Съвременни любовни романи

Жестокият Морфей

Жестокият Морфей

 

            Целият офис жужеше като разбунен кошер. Всеки един от служителите бързаше трескаво, за да свърши своята работа. Някой постоянно влизаше и излизаше от главното помещение, често се чуваха псувни и проклятия, копирните машини печатаха безспир. В този водовъртеж от пот и работа само Николай стоеше безучастен. Той бе седнал на бюрото си и съзерцаваше в далечината. Тялото му бе затворено в адския офис, но духът му се намираше при нея. При най-красивата жена на света. Мъжът я стрелкаше с прикрити погледи, но никога прекалено често, за да не се издаде. Колкото и да се стараеше обаче, не можеше да се сдържи да не поглежда към нея.
            Тя беше прекрасна! Николай бе напълно убеден, че хубавата Елена би ѝ завидяла за красотата. Казваше Сияна и в очите на мъжа бе създание от друга вселена. Движенията ѝ бяха толкова ефирни, сякаш тя не се докосваше до мръсния материален свят. Всеки неин жест разпръскваше вълни от щастие и жизнерадост. Всяка нейна дума бе внимателно подбрана и винаги на място, даряваща усмивка и на най-тъжния човек. Нямаше друга като Сияна. Сияна беше съвършена.
            Николай вече половин час декламираше своята негласна ода. Вихрушката около него изобщо не бе в състояние да го изтръгне от ръцете на тази магия. Изведнъж той се сепна. Видя, че възлюбената му се приближава забързано.
            - Ники, какво правиш? Нямаш ли някаква работа за вършене, или смяташ да дерибействаш? – засмяна, попита жената.
            Николай не успя да чуе въпроса ѝ. Всеки път, щом тя му кажеше „Ники“, той се развълнуваше неудържимо. Мъжът си мечтаеше един ден те да бъдат рамо до рамо и тя да го зове така.
            - Ники, няма ли поне да ми отговориш? Усмихваш ми се и мълчиш. Няма лошо, но все пак трябва да свършим някаква работа – продължи весело Сияна.
            - А, да, работата, да – смотолеви Николай.
            - Ами, работата, де! Какво става с нея? Целият офис е полудял заради крайните срокове. Всички се щурат напред-назад, за да подготвят документите. Само ти си стоиш спокойно и се усмихваш.
            - Моята част е готова. Още преди два дни я завърших.
            - Тогава ми я изпрати, за да я включа към останалите книжа. Нали знаеш, че трябва да ги предадем до двайсет и шести април. Днес сме двайсет и трети, така че ни остават още едва три дни. Не можем да си позволим да…
            В този момент телефонът на Сияна позвъня. Жената го вдигна веднага, без дори да се замисли. Най-вероятно се обаждаше някой близък.
            - Да, да, да, ще приключим с нещата…..да, почти всичко е готово……нали ти казах, че ще се справим, ти защо не ми вярваш……оф, добре, а за довечера остава ли уговорката…..прекрасно, чао засега.
            Николай изслуша разговора със свито сърце. Очевидно, от другата страна на линията бе приятелят на Сияна – Димитър. Освен всичко останало, той ръководеше офиса. Постът му бе високо в йерархията на фирмата и затова мъжът отговаряше за важната сделка. В момента, в който Николай чу за вечерната уговорка, сърцето го заболя осезаемо. Заля го вълна от ревност и той усети как нетърпима жега го изпълва отвътре. Въздухът около него сякаш свърши и главата му се замая.
            - Добре, Николай. Очаквам да ми пратиш твоите неща.
            - Да, разбира се.
            Сияна се върна на бюрото си. Ники остана натъжен до края на работния ден. След тази случка нищо не бе в състояние да повдигне настроението му. В пет часа той се измъкна незабелязано от офиса и се прибра директно вкъщи. Днес вече не му бе до други контакти и затова предпочете да си остане у дома. Няколко негови приятели го бяха поканили да се видят в едно заведение, но Ники бе загубил желание за срещи. Възнамеряваше да се прибере, да почете някоя книга и после да се предаде в прегръдките на съня. Там поне нямаше такива разочарования, както в офиса.
