Съвременни любовни романи

ЯБЪЛКАТА

            Водката в чашата ми се държеше прилично. Все още. Нейният коняк обаче почти бе издъхнал. Пиех водка, защото я харесвам, русофил съм, а не защото бе на мода. По това време уискито се моташе някъде и не натискаше да хваща Ориент Експрес за София. Освен това обичам езическите питиета. Троянската сливова, например, па макар и да е манастирска! А!? Прост? Въобще, въобразявам си, че тача традициите и тъй предречените български ценности.

            Тя си наля отново. Очевидно бе жадна. А може би и възрастта й. Държи на класиката, изтънчена кестенява глътка – Париж, кестени, Сена, цигарата – тънка, с неизвестен произход и марка, неразгадаем аромат, почти Тулуз Лотрек, изобщо мистика, както цялата класика.

            - Румба! Харесвате ли я? – цигарата й направи полукръг и дискретно докосна пепелника. Тънки, издължени пръсти, лек  виолетов маникюр.

            - Малко ми е рано. Или по-скоро късно. А може би съм и старомоден.

            - Късен!?

            - Късен... Може би, ако това е думата.

            - Виждам...

            Какво вижда? Думата ли? Прошарен леко, натежаващ, мъж след четиридесет, ако изобщо ме вижда – приглушиха светлините.

            Само тя е на масата срещу мен, годините – с десетина по-малко от моите, силуетът й се откроява над планината мезета и салати, отвъд зъберите на стената шишета, като камбанария на храм – бяла шия, бели ръце, тънки, до фини, бяла рокля. Стои й красиво с филиграна на едрата плетка. Но, ако бе тъмнокестенява като косата й и контрастираше на бялото, плътта навярно ще фосфоресцира като светулка, паднала в мрака на тревите. Мракът се сгъсти, пуснаха някаква невидима светлина. От особения й ефект, бялото пред мен запулсира със синята призрачна светлина на гниещ стар пън, мамещ и плашещ в мрака на гората. А навярно и в мрака на  страстта.

            - Какво работите? –  питам като традиционен български пън, защото не биваше да мълча като пън пред самотна паднала светулка.

            - Като всички колеги от изчислителния център – програми, тестване,  знаете, после обучение на хората от службите, цеховете,... изобщо...

            Явно този въпрос я отегчи. Пън с пън!

            - Да-а-а,... доволна ли сте? – изръсих следващия бисер.

            - Доволна!? Каква дума! Не зная какво означава! – очите, бездънно черни и искрени под виолетовата стряха на грима, остро се спряха на моите. Задържа ги повече, отколкото се полага. Румбата ни блъсна, надскочила прага, с неконтролируеми децибели. Почти като Свободата блъска в гърдите.

            - А иначе? – опитах се да се измъкна между пулсациите на парчето, но разбрах, че отново греша.

            - Въпрос с повишена трудност! – отвърна ми с клише. – Простете, задавате ми наистина късни въпроси!

            Виж ти симбиоза – клише и метафора! Има нещо объркано. Ама и аз – просех си да ми отвърне „въпрос с повишена глупост!“ Сваляч!

            - Късни въпроси? А съществуват ли късни отговори? – запитах нетактично.

            Румбата, с побеснелите децибели, рухна. Ух-ха-а-а, казаха ушите ми.

            - Още! Още! – ревна дискотеката. Обмяната на опит бе неизтощима. Дансингът светна – цивилен, двама униформени.

            - Тихо! Знаете ли, че е починал другарят Брежнев?

            - Да! (Льоня, нашият трижди Герой Советского союза, и Герой на НеРеБе, и още на колко места герой, бе кандисал най-сетне да ни остави. На кого?).

            - И тържествата се отменят? (Да, докато в Кремъл не измъдрят на кого да поверят поста  „Следващ покойник“.)

            - Извинете, но ние отдадохме почит. С едноминутно мълчание. Преди да седнем на трапезата. Почетохме го! (Което си е истина, истина е. И отрепетирахме. За Следващия.)

            - Хъм!? – поглади несъществуваща брада цивилният. – Ами-и, хайде, от нас да мине, продължавайте! До следващата „обмяна на опит“, до следващата среща, но… възможно най-тихо. Тихо! Ясно?

            Ще продължим. Възможно най-тихо. Макар, че не е съвсем ясно. Все пак – симпатяги! Джипката отбуча. И дансингът закипя. Тихо. Най-тихо. Бясно. Както Свободата…

            - Един от късните отговори вероятно е, че „доволството“ е химера. Преяла еснафщина. Оригване. Нагледният пример току-що отбръмча. Аз съм недоволна! – изрече го подчертано, убедено и рязко.

