Съвременни любовни романи

НА ПАЯЖИНА ПРИЗРАЧНА ВИСЯ

Паячето на съня спусна невидима мрежица, мислите се оплитаха из нея; не видях и не сетих, че главата ми се отпуска въз една подглавка от ослепителен бял лен, женска ръка бе извезала върху й тънък трепет от кремава паяжина. Безумно нежни и уязвими, крехки капиляри, блян по свенлива, непостижима навярно, Любов! Да, колко прав е Иван Динков да напомня, че изумителната пита на живота, сътворена само от четиридесет грама восък, побира килограм и половина мед! Горчиво-сладкият мед на необяснимия живот в податливия восък на грешното ни тяло! Питата отдавна протичаше от влюбвания; още на младини бях осъзнал, че княз на чувства и роб на страсти владее килийките й; сега неутолимата пчела жужеше над нектара, който ме измъчваше с ненадейния, непознат полъх. Лъчезарен. Елизария! Или Мария? Или Мариана? Лилия! Или Маргарита?... Неда! „У Недини слънце грее...“. Спотаена тъга, светозарна самота. Сред кипежа на цветове и плод. Тъжен звън, заупокоен... Как мога да те позная!? Из упоя на предсънието се зарониха зърна на стихове.

 

Узрява твоят плод в бездънна пропаст,

да го открия е толкоз трудно.

Усещам по диханието само, че е там

и аз,все още жив –над бездната надвиснал.

 

На лишея завиждам, сред мрака допълзял,

напиващ безценната ти влага,

проклинам скалата гладка, която

с хладината на нозете ти ме изтезава.

 

На паяжина призрачна вися –

от сълзи изтъкана, от лудост и обреченост

и с времето узрявам – това е Любовта…

 

И зная – подам ли признак на живот,

ще скъсам нежните й капиляри –

в пространства полетял, от двама ни

                                                     неосъзнати още.

 

            Между люлещите се нишки пробягва образът на Лиза; Оная, далечна и същевременно... По лицето й, необяснимо защо, играят нежните отсенки на оная странна, чаровна светлина, която издайнически излъчва щастливо влюбената жена. Познавах магията, покоя, които обсебват налюбената щедро жена – в миговете на екстаз и забрава невидим ореол обрамчва плътта й, от озареното лице струи светлина и нежна, загадъчна усмивка полага ангелския си печат на устните. До безкрай самоуверено, прелял от подземна мъжка гордост смятам, че пред вас е единственият човек на този свят, изтръгнал от небитието загадката на вековете – неразгадаемата Мадона на Да Винчи. Тя е моето откритие – неуловимата Мадона, именно Мадона, защото Тя, както една предишна моя любов, носи и ще носи вечно невидимия плод на любовта под ръката си – ръката положена Там! Измежду буждаещите проблясъци на паметта, подобно блажени скитници се залутаха отново бездомните стихове, нежните вопли на сонета, изплакан сякаш за нея, за Тая, моята, а всъщност, неведомо как... за Оная, Неговата... Светата:

 

                        О, Господи, нима се блазня, че я разгадах –

                        Онази, запрещаваща на световете да заспят!

                        Земя? Или Небе? Или и двете – в любимата на Леонардо!

                        И мисля си възрадван, тая милост е... защото теб познах.

 

                        О, думите са немощни за толкова вселени... Очите ти,

                        очите – сказание безкрайно за извора на съществото,

                        където невидимо съзрява плод –

                        на вечността единствен ход, единствен вестоносец.

 

                        Той... плува вече по реката – ръката ти, ръката ти е... Там!

                        Но устните, о, устните – те царствения миг издават

                        от мигове безброй извезан, в които Вечността зачева!

 

                                               ... Незримо, с тъжния венец на мъдростта

                        те коронясвям, о, Ти, постигнат мир – плода със цвят

                        примамващ, о, Миг и Вечност, в едно споени!

 

            Устните мърдат, думи се запреплитват откъслечни и несвързани; подобно ония, които излитаха от гаснещото ми съзнание, когато в далечните вечери, капнал от умора, четях и препрочитах приказки на момичетата си. Нямаше ги сега ония ръчици, да сръчкват и будят, нямаше кой да протестира: „Какво четеш бе, татко, там не пише така!” На лицето заспиват красивите мигове, усмивка на щастие ги спохожда и тънат в небитието...

            Навярно така е било, навярно така ще бъде, защото утрото е бял, искрящ лен с кремава паяжина от сънища, с един познат, топъл въпрос „Спа ли добре?”, чийто отговор докато диря, улавям закачливия ти укор: „Успа се, миличък, а топлото мляко те чака и изстива!”

 

            Топлото мляко на единствения ни Живот..., Ненагаляна моя!