Съвременни български любовни романи

ХУБАВО Е ДА СИ КРАЛ

  Както винаги на същото място и по същото време. Както винаги полускрит и готов за коронния си ленив скок с галантен поклон. Но не както винаги се сети за един филм, където кралят възкликваше:“Хубаво е да си крал“ и моментално го перефразира в „Колко е хубаво да си мишелов“. После се съсредоточи в гледката от дефилиращи по Главната мишки и мишлета. Всякакви ги имаше там – красиви, красиво натруфени, несъвсем такива, полутакива и дори откровенно грозни, но за тяхна чест всички вървяха демонстративно-наперени в своето самопредлагане, граничещо с есхибиционизъм. Мишеловът се улови в досадност и тръсна ядно глава за да я прогони тази временна отмала, приканваща го към промяна на повтарящия се до гадене сценарий. Сега ще набележи някоя подходяща му по визия самка, че и две, после ще направи прословутия си номер с внезапното и хипервежливо появяване, запознаване без възможност за отрицание и вече под ръка с очарованата от виолетовите му очи жертва или жертви оттегляне по посока уютното гнезденце. Там всичко е подредено и предварително аранжирано с всички екстри за разгул, и абстрактни удоволствия, които ще отведат замаяните от алкохол, наркотици и любов мишки към неизбежния, и крайно неприятен край. Но те тези неща естествено не можеха да си ги предвидят поради липса на житейски опит, типично афеминистко любопитство и наивната теза, че „точно пък на нас ли?“...
  И тогава я видя – бяла до болка в очите, откроена сред общата сиво-черна гмеж, гладка и направо зашеметяваща, олицетворение на първичната невинност и дестилирана чистота. Тръгна към скока и за малко не падна наистина в нейните идеални крачета. Все пак успя да се окопити, да извърши представянето по стандартите на Джакомо Казанова и да взре хипнотичните си неповторими очи в нейните, установявайки, че те са също напълно астандартни със своята големина и пъстрота. Сърцето на Мишеловеца запърха в учестена неритмичност, краката вкараха в походката лек валсов привкус и добре, че албиноската го улови под ръка в логична ловкост, щото иначе щеше да стане за смях на мало и голямо по цялата Главна. Както и да е – гнезденцето също тръпнеше в ридаещо очакване...
  Сутринта очите се открехнаха непривично страхливо и с неприкрито любопитство, защото всички спомени бяха напълно изчегъртани, а вместо тях имаше само едно бяло до болка в очите перде. Полека започна да наглася събитията и успя да ги довлече до вратата на гнезденцето, но оттам-нататък вече по никакъв начин не успяваше да възстанови времето до сутринта. Чувстваше се някак особено и напълно объркано, но пък категорично приемаше, че нищо не е както трябва. Сведе погледа си надолу и видя как след завивката се проточва дълга и дебела миша опашка. Не повярва, затвори очи и отново ги ококори, но сивата, дебела опашка не изчезваше. „Няма как мишеловът да се превърне в мишка, това е сън“ изкрещя Мишеловът и отхвърли олекотената завивка.
В леглото нямаше никой друг ...