Съвременни любовни романи

Звезда

Ти ме срещна още докато бях съвсем малка звезда. Тъкмо се бях родила когато твоят междугалактически кораб премина покрай мен. Ти беше толкова омагьосан от светлината ми, че не можеше да откъснеш очи. Наблюдаваше ме с дни, месеци, години....

            Дойде време да отлиташ, нямаше как да продължиш да ме съзерцаваш повече. Тогава ми предложи да тръгна с теб, да пътешестваме през други галактики, да се реем из Космоса... После обеща, че ще ми покажеш и Земята, всички те ти близки и любими места.

            Аз те слушах и ми ставаше тъжно, тогава за пръв път ме видя да премигвам и разбра, че явно нещата и за мен са сериозни... Да, така беше. Бях обикнала очите ти, които толкова време отразяваха, поглъщаха и се възхищаваха на светлината ми. Вече Космосът ми се струваше малък, а те толкова необятни. Искаше ми се да можеше да изкараме така вечността - загледани един в друг, но нямаше как. Ти трябваше да заминеш, а аз не исках да ти преча и нямаше да го направя.

            Но ти явно не разбираше какъв е проблема и какво ме кара да премигвам, защо не можеше просто да замина с теб...

-          Аз съм звезда... Какво не разбираш?! Тук съм за вечността...

-          Не е вярно! Можеш да паднеш на Земята, тогава ще сме заедно. Защо се правиш на интересна?!

-          Но тогава ще умра и повече никога няма да бъда звезда, тогава няма да имам  тази светлина, която ти така обичаш, тогава няма да мога да те наблюдавам отгоре и да те насочвам... Не мога да направя това за теб, дано някога ме разбереш...

От последните си думи почти загаснах, а ти се ядоса и корабът ти отлетя със скоростта на светлината към другия край на галактиката.

Минаха години, а аз не можех да спра да мигам. Твоят междугалактически кораб се рееше из Космоса, спирайки се покрай много други звезди, но ничия светлина не се отразяваше в очите ти такак както моята. Колкото и да опитваше да се отдалечиш винаги се връщаше към мен, но аз вече не бях същата... Нито аз, нито светлината ми и това те ядосваше. А аз просто продължавах да премигвам, друго не можех да направя...

И един ден, както се рееше из Космоса изведнъж видях очите ти. Светлината ми този път беше много ярка и се отразяваше в тях, като никога. Аз летях. Бях толкова щастлива. Спусках се към Земята и твоят кораб се спускаше към нея. Скоро щяхме да се срещнем и да бъдем заедно за вечността, предчувствах го и премигвах по малко, от щастие... Наближавах Земята и видях как корабът ти каца, а ти бързаш да излезеш от него и да погледнеш нагоре, към светлината ми, най-ярката в живота ти. Ръцете ти се протегнаха към мен и аз се отпуснах в тях, изгасвайки почти напълно. Оставаше ми само едно малко пламъче...

-          Как можа да го направиш?! Защо?! Не искам да умираш! Недей, моля те! Само не това!

-          Но ти нали точно това искаше...

-          Да, но размислих, тогава бях сляп и глупав! Мислех само за себе си... Не, не си отивай, моля те!

-          Но няма как иначе да сме заедно, ти винаги си тръгваш когато съм в Космоса, сега ще сме заедно на Земята, ще ми покажеш всичките си любими места...

-          Но ти умираш! Не искам! Ти си звезда, върни се на небето! Не ти е мястото тук!

-          Късно е. Не мога да се върна. Оставам вечно тук, но вече само като камък...

Устните ти се приближиха към пламъка ми и го целунаха, а аз изгаснах, за да не те изгоря.