            Тялото й ме убеждаваше противното. Виж, за душата... Но кой знае? Ето така зачеват революциите, заключих прорицателно.

            По това време още не ни бе налетял англосаксонският кръстоносен поход на думите и дисководещият не се бе прекръстил на „ди джей“, та това момче, с щръкнала шевелюра „а ла” Георги Димитров – Гошкин, бе си залепило и тънките тъжни мустачки на Аспарух Лешников, пусна едно кълбо и от калейдоскопа на светлините му, по белия разкош на моята парижанка, запращяха искри.

            - Ча, ча, ча! – изкрякаха из гъстите облаци въодушевен опит, екзалтираните мои патки.

            - Ще играем ли? – протегна пръсти, а пръстите на калейдоскопа докоснаха очакващата луна, спотаила се отляво на бялата шия.

            - Не още.

            - Не още!?... Тогава... наздраве! –  надигна се вдъхновено конякът.

            - За Вас! –  вдигнах водката и се приводних в бездната на очите й.

            - За мене!... Не още... –  върна ми го и неочаквано се засмя с тайнствения смях на Невена Коканова.  Отива й много.

            Водката ми бе добра, доставяха още старата „Столичная“, такава съм пил на „Староконюшений переулок“ в Москва, мека и крепка и аз  чувствах опасността да затъна като мужик в трактир. Не, като извозчик! В баня.

            Но защо ли над това бяло, леко заоблено лице, струва ми се, прекалено заруменяло, тогава още ми харесваха такива лица, защо ли над тия очи тежи този кок? Малко нетипично за такава обстановка, консервативно. Лош вкус, небрежност, или проява на характер? Но добре открива шията, красива със загадъчната луна, ниско вляво.

            - А Вие? –  сепна ме въпросът й.

            - Аз, какво?

            - Вие? – повтори неопределено, цигарата освети лицето, очите й отново се спряха, повече отколкото е прилично, или ми се стори.

            - Аз съм малко нещо началник, но общо взето... същото.

            - Същото... – и конякът се потопи в шията й, – същото....

            Бесът на дансинга се умори, черният глас на Рей Чарлз погаси и последните светлинки и дансингът се отпусна, по-чер и от него. „Бой на негри в... “

            - Блус! Блус!? Дами канят! – протегна си ръката опипом, поривът й катурна чашата ми и  любимата ми „Столичная“ ме навлажни дискретно.

            Тялото й докосна дискретната ми мокрота и трепна – нещо като изненадваща глътка радост, опарване и… нетърпение!? Бялата рокля не се уплаши и ме прие жертвоготовно с едрата си сплитка. Гърдите, по-едри и безстрашни от сплитката, готово да кипне мляко, се опитаха да ме отклонят от очите й. Ръката, която допреди малко владееше Париж, предпочете рамото ми. Рей Чарлз потъна и се изгуби някъде. О, Боже, тя вече ме копира, вече е негатив! Но аз, аз ли съм позитива?!

            - Още! Още! – тази ненаситна ламя – обмяната на опит, поиска нещо като „Зелените поля, (може би зелената трева), на моето родно място“ или друго погубване.

            Роклята й почервеня, после позеленя, като тревата, която се росеше в мене и вън. Аспарух Лешников смени цветовата гама с резеда. Тя премести дясната си ръка на гърба ми, да провери навярно дълбоки ли са овразите, които зелените полета крият, и дали ще ни скрият, а другата притисна пръстите ми в нежното си бяло менгеме и ме поведе...

            - Да излезем ли на въздух? На Свобода? – попита неочаквано и без да дочака отговор тръгна.

            Луната се бе закачила на тъмния ръб на Балкана, горите – притаени, хлад. Притисна се до мене. Не реагирах както очакваше.

            -Хладно! – рамото й подири подслон под мишницата ми.

            -Ако желаете, мога да донеса сакото си? – предлагам.

            - О, не, благодаря! Така ми е добре.

            Това „добре“ какво е, се запитах – „доволство“ ли? И рискувах  отново:

            -Защо въстанахте все пак преди малко срещу думата „доволна“? Или съм разбрал неправилно?

            - Намирам „доволството“ за нещо унижаващо душата. Даже тялото. Аз съм недоволна! Учудва ли Ви? – извъртя главата си – за да надникне в очите ми и устните й почти бръснаха брадичката ми. Като по чудо не бях забравил да се избръсна и тя може би долови мъжкия аромат на простия руски, любим мой парфюм с ухания на цъфтящ тютюн.

            - На какво миришете? Непознато!

            - „Табачний“, руски, но не пуша.