            Вечерта се разви съгласно плана на мъжа. Той се върна вкъщи, вечеря студен полуфабрикат и после седна с книга в ръка. От няколко дни четеше „Достатъчно време за любов“ на Робърт Хайнлайн и това пораждаше у него смесени чувства. В творбата съзираше много истини, но в същото време изпитваше и недоволство. След един по-въздействащ пасаж той се спря и заговори на себе си с изтерзан глас:
            - Не разбирам. Изобщо не разбирам. Авторът пише с такава свобода за любовта, сякаш тя е нещо вродено за човека. Сякаш за нея не е нужно да притежаваш висше образование или диплома. А аз? Аз въобще не се чувствам така. Всеки път, когато Сияна застане пред мен, аз онемявам. Целият се сковавам, губя всичките си мисли, започвам да се потя и да пелтеча. Днес дори смятам, че се държах сравнително адекватно. Имало е случаи, в които съм събарял неща, падал съм на земята. Чувствам се като пълно нищожество – винаги неуверен, винаги непохватен. Наместо това аз трябва да ѝ призная своите чувства. Трябва да бъда решителен. Да се опитам да спечеля нейното сърце. Или поне да направя опит. Защото тя е прекрасна! Тя е най-прекрасната. Не би могло да има други толкова живи очи. Мога да се взирам в тях с часове. А усмивката ѝ – никога не съм виждал по-лъчезарна усмивка. Тя сияе в мрака. Косата ѝ е прелестен водопад, а снагата ѝ е достойна за статуя на Фидий. Това трябва да ѝ кажа. Искам да ѝ призная всичко, но все не успявам. И днес не събрах кураж. Само мънках. Но утре, утре ще бъде иначе!
            Въодушевен, мъжът остави книгата настрана и легна на леглото си. Идното утро го очакваше с нова порция задачи в офиса. Той трябваше да бъде свеж и с бодър ум, затова сега бе необходимо да се наспи. И не на последно място – предстоеше му да проведе най-важния разговор в живота си.
            Будилникът го събуди рано. Този път алармата звучеше сякаш по нов и по-жизнерадостен начин. Мелодията имаше нотки на триумф у себе си. За секунда Николай се зачуди дали не я е сменял наскоро. После я спря и мислите му се насочиха в друга посока. Мъжът стана и влезе в банята. Днес щеше да бъде важен ден за него. Той положи усилия, за да се избръсне перфектно. Знаеше, че Сияна не обича брадясали лица. След тоалета бе ред на закуската. За разлика от друг път сега мъжът ѝ обърна подобаващо внимание. Щяха да са му необходими всички налични физически и душевни сили. Николай се постара да се облече добре. Той си сложи най-хубавия панталон. В гардероба си дори откри риза, която не си спомняше да е купувал. Явно я бе забравил и сега се зарадва негласно на това. Тя му стоеше много елегантно. Готов за подвизи, той се насочи към входната врата. Премести показалеца на календара от двайсет и трети на двайсет и четвърти април и се замисли. Дали това нямаше да бъде важна дата в неговия живот?
            Офисът отново бе обхванат от трескав труд. Хората продължаваха да се щурат напред-назад. Всеобщото вълнение, предизвикано от крайния срок, не успя да завладее Николай. Още от сутринта той бе порядъчно паниран от бленувания разговор със Сияна. Мъжът се опитваше да запази спокойствие, но вътре в гърдите му бушуваше буря.
            До обедната почивка всичко протече нормално. Ники се мъчеше да повика с поглед Сияна, за да я покани на среща след работа. Тя обаче изглеждаше твърде заета и не се спираше на едно място нито за секунда. Чак в обедната почивка мъжът имаше възможност да се приближи до нея.
            - Здравей! Как си? – поздрави Николай.
            - Добре, добре съм. Малко съм изморена от работата и от всичко останало. Струпаха ми се много неща на главата.
            - Всичко наред ли е?
            - Не, нищо не е наред – проплака Сияна.
            - Защо? Какво има? Да не се е случило нещо лошо?
            - Не ми се говори тук. Не ми е удобно.
            - Искаш ли сред работа да се видим? Да идем някъде? – предложи кавалерът.
            Николай се сепна за секунда. Той никога не си бе представял, че в действителност ще се престраши да покани Сияна на среща. Сега се удиви на своята смелост и кураж. Може би наистина този ден щеше да бъде различен от другите. Ето, още от сутринта всичко изглеждаше някак розово и нереално.
            - Да, бих се радвала да се видим. Имам нужда да поговоря с някого.
