Съвременни български любовни романи

ЦВЕТЯ ЗА РОЖДЕННИЯ ДЕН

За едно женско сърце…

Уилям Фокнър

 

Елена бе русокоса, със сини очи. Невисока, винаги усмихната, тя разговаряше дружелюбно с всички. Бе живяла с родителите си в Египет, но не разказваше за това, пък и ние не знаехме какво точно да я запитаме. Веднъж само спомена, че е влизала в пирамида. В училище не се сърдеха, когато учителите й пишеха добри бележки.

В седми клас Боби и Стоян започнаха да се заглеждат в нея. Тримата живееха в близкия новопостроен квартал и след училище изпращаха Елена до дома й.

Боби бе нисък, със здрави мускули и умееше да отстоява правата си с юмруци. Семейството му бе скромно, но той имаше самочувствието на спортист. Учеше с променлив резултат, като най-успешно се представяше по физкултура.                                          Стоян бе син на техник и предимно мълчеше. На дъската отговаряше неуверено и най-често оценките му не бяха високи. По трудово обучение обаче изготвяше стриктно заданията и получаваше добри бележки. Тогава сядаше на мястото си с достойнството на човек, изпълнил както трябва нечия поръчка.

Един ден Стоян се появи с нов костюм и вратовръзка и се настани на последния чин. Директорът на училището, който ни преподаваше по български език, разпореди безапелационно:                    - Ергенът от крайното място да мине напред!

Първите чинове бяха свободни и на тях сядаха зубрачите. Елена също се мяркаше там понякога, но това не дразнеше класа, защото не я смятахме за бележкарка.

Изправен пред редиците, директорът обясняваше урока. Той ни преподаваше втора година, но ние още не можехме да свикнем с начина му на преподаване. Говореше високо и монотонно, и много от изразите ни бяха непонятни. Дори отличниците недоумяваха понякога точно кой урок от учебника е изложил. Казваха, че преди да стане учител, изнасял лекции на студенти и от тогава запазил сложния си стил.

Стоян  нямаше дар слово и получаваше слаби бележки по граматика. На приятеля ми Божидар, обаче, той довери, че пише стихове. Божо, с когото седяхме заедно и си говорехме за индианци по време на час, четеше поезията под чина и се усмихваше загадъчно. През рамото му видях измачкан тефтер, с мастилени петна по страниците, и  няколко строфи. Стиховете не бяха римувани, а в свободно изложение, което не ми допадаше. Авторът въздишаше с въжделение по някаква особа, с която израсли от деца...

- Коя ли е възпяваната дама? – запитах аз.

- Знае се коя е! – подмигна Божо и посочи с очи към предните места. Там се виждаше гърбът на Елена, привела глава над учебника.

В часовете по български, за да не скучая, рисувах в тетрадката си индианци. От съседния чин прошепнаха нещо на Божо. Той вдигна глава, след това ми посочи предпазливо директора. Докато преподавателят представяше темата, Стоян рисуваше с тебешир голяма двойка върху сакото му. Той очерта цифрата и огледа със сдържано тържество зрителите. Лека усмивчица играеше на устните му. Когато се наслади на ефекта, Стоян ловко изтри слабата бележка, но директорът не усети нищо.

Атракцията продължи и следващата седмица. Ние, със затаен дъх, наблюдавахме сеанса. Най-после учителят забеляза, че нещо отвлича вниманието ни. Той проследи погледите и обърна очи към Стоян. Съученикът ни слушаше с наведена глава и стискаше тебешир в юмрука си. Директорът забеляза бяло петно върху сакото и се взря в него. Там се различаваше полуизтритата цифра. Преподавателят мълча няколко секунди, докато проумяваше с какво са изцапани пръстите на Стоян, после със замах му зашлеви плесница.

-          Какво правиш, бе?! – прогърмя възмутен гласът му.

Часът завърши неочаквано, тъй като Стоян, подобно на арестант, бе поведен към учителската стая.

            Следващите дни се понесоха невероятни слухове, представящи потайния младеж като отявлен хулиган. Обвиняваха го едва ли не във всички произшествия, случили се в училището. Една от чистачките бе загубила ключовете си и подозрението естествено бе насочено към Стоян.

            Учителката по химия попадна на тевтерчето му със стихове и го изведе на дъската да рецитира малко поезия. Стоян се обърна с гръб към класа и запуши ушите си.

            Преподавателката взе измачкания сборник и зачете на глас. Класът слушаше любовните елегии, хихикайки. Учителката стигна до стихотворение, наречено „Песен за самотното цвете” и обяви заглавието му. Тази творба най-много се доближаваше до нормалната поезия. Чувствата бяха неподправени и искрено звучеше лека тъга.                                                                               След първите строфи Стоян, който уж не слушаше, се обърна рязко, сграбчи листа и го скъса.

            - Това е най-доброто му стихотворение! – не се сдържах аз. – Нещата са съвсем лични...

            Класът се изсмя хорово, без да се замисля какво говоря. Стоян ми показа скришом юмрук.

            Очаквахме, че ще изключат злополучният поет, но той завърши криво - ляво учебната година и ни напусна.

            Най-тежкият удар, който получи, бе предупреждението на Боби да не се върти около Елена. Няколкото откъслечни факти, станали общо достояние, говореха за мечти и надежди, скрити добре в ученическото ни ежедневие.

            Седмица по-късно, уверен в своето предимство, Боби се опита да изясни взаимоотношенията си с общата им възлюбена. Стресната от неочакваното обяснение, тя бе отговорила с отказ. Боби бе толкова сразен, че за първи път го видяхме да върви в коридора като човек, понесъл непоправима загуба. Подробностите ми разказа Божо, който също харесваше Елена, но не й предлагаше дружбата си, защото му допадаха друг тип момичета.

            Десетина години по-късно, при случайна среща, Боби сподели с мен, че понякога поздравява Елена с цветя за рождения й ден.