Съвременни любовни романи

ОЧАКВАНЕ

 

                                       Аз вървя по пътя си, а ти вървиш по своя

                                       Не съм на тоя свят, за да оправдая очакванията ти

                                       и не си ти на този свят, за да оправдаеш моите.

                                       Ти си ти, аз съм си аз.

                                       Ако случайно се срещнем, това е прекрасно.

                                       Ако не – нищо не може да се направи.

                                                                               Д-р Фредерик Пърлс

          Селото беше задрямало в гънките на високия скалист хълм. Меките заоблени ребра на склоновете го държаха като в ръце; слънце грееше отгоре и тънък зефир подвяваше на юг. Накацали бяха къщи и по ръба на отсрещния  склон – покривите им  сякаш плуваха сред облаците. Под хълма се чуваше да шуми реката - гъст  повет  и  избуял ракитак  се преплиташе  и скриваше  бреговете.

         Човек можеше да си помислил, че са нужни здрави крака, за да се изкатерят тия чукари. От липса на здраве  не се оплаквах, но като всеки човек, израснал далече от планината, боях се от височините. Тук нито една пътечка не вървеше равно и спокойно – земята сякаш се местеше под краката, движеше се като жива и се смъкваше надолу. Трябваше да напрягам усилия, да търся с протегната ръка някой  издаден през сипеите корен или провиснала клонка, за да се уловя и да балансирам с изплезен език - като начинаещ въжеиграч, - изкачвайки се нагоре..

.     Бях изпратен по разпределение за лекар в селото. Вървях по побелялата от слънцето улица /единствената права и равна улица, която отиваше към площадчето сред селото/, сподирян от бученето на реката. Оглеждах се - все едно бях попаднал сред декорите на някакъв филм. Къщите изглеждаха като нарисувани с боядисаните в синьо и розово фасади и яркочервените  покриви. И розовеещите скали, и небето над тях, по което се носеха пухкави облачета с лъскави краища - всичко ми се струваше недействително.  Хора  не се виждаха, не  долитаха гласове зад оградите.

        Спирах се на всяка крачка и се оглеждах - търсех да открия нещо, което да ме свърже с действителността. Забелязах заставата под самия склон: върху широката полегата поляна бяха строени  постройките, приличащи на равни бели квадратчета. На плаца се виждаха да маршируват войници.

         По клатушкащото се дървено мостче, прехвърлено през плитката вада, стигнах до площадчето. На пейката под огромния стар чинар, заемащ с клоните си половината  празно място, бяха насядали неколцина старци. Посрещнаха ме с почтително внимание и изправени над тояжките побелели глави. /По-късно, като опознах  живота в селото, дадох си сметка, че през един такъв сезон, когато е време да се косят ливадите, не може да има много хора  по  улиците/.

         Старците ми обясниха как да намеря  сградата на Здравната служба.

      -  До пощата, бялата сграда… – надпреварваха се те да ми посочват с тояжките си.

      Отдалечих се от тях и отново като че ли потънах в недействителността. Въздухът наоколо блестеше като слюда и се наслагваше сякаш на тънки пластове. Къщите продължаваха да ми изглеждат така, все едно са изградени от ярки изрисувани  плоскости. В тази  недействителност, питах се, как бе живял цели четиридесет години моят предшественик, старият фелдшер, когото идвах да сменя?Вероятно и на него отначало всичко да му се е струвало нереално, но е свикнал  със скалите, с ронещите се под краката камъни  и с тишината…

        На третия или на четвъртия ден усетих селото да се раздвижва. Дочуваха се гласове откъм дворовете, по площадчето се виждаха да претичват деца, смесеният магазин зад пощата отвори врати. И кръчмата разтвори кепенци… Замириса на дим във въздуха – сякаш и огънят беше изчезнал от селото през тия дни, докато бе траяла коситбата.Чакалнята на амбулаторията се изпълни с народ, имаше насядали и отвън, на пейката до ореха. Тоя народ страдаше от леки настинки, от болки в краката, имаше един-два случая на прекарали инфаркт… Разбрах, че повече любопитството, отколкото нуждата да се лекуват бе довела старците в амбулаторията. Някои от бабите и отказваха да се съблекат, когато исках да ги прегледам или ме гледаха тъй строго в ръцете, докато им пишех рецептата, сякаш се страхуваха да не ги отровя. Една направо изохка и махна с ръка, както седеше на кушетката до мене, все едно искаше да каже, че е празна работа това, дето ще й го кажа. Разбрах, че не ми вярват, защото не бях като фелдшера стар.