            - Забелязах – поколеба се – Странно, непушач, обичащ аромата му!?

            - Всеки аромат е странен, мисля. – прошепвам го, защото го вярвам и кой знае защо, продължавам: – Аз, роден в Пловдив, току на гарата, в опасна близост с тютюневите складове, може би още тогава съм закърмен с тъмните им мъжки ухания. Сега минавам понякога покрай рождените ми съборетини, вдишвам и се раждам повторно.

            - И хората са толкова странни аромати! – лицето й бе лунно.

            Пак метафора, Боже, тая жена е пияна метафора.

            - Пишете ли? – ръката ми крехко я обгърна и тя не се противи. Краката й само като че потропнаха на място, потропването не се чу – тревата бе напоявана обилно.

            - Не, какво говорите? Но чета.

            Чете. Хич не е малко. С красив, заучен жест, освободи косите си от кока, водопадът им блесна смътно и се разсипа по белите рамене. Лицето й засия като „Сакре Кьор“, опасно близо да моето сърце...

            - Всеки човек търси своя аромат. Някой път, все някога, той очаква да полъхне покрай него...

            - Имате момичета, нали? – изненада ме за кой ли път.

            - Да, две. (И ясновидство, Боже! Или разузнавае?)

            - А моите са момчета. Три. – потръпнаха раменете ѝ.

            Мълчим. А тревата бе напоявана и косена, напоявана и косена, напоявана и… косена.

            Луната се откъсна най-сетне от хладния ръб и му подари тънка сребърна кордела.

 

                        „Толкова млада трева –

                        страх ме е да те погаля!

 

                        Иска ми се да коленича…

 

                        От думата се страхувам,

                        която после…

                        ще озелени

                        коленете ми.“

 

            - Чии са?

            - Ничии…

                       

                        „За простите неща – да говорим просто

                        За сложните –  с обикновени думи.

                        А за великите –  опасно е дори докосването!

 

                        Но как да говоря за цветето

                        и за пчелата,  която буди тичинките?

                        Как да говоря за очите ти,  когато дирят моята пчела?

                        А за детето, със зрящи устни, което вика зърното?

 

                        Как?...

 

                        Може би, както разказва косата през юни

                        за живота на тревите.“

 

            - „... опасно е дори докосването!“... Докосване... Мил лъжец! – очите й неочаквано се повдигнаха от тревите и черната им дълбина прободе моите. Без да трепнат.

            -Злати-и-и, Златина-а-а,... Златина-а – чу се призивен вик от терасата на вилата и веднага се задави в смях.

            Никой не се обади.

            - Златина-а-а...

            - Златина, това съм аз. – ръката й се реши да освободи оврага на кръста и потърси десницата ми.

            - Емил –  представих се с небрежен поклон.

            - Е-е-е… , Мил…, – като ехо въздъхнаха устните й.

            - Злато-о-о – изрева един бас. Не беше Рей Чарлз.

            - Трябва да вървим! – погледна ме почти отчаяно или така ми се стори на лъжовната светлина. Устните ми докоснаха плахата луна на шията й. За миг тя замръзна –  тетива на опънат лък.

            - Трябва ли? – не бързах да пусна ръката й. И стрелата си.

            - Да! Хайде! – почти изхлипа, потръпна и ме потегли към вилата. Менгемето на пръстите й приклещи до болка моите.

            - Да-а-а... – и на гърлото си спрях стрелата, която само един мъж на моята възраст би могъл да задържи.

            А разстоянието между дивеча и ловеца бе само две ръце. Стрелата можеше да удари в упор, Господи! Но кой бе дивеч и кой ловец!? Артемида и... , кой беше, Актеон ли, не помня, бягащ елен, хвърлен на кучетата му. Няма значение! Бяха го разкъсали. Нашите вече виеха от терасата. А аз не бягах...

            - Златина-а-а...

            Луната освети притихналата морава, росните покриви на колите, които лъщяха като коруби на стадо скупчени костенурки, натиснали се в спазъм нанякъде.

            Бялата рокля блесна, не по-дълга от туниката на богинята, около коленете, а краката й, слепящи, сякаш компенсираха недостига на тъкан и време... Господи, Господи!?

            - „Злато-о-о, Злато-о-о моме, Злато-о-о, ти златна-а-а ябъ-ъ-лко,...“ –  потече от терасата.

 

            Забраненият плод! На Познанието. Съмнявам се! На Свободата... Може би?! Уф, по дяволите, какви ги надрънках, какви ги набърках! Простете!

 

            ...Обърквам сезоните – пролет... или есен. Сцената обаче, едва ли – махаличката  „Ябълка“! В усойната, току под звездата на Бузлуджа.