Съвременни любовни романи

Люлка

На това място изгревите и залезите бяха невероятни. Сутрин слънцето целуваше първо върховете на планината, нищо, че тя беше далече. После галеше скалите и си играеше с вълните в океана. Обличаше ги в различни цветове, пресичаше водата, пречупваше я и я превръщаше в дъга. Една златиста пътечка се появяваше и тръгваше по следите му, за да показва пътя на рибарите…            

            Вечерите… О, те бяха още по-хубави! Първо слънцето играеше на криеница с облачетата. След това спускаше лъчите си към планината и загадъчно се усмихваше на влюбените птици и хора, сякаш им намигаше или искаше да им каже: „Утре пак ще съм с вас!“ После виновно оцветяваше небето в бледорозово и пращаше лек ветрец да разказва приказки на децата. Тогава звездите танцуваха и искаха да плуват с русалките, а луната ги строяваше и учеше да трептят и звънят като камбанки…        
            Нямаше такава красота никъде другаде, нямаше! А може би така ѝ се искаше на Боряна, след като беше влюбена в Ричард. Все пак любовта виждаше с други очи нещата. Двамата бяха току-що завършили средното си образование и се наслаждаваха на младостта си. Тя, с дълга кестенява коса, бляскави сини очи и тяло на богиня. Той – с атлетична фигура, с черен палав перчем и топъл кафяв поглед. Прегръщаха се, целуваха се, имаха планове за бъдещето си… Искаха да учат в колеж, а после и да следват. Имаха общи интереси, харесваха една и съща музика, свиреха на китара, обичаха приключенски романи и фантастика. Оглеждаха се в очите си и потъваха в тях. Бяха щастливи…          
            Боряна въздъхна, загледана през позореца навън. Беше родена тук, нищо че родителите ѝ бяха българи, дошли да намерят работа и спокойствие в далечната чужбина. Ричард? Той си беше чистокръвен американец, макар че не знаеше корените му от кой край на света са. Момичето го харесваше. Не беше като ония момчета в страната на дедите ѝ, които търсеха лесна печалба и чакаха всичко наготово. Напротив! Още като ученик помагаше в една автомивка, работеше и в близката пицария. Не се срамуваше от никаква работа. С парите, които получаваше, водеше Боряна на кино, театър, концерт. Е, понякога и тя го правеше, нали от време на време наглеждаше съседските деца, когато бяха сами и затова ѝ плащаха. Защо тогава имаше чувството, че нещо не беше наред? Нали се обичаха! Разхождаха се дълго, като се наслаждаваха на всичко около себе си. Имаха дори една любима люлка в парка. Сядаха в нея двамата и се целуваха, а после мълчаливо се гледаха, изпълнени с прекрасни намерения. Ето и днес беше пак така. Тя седеше в люлката, вятърът развяваше косите ѝ и те немирно хвърчаха нагоре, а после падаха ту върху гърдите ѝ, ту по раменете ѝ. Ричард я люлеше, а слънцето зад нея бавно търсеше място за съня си.        
            - Цял ден мога да те гледам така – изрече момчето, наведе се и нежно я целуна. – И цяла нощ… Неее! Цял живот бих те гледал така, мила моя!
            Боряна полетя не само с люлката. Имаше чувството, че е на седмото небе. Лицето ѝ засия, цъфна. Очите се усмихнаха и показаха топлина и надежда за хубави дни. Вятърът затанцува заедно с мечтите ѝ. Душата ѝ някак се разтопи, готова да се отдаде завинаги на този момък. Природата я зовеше и страстта изгаряше не само снагата, но и душата ѝ. Крайно време беше да слее с него и тялото си… Обърна се към любимия си и занемя. Очите ѝ се разшириха до неознаваемост. Ричар не я гледаше въобще. Беше забил поглед в телефона си и играеше на някаква игра или си пишеше с някого…
            - Рич!... Ричи!... Ричард! – повика го тя първо тихо, после повиши глас, но той не реагира.           
            Изведнъж Боряна изтрезня и изтръпна цялата. Това ли момче щеше да я гледа по цял ден и цял живот? Глупости! Та, той не виждаше повече от носа и телефона си! Беше обидена и разочарована. Знаеше дори какво ще каже майка ѝ, ако сподели с нея: “Не се впечетлявай толкова, мила моя! Това са дежурни думи на всеки мъж. Свалят звезди и нищо повече. Получават това, което искат, а после - бързо им омръзваш“…
            Не вярваше на очите си, но беше факт. Люлеенето бавно спря, тя слезе и се изправи, като вирна красивата си глава. Краката ѝ бяха тежки като олово и едва ги влачеше към дома си. Залезът почерня и се скри от срам. Звездите тази нощ нямаше да се покажат. Едва ли изгревът щеше да бъде вече същият… Вятърът се заблъска в нея, като се опитваше да я върне, но напразно - Боряна не се обърна. Нямаше смисъл. Беше сигурна, че Ричард все още гледа в телефона си, без да забележи, че тяхната люлка вече е празна и никому ненужна. Не! Не! Нямаше да се самоубива! Такава жертва беше излишна. И двамата бяха млади. Животът продължаваше и още никой от тях не знаеше, накъде той щеше да ги люшне…