Съвременни любовни романи

ВСЯКА РАЗДЯЛА…

Стопанинът замина за Америка…“ Сякаш „Повестта” на Атанас Далчев се превъплъщава в безброй съдби! Включително и на жената, написала писмото, донесло закъснели вести на стопанина, „заминал за Америка”. Ще рече на сянката му, останала навеки тук, а той там – в Новия свят.

            Дълг ми е да дам пояснението, че от историята, която следва, вече се досещам къде и как обитава своя нов свят стопанинът, а единствено мога да гадая откъде е проводила последното си послание неговата стопанка. Но няма да доверя никому догадките си. Писмото е попаднало в моята пощенска кутия като последица от едно странно съвпадение на инициалите ми с тези на стопанина. Подир неговото последно преселение, наследниците му продават наследеното и така то влиза в моите владения. Той вече не е Е.С. (Емилиян Саблековски), а Е.С., ще рече Емил Савлеков, от Панагюрище.

            Писмото вероятно е брадясвало в изповедалнята на кутията векове, но не виня за това вездесъщите и бързи Български пощи, нито разсеяния симпатичен пощальон, пък и писъмцето вероятно е донесено и пуснато от подателката на ръка. Обратен адрес няма. Отговор не се очаква. А отговора сякаш бе дал някога, поетът на раздялата: „Всяка раздяла е смърт невидима. Понякога истинска.”

 

Впрочем – писмото. Или – изповедта?

 

 

ЗА „ВЪЗРАСТТА НА ЛЮБОВТА”

 

 

            Какво да ти кажа сега? Ще кажа най-напред, че мога да говоря, да ти пиша за „Възрастта на Любовта” или за „Любовта на Възрастта”. За „Възрастта на Любовта” или…? Избирай! Но мисля… Баста! И за двете!

            Но първо – за „Любовта на Възрастта”. А, а, а… зависи от гледната точка – за някои може да е лудост, за някои може да е нормално, така че, не мога аз да говоря със сигурност за другите. Ще кажа за себе си! А ти го знаеш. Мисля, че човек когато е млад, както аз бях някога, всичко, което го заобикаля, което е вътре в него, е любов, може да се каже, че е любов. Когато една дейност е любов или подчинена на любовта и – тичаме нагоре-надолу, гледаме деца, оправяме къща, няма време за любов, а иначе всичко това е… любов. Защото, как само го е казал един писател! Кольо Георгиев! „Любов е това, за което си готов да дадеш живота си!” Как само! Какви думи! В тях е всичко! В тях е животът ми! Аз бях готова, аз отдавах живота си на това, което бе моята, твоята, нашата любов… Иска ми се да знаеш, сега и завинаги, ще си позволя да перифразирам великия Шандор Петьофи, чуй!, ако имаш с какво: „Жертвал бих се безвъзвратно за Любов! Любовта за Дълга да дам съм готов!” Любовта ми е Дълг!...

            И така… един спомен. Веднъж, бързайки след работа, задъхана тичам под душа, защото трябва да си взема душ, че няма време кога после. И изведнъж усещам „любовта” – как тръгна от душа по мен, спусна се надолу…, обгърна ми цялото тяло – топлинка, ах, познати спазми, неочаквано красиво и радостно чувство, радостното онова усещане и…, блаженството, стенанието на плътта ми, и без да мисля много, разбрах, че и къпането във „възрастта на любовта” може да бъде любов, душът може да бъде любов, стига човек да има желание и да е готов за нея!

            И тук, уви, едва сега го проумявам – отнякъде доплува Луис Сернуда със знаменателния си стих: „Не е ли немощ на желанието всеки спомен?”… Пророчество!

 

 

ПРЕДИ ПРЕОБРАЖЕНИЕ

 

 

            Когато хилядолетието завърши с изчезване и на последния опит за ласка, с угасване на чувство, мисъл и надежда, с бягството на любовта от гнездото на взаимното доверие… Когато „милениумът”, чието начало бе режещата болка на несподелянето, на сгромолясване, на изтляване, маршируваше триумфиращо прeд погледите на ентусиазираното човечество, седях на прага на старото и едновременно новото. Затъвах все повече в самотата, останала без дъх под тежестта на въпросите без отговор. В края на отминалото, в началото на новото. Непосилно неизвестното. Отговор нямаше нито в клоните на отрупаната с играчки елха, нито във веселите предавания по телевизията, нито в предпразничните подготовки и мили суетни на обитателите на рушащия се невъзвратимо, с всеки изминат ден, общ дом, нито в грижливо подбираните и подредени подаръци. По средата между две епохи бях глуха за гърмежа на фойерверките и за радостните възгласи на танцуващите по площадите хора. 2000-та дойде. „Кажи какво ни носиш ти?” възкликва Вазов пред настъпването на 1910-та. За мен „Новата” носеше крах, стоях надвесена над пропаст, от падането в която ме делеше само крачка. Бездната на отчаянието! На дъното на която лежаха всички мои предишни стремления, цялата ми вяра в това, което наричах обич и любов, такава, каквато тя някога пронизваше мисълта, съзнанието, тялото ми. На дъното на бездната лежеше чувството, отблъснато, несподелено, безстопанствено, ничие…

 

            И чух словото, чух го, Господи, беше стих, беше музата на поета.

            „Всеки връх има своята бездна”.

