Съвременни любовни романи

Постоянство на чувствата

Изгревът избухна в палитра от  цветове. Слънцето проби с лъчите си ярко червено- оранжеви, сиво- синкави, а на места пухкаво бели, като сметана  облаци. Върху гладката морска повърхност се изписа дълга бляскава пътека от хоризонта до брега. Водата леко се къдреше в малки прииждащи и отдръпващи се вълнички. Тишина. Магия. Мирис на миди , утро и водорасли.  Момчето стоеше право на брега и вдишваше  свежия въздух. Поглъщаше соления аромат с пълни гърди.  Широко отворените му очи се наслаждаваха на тази дивна красота. Обичаше да се вглежда в облаците, в слънцето, в морето и чайките, опиянен от уханието на  разпукалата се  пролет. Преди няколко дни навърши тринадесет години. Чувстваше, как тялото му събира сладостни сокове, разкривайки му тайните на съзряването. Гърдите му се изпълваха с радост и внезапна тъга. Владееха го толкова противоречиви чувства , че понякога незнаеше, какво трябва да прави за да овладее себе си. Разтърсваха го, поглъщаха го, съсипваха го в безсънните нощи. Хиляди мисли хаотично се блъскаха в главата му. Незнаеше, какво иска. Незнаеше, какво става с него.  Затвори очи. Усети парфюмът ѝ. „ Колко е хубаво?”- помисли той и се обърна. Ахна от изненада. До него стоеше красива млада жена. Като неземно видение, като фея от приказките. Дългата ѝ изрусена права гъста коса я обгръщаше до талията. Къса пола разкриваше стройните ѝ крака. Опъната блузка очертаваше пълните ѝ добре оформени гърди.  В едната  ръка държеше обувките си а в другата малка чантичка. Зениците ѝ проблясваха между дългите леко притворени с тежък грим мигли. Тя сякаш не го забелязваше наслаждавайки се на приказната гледка до хоризонта. Момчето се размърда. Буца заседна в гърлото му. Не смееше да заговори. Изчерви се. Почувства се, като глупак. Застина до нея  замрял , потънал в тишината. Стояха така близо един до друг може би миг, час, година, в безтегловност.  Той наведе глава усетил отново  аромата на парфюма ѝ вдишвайки и издишвайки дълбоко въздух.  Изненадан от себе си заговори.

- Здравейте!- зъбите му тракаха- Аз   се казвам Владимир, а вие!

- Здравейте!-тя му се усмихна-  Обичам да идвам тук ! Соня се казвам хлапе! Идвам тук преди да отида на работа!

Трепереше” Не съм хлапе !” искаше да ѝ каже, но не посмя.

- Аз идвам често тук! Може ли да те видя пак!- доби смелост, изведнъж заговори на ти-  Къде работиш?

- В една книжарница!

- Коя, може да дойда да си купя книга?

- Ха- ха- ха, няма много книжарници в града! -зъбите ѝ проблеснаха бели и перфектни между пухкавите очертани с червило устни-  Открий ме! Чао!

- Чао!-каза той забравил да поиска телефонния ѝ номер.

Той се зачуди. Дали го харесваше тя. Пъстрете ѝ очи проблясваха с весели пламъчета. Щипна го по бузата и се отдалечи. Той остана, като вкопан в земята от вълнение. Не я последва.  Озадачен. Поразен сякаш от мълния.

2

-Много време мина! Не съм те виждала от тогава, когато се запознахме на морския бряг!- дългите ѝ мигли потрепваха под тежкия грим, както тогава- Не се обади?!

-- Не ми даде адреса си?!- каза Владимир оправяйки перчема си подстриган по последна мода-  Незнаех как да те потърся? Обиколих няколко книжарници! Един- два пъти те видях в автобуса, но не посмях да те доближа. Докато  се реша ти слизаше.  Гледах  те през прозореца на автобуса, как се отдалечаваш от спирката.

- А сега, как се осмели?

