Съвременни любовни романи

Парчета отражение

Отвори вратата и влезе.

Прозорците гледаха на изток и първите слънчеви лъчи, прокраднали се между пролуките на отсрещната сграда, влизаха през тях и осветяваха белия таван на стаята. На плота стояха подредени чаши, диванът беше все още постлан, а в мивката се бяха събрали няколко мръсни чинии.

Кънтежът от затварянето отекна в пространството. Хорът на птиците бе започнал, но прозорецът се затвори и стаята остана глуха. Дистанционното стоеше на холната масичка, а пиесата в отражението върху стария телевизор бе прекъсната от дърпането на плътните завеси. Клепачите паднаха пред стъклените очи на апартамента.

Тялото се просна на дивана.

Стъпка. Стъпка. Стъпка. Започна да бяга из мрака. В ляво – прашни рафтове книги. Подминава ги. Тича. От дясно изскачат дървета. Започва да броди из леса. Борове отпред. Сякаш не може да мине. Минава. И отново потъва в мрака. Гази. Стъпките жвакат. Кракът се заплита и тегли. Дърпа – към дъното дърпа. Дъхът се пресича.

Очите извикаха рязко и плавно потъна.

Рее се из тъмата. Непрогледно. Нищо не вижда. Нищо не чувства. Няма сетивност. Изплува празно огледало. Спря се. Пристъпи. Видя.

Аз. Това съм аз. Къде съм? А, ние. Ние вървим. Паркът, това е паркът.

Листо се откъсна и спусна, следвано от поглед до контакта с асфалта.

Старата жена с онова превъзбудено пале. Как я дърпа само! Седим и ги гледаме. А, ето, докосна ме. Поглед. И устни слепени.

Ама че хала. Снегът е дълбок. Ето, на топло сме. Пламъкът пука в камината. Ама че огън. Ето ни. Гледаме. Греем. Колко красива усмивка. Ох, онези наказващи зеници.

Мразя да прави така. Кара се, после мълчи. Затваря се в студения си затвор и не иска навън, не пуска и вътре. Не мога да открия път. Няма как. Не мога.

Сърцебой. Дъхът ме разтапя. Пот. Сладка пот. И тъкан. Сирени. Чувам сирени. Плавно избледняват подвижните жълти светлини по тавана.

Как ми пищи в ушите! Отново крещи. Бяс, ама че бяс. Искам да затворя тая хапеща паст. Млъквай!

Тишина. Мирише на липи. Пчеличка в контакт с цвета. На поляната сме. Старата черга. Смеем се. Поднася торта към устата ми. Не уцелва. Борим се. Смеем се пак.

Ама че криво лице. Обличаме се. Излизаме. Танцуваме. В дискотеката е голяма какафония. Гнусни хора. Мерзавци.

Задушно среднощие. Крещим. Пак онези очи. Отдалечава се. Гръб потъва в мрака.

Огледало без отражение. Потъва.

Вятърът се промъкна през недобре затворения прозорец. Пердетата се развълнуваха. Лъчите на външния свят разкъсаха пространството в стаята. Събудени, очите на един луд минаха през тях, а напуканите устни на желанието шептяха:

-          Обичай ме!