Съвременни любовни романи

Бури

Приближава буря и тя отново има онзи блясък в очите си. Познаваш този поглед. Знаеш какво предвещава.
            За първи път го видя късно една нощ, когато се събуди и нея я нямаше. Откри я на терасата, притисната в перваза, докато навън се сипеше дъжд. Не носеше нищо. Просто се взираше в далечината, сякаш можеше да прониже мрака и да види нещо напълно неизвестно за теб.
            Попита я дали е добре и тя едва тогава осъзна, че я наблюдаваш. Обърна се с широка усмивка на лице. Увери те, че всичко е наред, докато те придърпваше към себе си. В полумрака тя изглеждаше толкова различна. Спокойствието, което обикновено излъчва, бе заменено от енергията, която сякаш се натрупваше в нея и чакаше своя момент да избухне.
            Когато най-сетне я убеди да влезете вътре, тя остави вратата широко отворена и се разположи на широката спалня. Умората ти бързо беше заменена от вълнение. Тя се погрижи за това. Но този път беше различна. Имаше нещо мрачна в начина, по който сякаш си играеше с теб.
            На сутринта се беше сгушила в теб и единственото доказателство за случилото се, беше аромата на дъжд във въздуха и щастливата усмивка, която тя носеше цял ден. Това и болката в устните ти.
            Мислеше си, че е еднократен инцидент, породен от емоцията на момента. Все пак, настроенията й се менят толкова бързо понякога. Може би дори щеше да забравиш, че се е случило… Ако не беше онзи ден в града.
            Беше топло и слънчево и вие толкова се забавлявахте, докато вървяхте заедно по улиците, изпълнени с хора. Дори решихте да се приберете пеша. За теб дъжда връхлетя неочаквано. В един момент беше горещо, твърде горещо… А после облаците натежаха. Появиха се и светкавиците, разцепващи небето. Бурята беше точно над вас. Ти нямаше представа. Но тя го усещаше. Нещо в нея винаги й нашепва за прииждащия порой.
            Искаше ти се да побързате, но нямаше как да избягате. Не и когато в очите й блестеше пак онзи поглед.
            Гръмотевиците сякаш тресяха земята под краката ви, създавайки усещането, че целия град ще се срине. Бяхте подгизнали до кости… А тя изглеждаше по-щастлива от всякога. Хаосът на стихията пробуждаше нещо първично в нея. Беше почти плашещо, колко много й харесваше това, но щом тя те придърпа към себе си, целувайки те отново и отново, почти можеше да й го простиш.
- Нямам търпение да се приберем. – Прошепва го на сантиметри от устните ти. Чувствено и нежно и изпълнено с толкова желание.
            Тя винаги знае как да те разтопи.
            Въпреки това не бърза. Като безгрижно дете, тя танцува под дъжда, сякаш чува музика, за която целия свят около нея е глух. Подскача в локви, успявайки да опръска и теб, а ти не можеш да спреш да мислиш, че е напълно луда. Но целувките й са по-пламенни от всякога и част от теб започва да вижда чара във всичко това. Почти.
            Щом най-после сте си вкъщи тя се вмъква в банята, подканвайки те да се присъединиш към нея. Горещата вода отпуска мускулите ти, връща чувствителността в замръзналите ти крайници и ти вдъхва нова енергия. А това е само началото.
            Тя увива мека хавлия около теб, внимателно. Твърде внимателно. Сякаш си от стъкло. Сякаш може да те счупи. А после те водя в спалнята. Да отвори вратата на терасата е първото нещо, което прави. Второто е да покрие тялото ти с целувки. Шума на гръмотевиците и капките, които барабанят срещу стъклата на прозорците се размива с удоволствието и скоро забравяш за всичко, освен нея.
            Този път усещането е различно. Никой не те е карал да се чувстваш така преди. В момент на прозрение осъзнаваш, че може би никой няма да го направи отново. Дори и тя самата. За това се отдаваш на момента. А това е всичко, което й е нужно.