          Това обаче беше временно. Лекарствата за ревматизъм и високо кръвно, които им давах, изглежда им помогнаха, защото бабичките вече не ме гледаха тъй строго. Дори се опитваха да смекчат първоначалното си отношение, бутайки в ръцете ми по някоя ябълка или круша. Започнах и аз да обикалям къщите, нощем все се намираше някой, който да чукне на прозореца ми и познатото вече „докторе” ме вдигаше от постелята, караше ме да грабвам чантата и по козите пътеки на селото да се изкачвам към някоя къща, светнала тревожно в мрака с прозорците си, като фар.

          През тия нощни бдения край леглото на някой и по време на дневните визити, аз опознавах селото и хората му. Знаех, че за да се отиде до „Рая”  - тъй наричаха горната част на селото, където всичко - и къщи, и скали се къпеше в наситената със синева безбрежност - човек трябваше дълго и упорито да се катери по ронливия и обсипан с чакъл скат.  „ Ада” се намираше долу, в ниското,  където се чуваше да бучи и се сърди реката. Аз предпочитах да си стоя в „Ада”– все още трудно привиквах със стръмното и с височините… Докато преодолявах с тежката си лекарска чанта стръмнините, успявах  да разбера, че хората тук са отзивчиви и добри. Както напечените от слънцето   склоновете спираха злия вой на ветровете, така отдалечеността от света и сякаш беше опазила чистотата в душите им. Срещах възрастни жени, които можеха да прикоткат човека - странник с топъл поглед под ръба на тъмната забрадка и с блага дума, казана от сърце. И с топла погача, намазана с мед… Първоначалната подозрителност в погледите им напълно бе изчезнала, бабите охотно се спираха да разговарят с мене или излизаха  от домовете си чак на улицата, за да ме упътят и ми посочат къщата, където има болен... Те бяха яки и държеливи балканджийки, движеха по стръмното изправено, без да се подпират, и като че ли не мислеха за смъртта. Песъчливи пътеки се насочваха от дворовете им към други дворове, една – друга си ходеха  на гости, събираха се на приказка пред някоя порта. Водеха след себе си  по тесните улици  опърничави кози или натоварени с нещо магарета. Примамваха вечер след разпръскването на стадата с умоляващи гласове своите крави и овце... Караха се също така за някое прехвръкнало през съседната ограда пиле или за отбита от градината вода - но за смъртта не мислеха. Разбрах това, като проверявах картоните, които моят предшественик, старият фелдшер, бе попълнил - толкова много кандидати за столетник имаше в това село!

         Колкото и да бяха добрите усмивки, колкото и да се стремях да опознавам селото и хората в него, продължавах да се чувствам в плен на тия  височини и скали наоколо.  Понякога имах усещането, че някой ме е вдигнал с ръка и ме е поставил на дъното на огромна чаша - рядко ми се случваше да успея да преодолея някое стръмно място, без да съм пълзял поне няколко метра по колене…

         В селото живееше учителката Агния. Виждах я всяка сутрин от прозореца на амбулаторията, като отиваше към училището. Прекосяваше с бързи крачки площадчето и нежната й фигура се скриваше зад оградата на училището.

         Покрай  оградата на училището  растяха диви рошкови. Тези високи, екзотични дървета, с дълги месести плодове, ми напомняха за топли морета и нощи, в които звездите са толкова много, и толкова близо, че все едно с ръка можеш с да ги пипнеш.  Изпитвах вълнение и  усещах в гърдите  си стремеж към нещо далечно и непознатото...

         Учителката Агния ми приличаше на южна нощ – един неин поглед ми стигаше, за да усетя сякаш цялото нежно дихание на света. Наблюдавах я често да застава под дърветата, загледана към склона насреща. По един и същи начин държеше главата си леко наклонена напред – очакваше сякаш да види някого или да усети нечии стъпки, че приближават.Черна, гъста коса скриваше раменете й… Не знаех кое повече ме привличаше – блясъкът в очите  й или тоя копнеж в тях, който приличаше на болка.

        Агния като че ли изобщо не ме забелязваше. Нито веднъж очите  й не се спряха да ме погледнат повече, отколкото е необходимо за един поздрав. Понякога се чувствах засегнат  от това й невнимание. Все още  трудно свиквах със самотата си и с живота в селото. Всичко онова, с което бях живял досега – градът, равнината, книгите, които четях, приятелите – бе останало зад тия скали. Тук, в този затворен свят, се чувствах непознат и чужд, въпреки усилията на добрите старци да ме приютят.

