Съвременни любовни романи

Малинова мъглица

Христо се чувстваше като нежелан гост в собствения си дом. Оглеждаше се нервно, застанал в средата на хола.

Ето го него – на тридесет и девет години,  с нетипичен за тези географски ширини висок ръст, който му позволяваше да изпъква във всяка тълпа. Дланите му бяха груби, лицето – вечно сериозно, набраздено от времето, очите – тъмни, не задаваха въпроси и не търсеха нищо.

Ето я и нея – дишаща порцеланова кукличка, която би могла да бъде изваяна единствено в мидена черупка на дъното на топъл океан от лавандулова вода. Калина. Вече не беше момиче, бавно пристъпваше в женствеността с разсеян поглед, чанта пълна с дебели томове от университетската библиотека и оставяше след себе си аромат на малини.

- Боян как е? – Христо се чу да пита. Пропастта между тях се разшири. Зададеният въпрос му бе припомнил, че младата жена срещу него се препитаваше, грижейки се за сина му по няколко часа на ден. Цинична мисъл затуптя в ума му – видя себе си като коварен старец, таящ неприлични мисли към наемната майка на детето си. На Христо му се стори, че зурла израства на мястото на носа му.  

-                     О, чудесно – отвърна безгрижно Калина. – Разходихме се след училище, написахме си домашните. Преди малко го сложих да си легне. Съжалявам, че не те изчакахме, но Боянчо беше наистина уморен.

-                     Не, не е проблем. Аз всъщност... – Той млъкна. Беше забелязал погледа ѝ, вперен в малкото букетче последни есенни цветя в лявата му ръка.

„Ако бях умен човек, сега щях да имам приготвена отлична лъжа“ – помисли си Христо. Съпротивата му се стори излишна и той призна:

-          За теб са.

Христо се чувстваше омерзен като сиромах, откраднал комат хляб от пекарна и хванат в крачка. Вдигна поглед, едва когато усети малките ѝ топли пръстчета, които внимателно освобождаваха грубата му ръка от нежния ѝ товар. Гледаше в същите черни очи, в които душата му се бе подхлъзнала още в първия ден, когато Калина прекрачи прага на дома му.

-                     Приказни са! – възкликна тя, повдигна се на пръсти и целуна браздата, разделяща бузата от устните му, а след това си отиде, оставяйки малинова мъглица след себе си. 

 

Минаха два дни преди да се срещнат отново. Христо сякаш се движеше в паралелно на познатата реалност пространство. Не разсъждаваше, предпочитеше нямото блаженство на онзи отминал момент, в който две малинови устни бяха докоснали лицето му.

В понеделник тя отново се появи. След като той се прибереше у дома, тя бе свободна да си тръгне, но в този ден Калина реши да остане. Приготви вечеря, докато Христо наглеждаше сина си. Подреди старателно масата – усилие, което той никога не правеше. Нахраниха се заедно, разпитвайки детето за деня му в училище и подхвърляйки закачки помежду си. Христо потръпваше всеки път, когато мисълта за това колко автентична и неподправена беше атмосферата в дома му. „Като истинско семейство“, беше мисълта, която той се опитваше да прогони, тъй като рано в живота си бе научил колко опасна може да бъде надеждата.

Мъжът забеляза премрежения поглед на жената срещу него, който намекваше, че тя е отгатнала някаква дълго пазена тайна, и въпреки това не се чувстваше неловко. Ако се отпуснеше само още малко, щеше да усеща себе си като току-що пораснал юноша, опиянен от непозната тръпка.

След вечеря играха някаква настолна игра, включваща карти, изрисувани с противни чудовища. Заразен от веселостта на Калина и Боян, които се смееха до сълзи, Христо осъзна, че се е усмихнал широко. И, тъй като не го бе правил от доста време, бузите му се схванаха, но той не отпусна мускули. Приятният гъдел на един идиличен живот, за който копнееше, почти го накара да настръхне.

Христо очакваше Калина всеки момент да посегне към чантата и палтото си, но тя търпеливо обгрижваше малкото момче. Помогна му да облече пижамата си и да прочетат заедно приказка, докато таткото, изненадан от собствената си радост, ги гледаше от прага на вратата. Накрая и двамата положиха по целувка върху Бояновото чело и излязоха от детската стая.

Бащата внимателно затвори вратата след себе си и се обърна, озовавайки се лице в лице с Калина и онзи поглед, който разбираше всичко, но не споделяше нищо.

-          Предполагам бързаш да тръгнеш...

Тя поклати глава.

-          Ще те изпратя... – Объркано поде той.

Младата жена отново поклати глава и се приближи толкова до него, че сега и двамата бяха обгърнати в малиновата мъглица.

И без дори да се замисли, той я целуна.

Тази нощ правиха любов за пръв път. Струваше му се, че фино изтъканата ѝ плът се разтапя и изплъзва между пръстите му. Можеше да се закълне, че устните ѝ наистина имат вкус на малини, а забързаният ѝ пулс тупти в негото тяло.

