчезваше към своя таен плаж, чието местонахождение не издаваше никому. „Пак ли ще си говориш с морето?“ – го питаха с насмешка...

„Трябва да спра да идвам тук“ – каза той – „вече не съм момче, имам отговорности, които ме чакат“. Струя вода плисна в лицето му и го изненада, морето никога досега не бе било тъй солено. Трябваше да върви... Той стана и тръгна. Тя потръпна от студ. В началото на пролетта, сърцето ѝ сякаш бе сковано от лед.

Мина време.

Беше разгара на лятото, когато той отново се появи. Прекрасните му къдрици бяха отрязани. Очите му искряха весело, когато погледна към морето, но лицето му бързо се обърна към изпълнения с живот женски глас, който го викаше... Той не беше сам. Жена седна до него на скалите, обви се в прегръдка около ръката му. Вятърът изсвистя, силният полъх прозвуча като стон, скалите се разтресоха. Те не си тръгнаха веднага. Той искаше да покаже на другата красотата в своето любимо място. Но самият той се чувстваше различно, некомфортно... Онази, жената, така и не видя... Беше ѝ студено и той се съгласи да тръгнат, хвърляйки бегъл поглед към разстроеното море. Въздухът бе наситен със сол – сирената плачеше – сълзите ѝ бяха мъничките бели кристали, чиито вкус се бе пропил във водата, а вятърът го отнасяше по устните и в косите на хората из градчето.
...

Минаха още лета, толкова лета... тя все още го чакаше между скалите, макар и изгубила надежда, че ще дойде. Сирените имат само по едно сърце за даване, а тя му бе врекла своето в замяна на разказите му за света; за да може да гледа в дълбоките му очи. Вече ѝ се струваше, че никога не ще ги види отново.

Ето, той се появи. Беше началото на есента – още топла, флиртуваща с лятото, пълна с обещания. Къдрите закриваха очите му. С недоверие, тя само го наблюдаваше. Той започна да разказва на морето за приключенията си... Премълчаваше. Но тя сега не питаше; знаеше само, че нещо му се е случило. Косата му се сивееше. Морето бе солено.

Той продължи да идва. Ден след ден... докато есента захладняваше, превръщайки се от игрива девойка в зряла, прелестна жена. После бавно листата ѝ капеха и дърветата се оказаха скелети, а тя – старица. Той беше там и говореше на бурните вълни. Сирената го слушаше; беше я страх да му пее, а и той вече никога не затваряше очи. Все гледаше към морската шир, сякаш търсеше нещо, все се ослушваше, сякаш да чуе някого... Чакаше словата ѝ, но тя мълчеше.

Но ето че отново ги чу. Първият сняг падна, а в танца на снежинките звучаха тихите слова, примамващи го към водата. Огледа се. Отново нищо. Само шумящо море. Приближи се до ръба и погледна. Тя на свой ред с любопитство впи поглед в него: къдрите му се белееха като пейзажа; в неговите коси, също като по скалите бе паднал сняг... Той не виждаше нищо. Само вълни.

А тя беше там. Не се бе стърпяла, викаше го да се приближи, поне веднъж да могат да се докоснат. Продължаваше да го вика...

Той пристъпи към морето. Вгледа се отново – бе притихнало. Изведнъж усети непреодолимо желание да го докосне. Слезе от скалата и нагази в блестящите тъмни води. Започна да влиза все по-навътре, докато не бе потопен наполовина. Знаеше, че трябва да замръзва, но студ не усещаше.

Ето че най-накрая тя успя да го притегли. Съзнаваше, че не я вижда, но наблюдаваше как я търси. Бе дошъл. Той сам бе я приближил. Най-после можеше да види очите му отблизо – озарени от залязващото слънце, те просветваха в златисто.

Безумна смелост се вля в жилите ѝ – тя пожела да го целуне.

Във водата, той просто я наблюдаваше. Нещо познато... Не знаеше защо или какво е то, но устремено се взираше там, където сякаш трябваше да открие някого, когото никога не бе виждал. Проблясък на дъното пред него. Наведе се към неясното сияние и странно чувство премина по тялото му. Сякаш ток развълнува цялото му същество. Усет приятен и същевременно чуден.

Изведнъж осъзна, че се намира насред морето. Сам. Не помнеше как се е озовал тук, или пък защо. Бързо се придвижи към брега. Устните му бяха напукани.“От солта е, трябва да е от солта” – помисли си той, разтреперан.

Изглеждаше сякаш се бе събудил от сън. Бързо взе нещата си. И тръгна. Без дори да погледне към морето, както правеше досега.

Тя показа глава на повърхността. Гледаше го как си отива – бе го освободила. Той вървеше без да се обърне назад, без дори да разбере, че тя го бе целунала. Дълго гледа силуета му, докато не го изгуби от поглед в белотата.

Знаеше, че повече няма да го види.

Тихо се отпусна, бавно носейки се към дъното; морето бе тъмно.

А наоколо всичко бе бяло. Снегът бе солен...