Съвременни български любовни романи

Глухоняма любов

Кирил беше глухоням по рождение и само на пет години, когато големият му брат Спас доведе булка в дома им. Разликата им беше цели петнадесет години, а майка им почина при раждането на малкия. В началото не знаеха, че Кирил не чува и все го чакаха да проговори, но той не можеше. Когато разбраха, баща им се запиля някъде по чужди села уж да печели пари и не се върна повече. Отгледа ги баба им, по майчина линия, но тя все боледуваше и беше много стара, та реши да задоми големия, преди да си иде от този свят. Оглеждаше момите по седенките и на полето, на хорото и на селската чешма. Така се спря на Дана – сираче беше, но работна и умна, пък и пееше добре, нищо че беше по-голяма с три години от внука  ѝ. Кирил се привърза към нея и я прие като своя майка. Младата жена го обикна като свое дете и когато роди рожбите си, не го делеше от тях. Той дори ѝ помагаше с каквото и както може, и си играеше с тях когато беше малък. Двете момичета и момчето го имаха за свое другарче и се забавляваха с него.     

Времето минаваше и глухонемият растеше. Всичко му беше наред – и снагата стройна, и очите красиви като планински езера, а се оказа и работлив момък, но никой не разбираше защо не си харесва никоя мома и не иска да се ожени. Селяните го отдаваха на страха му, да не би поколението му да е като него и все му се подиграваха. Двамата с брат си бяха зидари и строяха селски къщи. Когато бяха сами, Спас му намекваше, че трябва да има жена до себе си, като всяко живо същество и му даваше пример с животни, птици и хора, но Кирил клатеше глава и не искаше да разбере. Кой да знае, че този мъж е влюбен в снаха си Дана и тайно въздиша по нея. Следеше я с поглед в градината, искаше да срещне нейния, да открие себе си там, възхищаваше се на тялото ѝ, надничаше през прозореца, само да зърне лицето ѝ, копнееше денем, трепереше като я види, сънуваше нощем, че я целува, любеше я в мислите си, но… толкова.  Тя беше табу за него. Тя беше жената на батко му и той се страхуваше да не нарани нея и да не предаде него. Затова я боготвореше само и я гледаше в очите, устата и ръцете. Така я разбираше какво иска да му каже и устните му се напукваха от желание не само да говори, но и да ги впие в нейните… Заболя го много, когато Спас започна да ѝ изневерява с комшийките или с вдовиците от съседните села. Идеше му да крещи, че тази жена не го заслужава, искаше да го удари, да го убие дори, но не смееше – оня беше по-голям, по-едър, по-силен от него. Не можеше да каже и на Дана. Нямаше да му повярва. Знаеше, че пее, но нямаше как да я чуе, да се наслади на гласа ѝ, на смеха ѝ. Всичко му се струваше някак далечно и чуждо, нищо че беше във въображението му. Времената бяха такива едни бедни, безпарични, че той не отиде на училище и не се научи да общува и възприема като другите глухонеми. Разбираше и чувстваше нещата по свой начин и никой не можеше да го съди за това, нито искаше някой да го съжалява.            
            Дните и годините се нижеха като броеница. Времето сменяше сезоните си и беше ту студено, ту топло. Децата на Спас и Дана се задомиха и дори им се родиха внучета. Отлетяха като пилци от дома си и оставиха родителите си, заедно с чичо си сами. Само чувствата на Кирил си оставаха все така силни и несподелени. Продължаваше да обича безвъзмездно и едностранчиво, без да иска нищо в замяна…   
             Един ден Спас се подхлъзна по влажния покрив на една двуетажна къща, падна долу върху някакъв камък и удари лошо главата си. Там си и остана. Кирил едва обясни на Дана, а тя се развика като побесняла:        
            - Не можа ли на теб да се случи, че за нищо не ставаш, ами на брат ти… Какво ще правя сега, какво?...        
            Облече се цялата в черно и не го свали от себе си, но и така беше хубавица за девера си. Спря да пее, но вместо това крещеше непрекъсната на глухонемия, сякаш той беше виновен за съдбата ѝ. Въпреки това продължи да се грижи за него - переше го, готвеше му, чистеше стаята му. Кирил спря да ходи по строежите и започна да пасе селските кози. Сутрин ги изкарваше на паша и вечер ги прибираше. Така мина година от смъртта на брат му. Сега нямаше причина да не се обясни в любов на Дана, но все не намираше сили в себе си. Просто се страхуваше, че тя няма да го разбере, че ще го набие и дори изгони. Искаше само да я вижда поне за миг, като се върне от къра, да я погълне цялата със сините си очи, да запомни лика в съзнанието си, да усети аромата ѝ. Нищо друго не му трябваше…            
            Дана ли? Тя приличаше на сянка. Носеше се безшумно из къщата, проклинаше съдбата си и не забелязваше нищо около себе си. Така живя още три години...             
            Една сутрин глухонемият я откри, паднала пред сандъка с моминския си чеиз. В ръката си стискаше стара пожълтяла снимка от собствената си сватба. На нея красива млада жена, изпълнена с надежда, гледаше с влюбени очи наперения Спас, засукал чер мустак… Кирил я помнеше такава, та нали още тогава го завладя.... Сърцето му се сви, затрепери като лист, който вятърът всеки момент ще отрони и запилее някъде… Нещо стисна гърлото му, задави се, очите се замъглиха, а сълзите му рукнаха и не можеше да ги спре… И кой знае как, но деверът изведнъж проумя, че за любовта няма време, място и възраст. Тайно обичаше тая жена още от мига, когато я видя да сваля булото си. Беше хлапе тогава.  Никога не ѝ го призна, не смееше и заради брат си… А така я боготвореше! Така я желаеше, че изгаряше целият… Въздишаше по нея, гледаше я в очите и все се надяваше тя да му обърне капчица внимание поне. Само, ако  беше сторила крачка към него, щеше да полети от щастие… Как да обясни обичта си, от кого да поиска съвет? Не умееше, не знаеше, никой не го беше учил на това, а и всички го смятаха за малоумен… Сега се наведе над любимата жена, докосна студеното ѝ тяло, погали лицето, затвори очите ѝ, целуна я за първи и последен път и сълзите му отново рукнаха като дъжд…
            На другия ден я изпроводи по последния ѝ земен път, притискайки снимката до гърдите си. После рухна върху гроба ѝ…        
            - Горкичкият! – рекоха жените и мъжете от селото – Самотата го уби… Господ си знае работата!... Иначе, кой щеше да се грижи за него?...  
            Не, хората не знаеха! Не беше самотата, нямаше как да е тя… Този прост човечец нямаше слух, нямаше глас, но имаше сърце, в което беше крил толкова много чувства, че щеше да удави всички с тях, ако ги пуснеше оттам. Любовта беше неговият палач, а може би и таен доброжелател, който искаше да събере завинаги на оня свят глухонемия с неговата любима…