         Агния живееше в селото с детето си – момиченце на пет-шест години. Водеше го  често  със себе си за ръка. Питах се откъде бе намерила сили  да се приобщи към този затворен  свят. Гледах  я как уверено изкачва височините -.знаех, че не е родена в планината, а крачката й беше сигурна. Единствено погледът й понякога прескачаше сякаш върховете…

          Веднъж Барбата нарече Агния светица. Не зная откъде му бе хрумнало това сравнение. Барбата беше особен човек - стоеше по цял ден край  реката  с една въдица - прегърбен и смръщен като корморан. От време на време само  вдигаше ръка да откачи нещо от въдицата, повече времето му минаваше в чакане. Казваше, че заради самото усещане стои – някога бил моряк, пътувал в търговския флот, излизал и в океана. На стари години се прибрал край реката. В океана човек се учи повече да мълчи, обясняваше той. Ако самият отвореше уста да каже нещо, то беше дълго премисляно. Това за Агния ми прозвуча странно. Той нито се засмя, нито в очите му се мерна подигравка, изрече го всичкото с дълбока убеденост, и в дъното на погледа му сякаш също трепна  болка…

          Без да искам и аз започнах да се вслушвам в себе си и да повтарям думите, които Барбата изричаше за Агния. Понякога двамата започвахме разговор за това, какво представляват жените. Той казваше, че всичко в живота се крепи на женските очи. В морето морякът бързал  не към сушата, а към очите, които го очакват на брега. Разказа за едно момиче от Сингапур, което било сляпо и пак познало своя моряк, когато той слязъл от кораба. Жените имат вътрешно зрение и то е по-силно, казваше  убедено Барбата.

          Не можех да разбера кого очаква Агния – някой свой колега или агрономът от съседното село, когото често виждах да се появява с джипа насам? Болката ми по нея ставаше все по-силна, приличаше на страст. Вече не криех от себе си – привличаше  ме тоя нежен зной в погледа й, светлината, която струеше от очите й. Имах чувството, че се препъвам  в живота си около нея, че съм дребен и слаб. Всеки път, когато се случеше да съм наблизо до нея, при някоя случайна среща на улицата, очаквах да  посегне с ръка и да ме погали. Боях се от мисълта, че някога Агния  ще  изчезне  от селото, че заставайки до прозореца на амбулаторията, няма да мога да виждам крехката й фигура, подпряна о стъблото на рошкова. Знаех, че е разделена с мъжа си, но не исках да разпитвам  никого за това. Единствено с Барбата можех да  поговоря, обаче  не желаех да нарушавам обета му на мълчание...

        Един ден, в началото на пролетта, Агния ме повика да видя дъщеричката й – беше вдигнала температура.  Почувствах вълнение, като прекрачих прага на  стаята, в която живееше. Сякаш бях в ученическа възраст… Вътре всичко блестеше от чистота. Усетих топлина, която се излъчваше от червения цвят на губера върху леглото и от шарките на чергите по пода. Една  картина стоеше окачена  на  стената – виждаха се няколко цъфнали дървета, между тях имаше път, чийто очертания се губеха в синкаво - мъгливия хоризонт на хоризонта. Усетих лекота, гледайки  към картината - сякаш  в нечия мечта бях погледнал.

         Втори път Агния  ме повика за хазайката си. Потърси ме през нощта – каза, че на старицата  й станало зле.  Изкачвахме се двамата в тъмното  към  високото – къщата на хазайката й беше до самия връх на склона. Агния вървеше напред по пътеката, която пак ми се струваше, че се плъзга  надолу, и от време на време се спираше, за да ме почака. На няколко пъти дори ми подаде ръка. Горе, на върха, къщата светеше с всичките си прозорци. И аз все към тая светлина бързах. Имах чувството, че нещо се е запалило в мрака…

         Наложи се цялата нощ  да остана до леглото на бабата. На разсъмване всичко беше наред. Сложих последната инжекция, дадох наставленията болната как да взема лекарствата и се наканих да си вървя. Агния ме покани  в стаята си да пия чай.

         Стоях до масата, стиснал в шепите си горещата чаша с чай и гледах през прозореца мътното утро навън. Беше се надигнала мъгла чак до върха. Струваше ми се, че ако изляза навън, ще потъна в тая мъгла и няма да знам как да се оправя. А в стаята беше толкова топло и приятно. Като огън пламтеше червения цвят на губера. Така ми се искаше да полегна върху него!..

         Нямаше никакво време за отпущане – трябваше  при още един болен да ходя. С развалянето на времето работата ми се бе увеличила… През целия ден обаче изпитвах  особено чувство – сякаш някой  бе сложил нежна ръка върху рамото ми. Продължаваше да ми е топло и спокойно на душата.

         Това чувство имах  винаги след това. И очакването, че нещо ще се случи…

 

         Видях веднъж  по пътеката, която идваше откъм заставата, да слиза някакъв мъж. Беше в униформата на граничен офицер. Забелязах, че е едър и силен - куртката чудесно прилягаше на широките му плещи. Пристъпяше някак радостно по стичащата се надолу пътека и погледът му търсеше върховете на дивите рошкови в двора на училището. Под дърветата, до оградата, стоеше Агния. Цялата й фигура беше устремена към мъжа, който приближаваше.

.    …Толкова време измина. И сякаш  все още усещам в гърдите си тоя тръпнещ дъх на очакване.