- Е, минаха две години от тогава! Пораснах! – гледаше я с възхищение, пленен от веселите пъстроцветни пламъчета на очите ѝ.

Соня се засмя , оголи  блестящо бели равни зъби, както тогава. Отпи от кафето си и изтупа пепелта от цигарата си в пепелника. Изглеждаха странна двойка. Тя кръстосала  стройни крака издухвайки дима от цигарата, загледана в далечината, а той зачервен и треперещ. Бяха седнали  в едно крайбрежно барче след случайна среща.

- Мислех за теб!- престраши се Владимир- Мислих! Когато порасна още малко, ще се омъжиш ли за мен?

- Ех, хлапе! – Соня го погледна с изненада, засмя се, очите ѝ заблестяха-  Аз не съм за теб! Разликата между нас е  поне седем - осем години! Съпругът ми трябва да е богат и по голям от мен!

Замлъкна. Отмести поглед от него и се загледа в чайките, които летяха над тихото синьо море. Пресегна с ръка , натисна угарката в пепелника с два пръста и го погледна отново.

-Не мисля, че мога да се омъжа  за теб! Ти все още си ученик, както виждам по униформата. Освен това ти нищо незнаеш за мен! Харесвам те , но…

-Искам те!- доби смелост, почувствал полъха на вятъра и силно желание да говори- Този ден е щастлив за мен! Открих те и няма да пропусна момента да ти кажа всичко,  което чувствам…

- Добре!- прекъсна го тя- Ще ти кажа коя съм и се надявам веднага да се откажеш от мен!

-Никога няма да се откажа от теб, каквото и да ми кажеш!

- В момента съм студентка! Издържам се сама!- чудеше се какво да измисли за да  го разочарова.

- Няма лошо!- той протегна ръка и стисна нейната.

- Недей! Нахален си!- Соня дръпна ръката си и го погледна строго.

- Ти ме правиш уверен!- гледаше я с възхищение.

- Престани! Не работя вече в книжарница! През деня ходя на лекции, а вечер пея в един бар!

- Няма лошо- повтори Владимир, усмихна ѝ се закачливо и отново посегна към ръката ѝ.

- Не! Не и не!- отсече тя- Имам дългогодишен приятел! Интелигентен и много добър…

Това го стресна, но не го отказа.

- Къде се намира бара?- изведнъж стана груб и ревнив.

- Не бих ти казала! Само ако ми дадеш хиляда долара, само тогава ще ти кажа!

- Кажи ми ще дойда да те гледам!

- За теб никога!- ядоса се, че му обръща внимание- За кой се мислиш? Я, върви в училище и се занасяй с връстничките си!

- Няма!  Искам теб!- упорстваше той.

- С теб никога! Казах ти хиляда долара!

- За сега нямам хиляда долара, но след години ще имам и ще се оженя за теб! Соня, обичам те!

Тя стана. Горчеше в устата ѝ. Може би от цигарата или от забравени чувства. Хвърли два лева на масата. Обърна му гръб. Искаше да избяга.  Той се загледа с копнеж след нея. Не я последва. Вятъра се гонеше в косата ѝ. Обърна поглед към морето заслушан в крясъка на чайките.

3

Луминесцентната лампа над тройната огледало в малката гримьорна премигна. Трите танцьорки набързо се облякоха и побързаха да си отидат след програмата в бара. Соня остана сама. Чувстваше се уморена. Премести стола напред и се взря в отражението си.  Обходи лицето си с тампончето напоено с тоалетно мляко за сваляне на грим. После го хвърли между шишенцето парфюм и отворените кутийки със сенки и кремове. То се търкулна и застина неподвижно  между четките. Вдигна ръка и с пръсти хвана края на изкуствените си мигли на едното око. Леко дръпна помагайки си с пръстите  на другата. Внимаваше да не отскубне  косъмчетата на своите мигли. Вратата се открехна, изскърца зад гърба ѝ. Луминесцентната лампа пак примига” Токов удар!” помисли Соня и погледна в огледалото над отражението си. Зад нея стоеше  мъж. Красивото му лице се озари  от лъчезарна усмивка.