            С това обедната почивка приключи. Николай се върна на работното си място. Душевно обаче той се понесе към срещата със своята любима. Мъжът се опита да предвиди всичко. Той си представяше как си говорят, как се смеят заедно. Как ѝ признава чувствата си. После Ники се сети за това, което жената бе споменала. С нея се беше случило нещо. Нещо лошо. Мъжът помръкна. Дори мисълта, че неговата възлюбена страда, бе непоносима. Изведнъж мечтите му се промениха и той започна да си фантазира как я утешава, как ѝ дава рамо, на което да поплаче.
            Часовете работа отлетяха, изпълнени с блянове. В пет Николай излезе пред офиса. Навън бе учудващо топло за април. Все едно сезоните се бяха сменили. Освен това всичко бе необичайно приповдигнато, а хората – хората изглеждаха щастливи и доволни. Десетина минутки по-късно дойде и Сияна.
            Двамата се отправиха към близкия парк. Сякаш негласно се съгласиха помежду си, че времето е прекалено приятно, за да стоят затворени вътре. Сянката на дърветата създаваше усещане, подобно на това в храм. Сияна почувства спокойствието на природата и изля своята мъка пред Николай.
            - С Димитър се разделихме. Тази сутрин той скъса с мен. Беше ми много ядосан, тъй като съм се била отчуждила от него. И наистина – аз не изпитвам същите чувства, както преди. Нещата между нас охладняха малко по малко. Явно така им е било писано.
            - Много съжалявам да го чуя – отвърна Николай.
            Вътре в себе си той ревеше от щастие. Не можеше да си представи по-добро стечение на обстоятелствата. Разбира се, мъжът съчувстваше на жената, но преди всичко се радваше.
            - Ако има нещо, каквото и да било, което мога да направя за теб, само кажи – допълни ухажорът.
            Жената откликна на думите му с няколко сълзи. Тя го прегърна силно. Близостта им продължи цяла вечност. Когато най-накрая се разделиха, Сияна впери поглед в очите му.
            - Нещата между мен и Димитър се загубиха и поради още една причина. От известно време изпитвам влечение към друг човек.
            При тези думи Николай застина. Мисълта, че неговата възлюбена вече има друг мъж в своето сърце, го жегна. За секунда дъхът му секна, а пред очите му падна бяла пелена.
            - Виждала съм как ме гледаш, Ники. През всичките години, откакто работим заедно, ти винаги си бил мил с мен. Винаги си ми помагал, без да искаш отплата. В случаите, в които съм имала нужда от подкрепа, винаги си заставал зад гърба ми. И аз чувствам, че малко по малко започнах да се влюбвам в теб.
            Николай продължаваше да стои на едно място, без да вижда нищо пред себе си. Думите на жената изобщо не достигаха до неговото съзнание. Чак когато тя спря да говори, той разбра казаното. Вместо да ѝ отвърне гласно, той я целуна. Сега не бе време за приказки. Николай бе мечтал за тази целувка от години. Не, той бе мечтал за нея цял живот. Всяко действие, всяко негово решение, всяка негова постъпка някога водеха до този момент. Тук, пред единствените свидетели – величествените дъбове, болките и несгодите на Николай намериха своето оправдание. В момента, в който влюбените докоснаха своите устни, на алеята избухна феерия от емоции. Толкова много недоизказани неща намериха решение. За по-малко от секунда всички тегоби и проблеми бяха забравени. Ревностно пазещи единението си, двамата останаха свързани задълго. Когато се разделиха, Николай прошепна нежно:
            - Цял живот съм копнял за този момент и сега, когато го изживях, знам, че той е по-велик и от най-смелите ми мечти.
            Ръка за ръка, мъжът и жената прекараха много време сред природата. Щом се стъмни, те се подслониха в жилището на Николай. Вече нямаше сила, която да устои на желанието им.
             На другата сутрин мъжът се събуди като нов човек. Никога досега той не се бе чувствал толкова щастлив. Ники веднага погледна до себе си, но видя, че леглото е празно. Сияна сигурно бе станала. Той се надигна и се насочи към хола, където искаше да зърне любимата си. В коридора се спря пред огледалото. Забеляза, че се усмихва. До стъклото се намираше и календарът. Влюбеният понечи да смени датата на двайсет и пети април, но изведнъж се вкамени. Показалецът сочеше още двайсет и трети. Николай се втурна из жилището, ала от Сияна нямаше и следа. Всичко се бе оказало просто сън. Един ужасен и същевременно прекрасен сън. Обезсърчен, мъжът се свлече на земята и прехапа горчиво устни, а копнежът по нея продължи да го изгаря.