            Продължи да я наблюдава в синкавата утрин, дълго след като тя бе потънала в дълбок сън. С изненада и срам установи, че ласките му бяха оставили пурпурни следи върху нежната ѝ кожа, които се опита да изтрие като ги проследи с деликатно движение на показалеца си, а след това и с устни.

 

            През целия си живот Христо бе кърт, ровещ сляпо в пръстта на ежеднивието, но през последвалите месеци прелиташе през дните като птица. За първи път не се чувсташе виновен за съдбата на осиротелия си син, а виждаше истинската му същност на едно слънчево дете, изживяващо пъстро, макар и трудоемко детство. Не усещаше себе си като тъжен дервиш. Стъпваше по земята с увереността на мъж с цел и посока – същите тези добродетели, които дори не си спомняше кога е изгубил. И сякаш целият му свят се нареждаше в концентрични кръгове около тази мъничка млада жена, която той обичаше.

            А тоя я обичаше. Нея и острия ѝ ум, безнаказания ѝ кикот, когато по детински се опитваше да го препъне или криеше обувките му, за да не тръгва толкова рано за работа. Обичаше острите ѝ колене и купищата дребни вещи, които тя ежедневно доставяше във вече общия им дом. Дивеше се на това как един толкова малък човек може да заема толкова много пространство в споделеното им ложе, ядеше пресолените супи, които тя приготвяше и се оставяше да бъде събуден посред нощ, когато на нея ѝ се щеше да си поговорят. Дори в моментите, в които ѝ се гневеше, всяка затръшната врата кънтеше с особено очарование в съзнанието му.

            Понякога самият той се будеше посред нощ и със стиснати очи и свито сърце я търсеше под завивките. Щом откриеше тялото ѝ в мрака, издишваше страховете си, притегляше я близо до себе си, почти се опитваше да я вгради между ключиците си и заспиваше спокойния сън на правдивите хора.

Веднъж, в такъв момент на среднощна паника, не я откри до себе си в леглото. Беше странна нощ – вятърът свистеше злобно в клоните на дърветата, но въпреки това светът изглеждаше застинал като натюрморт през прозореца.

Скочи и я затърси из стаите. Откри я детската стая, притиснала хлипащия Боян към гърдите си. Люлееше го в обятията си и по-скоро мълвеше, отколкото пееше, приспивна песен. Христо обви и двамата в прегръдките си и се залюля в нейния ритъм. Плака дълго и тихо и сълзите му напоиха памучната ѝ нощница.

 

            Беше април. Входната врата на семейната къща зейна и Калина се гмурна в пороя. Христо изскочи от колата си, едновременно с появата на мъжката фигура, която вървеше припряно след нея. Докато Калина прекосяваше двора, устремена към обятията на любимия си, откъслечни фрази се стрелкаха към тях между капките дъжд – „лудост“, „при никакви обстоятелства“, „докато АЗ съм жив“.

Христо пое Калина в обятията си, точно когато фаталния куршум се заби в тила ѝ -„Мръсна курва“, крещеше баща ѝ в изстъпление.

            Исполинът я отдели от прегръдки си и я прикри зад гърби си, изправяйки се лице в лице с другия мъж.

-                     От такива като вас ми се гади! – Крещеше онзи, но не пристъпваше – беше забелязал свитите юмруци на Христо и пазеше собствената си кожа. – Няма да го позволя! Никога! Никога! Никога! Никога!!!

-          Не отвръщай, моля те! – викаше Калина в ухото на любимия си.

 

Струпаните до врата куфари бяха крепост на отчаянието.

Майката на Калина – пълна жена с толкова силно стиснати тънки устни, че устата ѝ напомняше нямо тире, бе дошла почти призори и безмълвно бе опаковала всяка вещ, принадлежаща на дъщеря ѝ.  

Христо сам свали всички куфари до чакащото такси с изражението на човек, копаещ дълбока яма, в която да легне и да получи дългоочакваната отмора на небитието. Майката на Калина изчака целия процес, седнала на мястото до шофьора. Ако я бяха попитали, щеше с леден тон да отрече, че е следила всяко движение на непознатия великан, до което страничното огледало можеше да се докопа. Накрая Христо затръшна капака на багажника и без да се обърне се прибра у дома.

Останал сам в тясното пространство на антрето, той осъзнаваше, че би било най-добре да отиде веднага при сина си и възможно най-скоро да продължи живота си, избърсвайки грижливо спомените от всяка повърхност. Обаче на него му се искаше да открадне един неопределено дълъг момент само за себе си, в който сърцето да разкъса тялото му и да завие от мъка.

Христо направи крачка. Очакваше светът да се разцепи на две и шрапнелите от недалечното щастливо минало да се посипят върху главата му.

Вместо това обаче на вратата се почука – едно кротичко „троп-троп-троп“.

Кълбенца срамежлива малинова мъглица се запромушваха под вратата.