Съвременни български любовни романи

Честит тост

    Последният ми ден на тази грешна и тъжна земя настъпи. Бях забравила какво ми беше казала онази грозна жена, с която заедно пресичахме един рискован булевард без пешеходна пътека, където коли и всякакви други превозни средства се явяваха отвсякъде и не предлагаха компромиси. Както бягах почти презглава, невзрачната ме настигна, затича до мен и надкрещя цялата лудница:

- Днес е рожденият ден на Оги, нали? След 17 години на тази дата мъките ти ще приключат. И радостите, макар че ги нямаш кой знае колко много. Но пък Там ще сте заедно. Освен ако не ми дадеш веднага всичките си пари от лилавото портмоне. 
-Махай се! - инстинктивно отвърнах, като прилепих сивата си чанта към дясното бедро.
Спонтанно ми мина през задъхания ум - тази ме е видяла как плащам за пицата преди малко. А името е чула, като е подслушала телефонен разговор. Аз не свалям телефона от ухото. Кой знае откога ме следи. Циганка мързелива и лъжлива. Ще печели от страх! Марш! 
И дотук. Мина много време оттогава. Всъщност, точно 17 години. До тази нощ не се бях сещала. По-точно до сутринта, когато омразната аларма звънна за работа и прекъсна думите на вещицата, същата от преди точно толкова години. Седеше до мен на дивана и нареждаше на спящата мен:
- Мислиш си, че си безсмъртна ли, чадо! Всички го мислим, докато не видим я тунел, я бездна, я трапеза, на която ни приканват хора, върху чийто ковчег сме хвърлили бучка или просто прашинка пръст. Виж си свещта, мила, мъжди като свещица трохица след цяла нощ бдение. Утре, тоест вече днес, е твоят честит ден на облекчението. Няма...
- Ама аз искам да има...Още съм млада, не съм видяла нито една мечта оживяла навреме.
-Стига глупости, малцина са щастливците приживе. Ти си от другите. 
-Ще ти се...- промълвих и незнайно отде извадих нож. Любимият ми, с който си мажех лютеница и пастет. С неподозирана сила го насочих към гърдите на натрапницата. Но дали успях да я нараня, не разбрах. Звъннаха като че 300 камбани, а на фона им пресекулки от заглъхващо вещерско заклинание. 
-Ще ти се! Ще се видим на друго място. 
Облещих се и се изправих в леглото. Бях жива, щом сърцето ми биеше като за световно. Нищо че сякаш искаше да излезе и да избяга. Кой пък ще го пусне. Аз съм господарката. 
-Ама кой има рожден ден днес...- то ли ми заговори? Айде стига! Нали се събудих. Пък и някак мъжки тембър... Дай да си изпия хапчетата, преди да съм повярвала в дядо Коледа и Снежанка. 
Не успях да стигна до заветния цяр, защото нежни ръце ме дръпнаха назад към възглавницата. Въпреки изненадата, им се опънах и запазих поза седеж. Дали онази не ми е завладяла и леглото? Периферно и в полу-ужас надникнах и го познах. Беше той. Моят рожденик! Лежеше си до мен, като че сме на хотел. Или на почивка в другия край на страната. Даже и своя възглавница си имаше. С калъфка в непознат за мен десен - преливащи нюанси на синьото. Но не, без съмнение стаята си бе моята. Моят хол, където обикновено спях сама. 
   Е, не може така, сега като излезе Вили, мъжът ми, от своята стая, за да се приготви за работа, какво ще си помисли? Току повярвал, че любовник съм прегръщала цяла нощ под носа му. Голямо безобразие, както и да го погледнеш. Лошото е, че аз самата не знаех истината. Извърнах се внимателно, за да се разубедя, да видя, че са само остатъци от незапомнен сън, но нямаше промяна, лежеше си Оги до мен най-нагло и това е. Гледаше ме премрежено и галеше гърба ми под разкопчаното боди. Сякаш се кани да ме обладае. Господи, каква каша! И насред всичко се чуха познатите сутрешни шумове от стаята на Вили. Той винаги минаваше край мен и ме будеше, ако още спя. Знаеше, че алармата ми не винаги проработва. 
Здравата бях загазила. Без вина виновна - като никога. Иди разправяй, че не си се напикал, като си мокър между краката! Или че не изневеряваш, когато до теб се е излегнал мургав красавец почти от расовите.
Единственото, за което се сетих, бе, да го бутна под кревата. Добре, че не ми се противопостави, както винаги прави. Нали е овен от най-рогатите и бодливите. Ама те, овните, знаят кога става напечено. Нали те палят огъня, палавниците мръсни. И са специалисти пожарникари след това. Перфектно гасят собствените си пожари. 