                                                                       *          *          *

            Следващият път поне ти дава предупреждение. Събужда се с усмивка и излиза да изпие кафето си навън, макар да е прохладен есенен ден. Заглежда се в далечината, макар, че няма нищо специално навън. Само необятното синьо небе.
- Днес ще е хубав ден. – Казва го сякаш повече на себе си, отколкото на теб и най-после се прибира вътре.
- Защо? – Чудиш се какво я кара да е в добро настроение рано сутринта. Тя мрази сутрините.
- Идва буря. – Отговаря ти простичко.
            Някак си не ти се вярва. Слънцето изгрява бавно и няма и следа от облаци. Прогнозата за деня потвърждава мнението ти. Тя дори не се опитва да спори. Само се усмихва.
            Оказва се, че е права. Следобеда носи ветрове и тъмни облаци, които помрачават деня, а тя някак си успява да се прибере по-рано от очакваното. Точно преди да завали. И отново те обсипва с целувки, от които боли.
            С времето се научаваш да й вярваш. Каже ли, че приближава буря, или стихията ще те помете, или тя го направи. Нейният начин ти харесва повече.
            Спираш да се опитваш и да я задържиш. Нещо в това време я привлича, като сирена омагьосва съзнанието й, вдъхва й нов живот. Или просто я кара да се чувства жива. Не знаеш. Но понякога тя има нужда от бурите. Честно казано, и ти започваш да ги харесваш.
            Когато отново виждаш онзи поглед в очите й, вече знаеш какво предстои. И все пак я питаш какво я кара да обича това време толкова. Тя просто се усмихва. Тихо и мистериозно и поглежда навън. Чува се лек гръм, някъде в далечината, но дъжда вече се сипе навън.
- Ще ти покажа.
            Този път не е терасата. Извежда те от апартамента, нагоре по стълбите, чак до покрива. Дори не знаеш, че може да се излиза, но тя е била тук и преди.
            Височините те плашат, а вятъра духа по-силно тук… А задаващата се буря изглежда могъща. Светкавиците ти се струват достатъчно близо, че ако се протегнеш можеш да ги докоснеш. Страхуваш се от възможността за това. Но тя те придърпва близо до себе си, а ръцете й са необичайно топли. Имаш чувството, че цялото й тяло вибрира с енергията на това, което предстои.
            Когато поредна светкавица проблясва в небето тя те целува. Струва ти се, че никога не е била по-красива. Можеш да разчетеш всяка нейна емоция, всяка мисъл. А те всички са насочени към теб.
            Страха ти се слива с нейната страст и щом гръмотевицата разтриса въздуха около вас, тя вече е намерила своя път под дрехите ти.
            Има нещо крайно опияняващо в това и само мисълта те кара да настръхнеш. Щом обаче се опитва да те съблече, съмнението неизменно се прокрадва в ума ти.
- Може би е време да се приберем. – Гласът ти е по-дрезгав отколкото очакваш.
- Довери ми се.
            Прошепва думите в ухото ти и се притиска дори по-плътно в теб. Можеш да усетиш нуждата в гласа й, онази, която асоциираш с дни като този… И миризмата на дъжд.
            За нея е първично. Няма да спре, докато не изцеди всяка капка удоволствие, която тялото ти може да предложи.
            Следваща светкавица проблясва. Близо. А тя захапва врата ти в унисон с гърмежа, който се носи след нея.
            Всяка целувка, всяко ухапване или докосване превръща страха ти във възбуда и ти почти забравяш колко опасно е това.
            Водата отдавна се е просмукала през дрехите ви и тя ги захвърля нехайно. Позволяваш и го. Не очакваш, че може да е толкова хубаво, а всъщност си на ръба на екстаз. Едва тогава тя спира. Думите й достигат до теб като ехо, далечни и изпълнени със сила, която те приковава. Кънтят в ума ти като древна магия, а ти се вкопчваш във всяка дума.
- Усещаш ли мощта й? Как нажежава въздуха? Няма нищо по-велико от стихиите на природата. Виж цветовете, усети аромата… - Пореден гръм разцепва въздуха около вас и тя те хваща дори по-силно от преди. – Не се страхувай. Отдай й се. Тялото ти, ума ти… Душата ти. Позволи й да отмие болката, гнева… Дори греховете ти. Позволи й да те пречисти… Да ти даде нов живот. Позволи й да те освободи.
            Думите й са подчертани от докосванията й и нещо в теб наистина се отдава. Но не на природата, не на момента. На нея.
            Има нещо неустоимо, нещо пристрастяващо в това, което прави и осъзнаваш, че никога няма да можеш да прекараш друг дъждовен ден без нея. Но сега не можеш да мислиш за това. Тя превзема сетивата ти, едно по едно, докато не се превърне в единственото, което усещаш.
            Когато най-сетне се прибирате сваляш мокрите дрехи от нея с припряност, която не очакваш. Спираш за миг и вдишваш аромата на кожата й, прокарваш пръсти през мократа й коса. Неустоима е. И когато я оставяш да легне сред морето от чаршафи не можеш да скриеш усмивката си.
            Ще излъжеш ако кажеш, че тези дни не са специални. Може би не по начина по който са за нея, може би никога няма да усетиш това, което тя изпитва. Но е близо.
            Тя ти отвръща с нежна усмивка. Знаеш, че зад нея се крие толкова много. Цяла вселена. И няма нищо, което да искаш повече, от това да се изгубиш в нея.

                                                                       *          *          *

            Задава се буря. Вече познаваш знаците. А тя отново има онзи поглед. Опасен. Предизвикателен. Щастлив. А в ума ти има само една мисъл. „Днес ще е хубав ден.“