- Забранено е да влизате тук!- каза Соня усетила скъп мъжки  парфюм.

- Знам! Охраната ме пусна! Здрасти ! Не ме ли позна.

- Не те познавам! – вгледа се в лицето му, изглеждаше странно с една мигла в ръката, а другата уголемила окото ѝ.

- Нормално е да не ме познаеш! Сигурно ме помниш? Най- после те намерих!

Той постави дипломатично куфарче на земята. Бръкна във вътрешния джоб на черното манто ушито от скъп плат по последна мода.Извади пачка банкноти размаха ги и ги хвърли пред нея. Стела побърза да махне и другата мигла. Сега лицето ѝ изглеждаше нормално. Погледна парите и после него.

- Каза ми, че за да се омъжиш  за мен са необходими хиляда долара! Ето имаш ги!

- Сигурно се шегуваш! Не помня!- но си спомни.

-Каза ми , че…

- Излъгах! Излъгах ! Ти беше малолетен…

Соня се изправи. Обърна се и погледна нагоре.  Пред нея стоеше красив мъж. Не помнеше лицето му. Тези теменужено сини очи я наблюдаваха с възторг, обожание и изненада.  Владимир посегна , хвана раменете ѝ. Придърпа я към себе си. Целуна я страстно по  устните. Тя му отвърна със същата страст.

- О, спомни си!? Ти ме обичаш! Знаех си! Омъжи се за мен!

- Погледни ме! Владимир аз  не мога, по- голяма съм от теб!

- Не признавам това! За мен ти си все същата! Омъжи се за мен!

- Къде се изгуби? Минаха години?- Соня се свлече на стола , трескаво мислеше какво да му отговори.

- След последната ни среща , родителите ми отидоха в Испания да работят. Взеха и мен. Работих учих. Спестих хиляда долара за теб, както искаше.

- Ще се омъжвам след десет дни!- измисли това скрита зад притеснението си.

Владимир се наведе. Взе куфарчето от земята.  Със свободната си ръка помете шишенцата от гримове и парфюми. Освободи място. Постави куфарчето на плота пред нея. Ключалките изщракаха. Той отвори капака. Посочи с пръсти съдържанието. Очите ѝ се разшириха от изненада и почуда. Беше пълно с пачки долари.

-Откраднал си ги?!

- Не! Несъм!

- Продаваш наркотици?! Или какво?- трепереше.

- Не , непродавам наркотици! Спечелих ги от лотарията! Честно ! Късмет в името на любовта. Всичко, което правих през тези години , го правих за теб моя единствена любов!

- Ти се шегуваш! Немога да приема! Не те познавам! Не те обичам!- искаше да избяга, да се скрие, да потъне в дън земя.

-Ще се опознаем! Цял живот е пред нас! Ще ме обикнеш! Не се отказвай от мен! Ще бъдем щастливи! Ще видиш! Ще направя всичко по силите си!.

Наведе се. Хвана я под мишниците. Накара я да се надигне от стола. Тя се изправи.Прегърна я силно. Главата ѝ се опря на гърдите му. Сълзите ѝ рукнаха от само себе си, размазаха по лицето ѝ останалия грим.Чуваше ударите на сърцето му. Коленете ѝ трепереха.

- Милата ми!-галеше косата ѝ- Виждаш ли не е трудно! Кажи „ Да!”

- Да!- чу гласът си като ехо, можеше после да съжалява.

Усети сухите му горещи напукани от страст устни да обхождат лицето ѝ. Край. Потънали в бездната на чувствата останали без дъх. След час бягаха хванати за ръце  по улицата. Стигнаха до колата му. Той метна на задната седалка куфарчето с парите. Седнаха отпред един до друг и потеглиха към своето бъдеще.