В мига, в който Оги се скри под мен и спуснах краищата на пъстрия юрган до пода, Вили отвори вратата и отпусна дрезгав глас:
-Хайде, Лорче, ставай! - а аз в отговор взех да симулирам прозявка -Така е, като четеш по цяла нощ. Някоя сутрин ще те оставя да си хъркаш. 
И отмина към ежесутрешните ритуали. След малко чух да зарежда парното долу в мазето.
Още не смеех да стана. Ако станех, трябваше да оправя леглото. А то е разтегаем диван, който трябва да се сгъне. Се да можех да сгънат и гостенин а!! Или да го пратя на тавана при Плюшкиновите колекции и разгонените белки?
- Няма ли да ми честитиш? - шепот отдолу спря прииждащия поток на паниката ми.
- Ти луд ли си? Кога и защо дойде? И то тук! Аз да съм ходила у вас, докато спите с Вивиан?
-Благодаря! Честит празник и на теб!
-Какъв празник! Аз нямам рожден ден, а ти. Или ми се правиш на саркастичен? 
- Нали вече ти се напомни, че... Знаеш какво. Къде ще отидеш днес. И ще ме чакаш. 
Онази фея дойде и при мен. Някога, преди 17 години. За разлика от теб аз й дадох всичките пари, които имах. Знаеш, че съм такъв. Във влака ми се появи. Дрипава, но дръзка. На твоя рожден ден. 
Усетих, че ми се изпотява обичайното място - мъхчето над горната устна. Вдигнах език и обрах мократа сол. 
- И какво? Ей така ще повярвам на мошеници! Дай да си изхвърля на пътя дебитната карта заедно с листче с пин кода. Като бабите как си хвърлят всички спестявания от балконите, за да нахранят гладните телефонни измамници. 
- Ти не разбираш... наистина ли си толкова тъпа? Невинаги две и две е четири. 
- А как тогава да повярвам, че ще си умра, без да съм болна?
-А как така аз съм сега тук? 
- Кой е тук? - трети глас се включи в разговора. Вили. - И още не си станала! Имаш 10 минути до автобуса. И с кого говореше, да не си вкарала Джиги? 
Джиги е черният ни котарак. Моят любимец номер две след сина ми Любо. 
Докато да предприема нещо, Вили ме изпревари. Дръпна рязко юргана и го понесе към скрина. Не смеех дори да погледна под леглото, станах и се заобличах с максимална скорост ни лук яла, ни лук мирисала. Чух звука от парфюма на Вили. Беше почти готов за потегляне. А Оги лежеше долу... 
-Я излизай и ти! Да не мислиш, че не съм те видял! Лори, ти оправи дивана, а аз ще се заема с този кретен! - свършено беше, няма скрито-покрито вече. Буквално.
И за да стане ситуацията напълно сюрреалистична, се обади и четвърти глас. От вратата към антрето. 
- Ето къде си бил! Честит юбилей, скъпи! - без съмнение - Вивиан. Изтегли го от долу и му изтупа праха. - Сбогува се с нея, нали? И се извини на човека? От утре ще си търсиш друга любовница. Не че нямаш. Все тая. Вече можем да си вървим. 
И Оги, както винаги е било, се затътри след нея. Гледаше ме укорително, сякаш аз го бях въвлякла в това. Очите му бяха присвити като юмруци. Или всъщност бях виновна по подразбиране? 
Не, аз без съмнение още спях. Освен насън, такова нещо би било чиста лудост. Дали пък не бях превъртяла както съм си спяла? Още повече защото във Вивиан разпознах онази вещица или фея. 
Тръгнаха си те. А аз на бегом стигнах до спирката. Вили потегли яростно с колата и едва не ме прегази. 
Денят до обяд на работата мина повече от нормално. Енергията бликаше от мен като отприщен бент. Нищо не подсказваше, че съм на път да раззвъня камбаната. Прибрах се благополучно. Не успя да ме уцели кола или тир, не се натъкнах на камикадзе, не се спънах смъртоносно. Вече вкъщи си отдъхнах. Бях в безопасност. Не пропуснах нито обяда и вечерята - не се задавих дори с рибата, нито следобедната тричасова дрямка, нито обгрижването на детето и на котарачето. Дори Вили изтърпях да ми мълчи и да се муси. Вечерта както обикновено легнах с поредното романче на Стивън Кинг. Бях спасена. 
Заспала съм няколко минути преди полунощ. Кога съм се събудила, не знам, а и не е важно. Нито къде. Бяхме някъде някога заедно с Оги. Пирувахме само двамата. Млади, каквито бяхме преди 17 години, голи и без бирени кореми. 
- Вдигам тост за рождения ти ден! - извикахме едновременно един на друг, чукнахме пълните чаши с незнайно какво с такава сила, че червени сълзи побягнаха по крехките им тела. 
След като пресушихме съдържанието им на екс, ги разбихмe в краката си. Под масата се подаваха калните токове на заклинителката, но никой от двама ни не се заинтересува. А други нямаше.