 

            Единствената тъничка като паяжина нишка, единствената плаха надежда. А може би и всяка бездна имаше своя връх? Може би и всяко отчаяние имаше своята надежда. Надеждата на отчаянието! Моето откритие по пътя на въжделението, на неистовото желание за обич и споделяне. Успях да съзра върха на своята бездна, защото там стоеше той, от плът и кръв, единственият, готов да поеме част от товара, да сподели чувството. Върхът подаваше ръка на бездната, надеждата – на отчаянието.

 

 

ПРЕОБРАЖЕНИЕ – 19 АВГУСТ 2015

 

 

            Върхът поемаше с неутолим копнеж за мъжко първенство милувките на преобразеното августовско слънце. И пробуждаше в себе си хилядолетния спомен за всепоглъщащото, изпепеляващото, пред което цялата вселена се прекланяше, отново и отново. Бездната ликуваше и се подготвяше да съхрани с пленителното женско покорство и всеотдайност жадувания плод на надеждата. И отмерваше първите крачки на новото си хилядолетие. Бездната съзря своя връх!

 

            А другото… какво се случи с мен!?… Не всичко мога да си спомня, но беше много силно! Ах, толкова силно, че как ли оживях… И ето ме в

 

„ЛЮБОВТА НА ВЪЗРАСТТА”!

 

 

            Един мой близък, приятел, ми подари две стихосбирки. Аз даже не знаех за тях. Благодарих му, той ги надписа с много хубави и нежни думи, които ме трогнаха. А след като си тръгна от къщи, прочетох още един път посвещенията, усетих в тях интимност. Не знам дали така се започна. Започнах да ги чета още късно вечерта – нямах търпение, легнах си в леглото – викам си: „Чакай да видя какво е написал?” и така ме погълна всичко – дума по дума, стихче след стихче, че изчетох ги и двете, не очаквах, нямах представа колко време е минало, много развълнувана, много смутена. Имах чувството, че се отнася за мен, а много добре осъзнавах, че не си отнася за мен… Учудих се на неговите преживявания, на начина по който ги описва, на смелостта, защото той пише и смело – да разкажеш на всички какво преживяваш… И да си призная, след сложния живот, който беше минал покрай мене и в мене – беше ме затъпил и аз бях позабравила, че изобщо съм жена, лекичко започнах да завиждам на жените, преживели с него такива вълнуващи моменти, въпреки, че не ги познавах и нямах никакво право от него да изисквам нищо освен да се възхищавам. В един момент усетих, че чак ми се доплака и май леко разплакана заспах, развълнувана и разплакана – това си спомням и… колко време съм спала не знам, усетих, че нещо става с мен, нещо, което не беше обичайно, нещо, което може би повече от десет години не се беше случвало изобщо – все едно до мен имаше мъж… аз бях готова за любов – много странно, защото така бяха се стекли обстоятелствата около мен, че смятах, че това вече е минало отдавна и никога отново няма да се случи…

            Започнах да усещам всичко както като че ли е било в младостта ми, усещах ръцете му по тялото ми, усещах устните му, усещах топлината, усетих у себе си огромно желание… и като че ли това, което е било в стиховете преди минути, започна да минава през мен – като начин на любов, усещах я физически… стигнах до най-връхната точка, чувствах, че трябва да се събудя, защото като че ли „това” не беше предназначено за мен, но, така или иначе, започнах да го преживявам в много силна форма… и най-ужасното беше, че едно след друго следваха върховете и аз не можех да спра… не знам дали осъзнавах, че спя, по-скоро не, но чувствах, че нещо трябва да променя, а това беше да се събудя. Не можех да се събудя, трябваше да спя, но не зная по силата на какви закони трябваше да спя и трябваше да усещам… силните върхови изригвания на физическата любов… Те бяха най-малко десет – такова нещо даже мисля, че никога не ми се е случвало наяве, как можа да стане насън след толкова години абсолютен застой – забравяне на това, че съм жена, не знам – дължеше се, може би, на контакта ми с този човек, но… непосредствено на стиховете, които…, на творчеството му, на таланта му, на възможността да въздейства и явно много ясно и точно е отразил това, което е изпитвал, за да може то да прелее по някакъв начин у мен по време на сън… и да се прояви…

            Аз усещах това, което той явно е преживявал на младите си години. Накрая успях да се събудя – развълнувана, разстроена, засрамена дори… Дълго време не посмях да го споделя с него, изобщо даже, с никого… Но ето – дойде един момент, в който, пак не знам по какви неписани закони на съдбата, с този човек се сближихме толкова много, че беше възможно да повторим или да се случи с нас същото вече наяве, не насън… И сега долавям шепота му:

 

„Агонизираш,

агонизираш красиво под мен,

подобно ослепителна пряспа

под соления дъжд

на следобедно слънце…

О, танц,

докосващ смъртта,

не чуваш

          как ручей звъни…”

 

            И доста време след това осмелих се да му разкажа как е успял да въздейства върху мен онази нощ… не знам дали така се запали искрицата тогава между нас…

            Неговото минало, неговото… неговата възможност да го предаде с думи, с прекрасни стихове, може би всичко това в съвкупност дойде при мен и така – аз отидох при него после… и дойде този момент на хубавия спомен, на щастливия спомен заедно с него…

 

            …А ти сега, може би няма да успееш да прочетеш писмото ми. Далече си! Толкова далече в миналото! А аз не зная адреса ти…

 

            Ще подиря крехка опора в мъдрия Хафез – милостивата му десница върху посребрените ми коси: „Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.

 

            Не съм уверена дали не бълнувам и това, което ти пиша сега, е спомен или сън… Върхът ме зове с гласа на Преображението! Тръгвам!

 

            Прощавай!

 

                                                           Единствената, неповторимо истинска