Съвременни любовни романи

ПЛЕТАЧКАТА

        Къщата й  беше  в долния край на селото, до реката...

         Баба винаги, когато отиваше при Плетачката да поръча нещо за чеиза на леля -  покривка за маса или легло, плетена  на една кука, - вземаше ме със себе си. Минавахме  по дървеното мостче над реката и  насреща се виждаше  обвитата с бръшлян порта.

       - Ще стоиш мирна -  казваше ми баба, докато прекосявахме тясното  дворче. Аз знаех, че ще ги оставя двете с Плетачката да си да си говорят  в малката стаичка и ще отида да гледам  плетения зелен  гущер, който стоеше на леглото в другата одая. Беше като истински гущер   очите му от черни мъниста сякаш ме гледаха.

        На връщане към дома питах баба защо Плетачката живее сама с гущера в къщицата, няма ли си  близки? Баба нищо не отвръщаше - стискаше ме за ръката и усилваше  крачката си по мостчето.

         Като станах по-голяма, започнах да усещам, че Плетачката не е като другите жени в селото. Забелязвах как се облича, как говори…  Носеше черен сукман с гайтани – баба казваше, че това е литак. Косата си връзваше с копринена  забрадка, нанизана  с лъскави треперушки по краищата. Думите й излизаха от устата като песен...

          -Не е от нашия край, от далече е… – сочеше баба върха на планината насреща. А защо Плетачката бе дошла да живее в нашето село от толкова далече, не обясняваше. 

         Подслушах ги веднъж двете, Плетачката и баба, като си говореха. Бяха седнали на    сайванта, Плетачката държеше в ръцете си едно чиле и навиваше преждата на кълбо.

        - Идвали са да ме искат – каза Плетачката –  но ми стига, дето веднъж  бях женена.

        -  То туй, ако е женене… - възрази баба.

        -  Такъв е бил късметът ми. Това,  в сърцето ми което е…    

         Не посмях да попитам баба след това за какво женене става дума. Имала ли е мъж Плетачката?

         Минаха години от тогава. Животът къде ли не ме разкарва – срещах се с много хора.  Но в спомените си често виждах обвитата с бръшлян портичка и сгушената в сянката на сливаците къщичка на Плетачката. Спомнях си и плетения зелен гущер на леглото в стаята…

          Отново  съм в село. Гледам  колко  много е извисил клоните си орехът зад къщата ни. Корубата на кладенеца е изкъртена и зеленясала. Покривът  на навеса  се е слегнал и паяжини са обвили стените. В гнездото върху електрическия стълб до оградата  се разхождат два щъркела – същите сякаш, които някога, в детството ми, долитаха от топлите страни...

           Баба я няма на този свят. Мама се оплаква, че краката я болят, но още  копае в градината. Вкъщи  е чисто и подредено. Питам я Плетачката жива ли е?

          -  Сигурно наближава  стоте  - отвърна мама. - Но е  сляпа, никъде не излиза, стои си в къщичката.   

           Реших да я посетя.

          -Дано те познае. Толкова време измина… - загрижено поклати  глава мама.

          Минах по новия мост над реката. Градините наоколо бяха  запустеели, но полето насреща зеленееше. Ето я  познатата портичка.  Джанките покрай оградата  бяха изсъхнали.

         Проврях се  сред тревите, обхванали пътеката към кладенеца. На прозореца на малката стая се виждаше саксия с увехнало мушкато. Една сива котка се препичаше на слънце  върху  цимента пред къщи…

       Качих се по стълбите и почуках на вратата на стаята. После леко я открехнах и прекрачих в полумрака. Жената седеше на леглото, завита с одеяло. Разбрах, че по стъпките се опитва да разбере кой е дошъл. Приближих леглото и хванах  ръката й.

       -Ти да не си докторката? – попита тя.

       - Не съм докторката – отвърнах. –  Надето съм, помниш ли ме?

         За миг лицето на жената остана неподвижно. После веждите й леко трепнаха.

        -Ти?… Божичко! – ръката й се разтрепери. Клепачите й се отвориха широко, напрягаше слепите си очи. – Боже, Боже… - повтаряше.

          Седнах до нея на леглото. Продължавах да държа ръката й в своята.

         -Баба ти казваше, че си била в друга държава.

         - Бях, но се върнах… Ето ме сега тук – прегърнах я.и я целунах по оредялата коса. – Ти си все така сама?…

         - А, един гълъб каца на прозореца. Чувам като гука. Хвърлям му трохи,  душичка, какво да го правиш…

         - Донесла съм ти подаръци – отворих  чантата. – Топли чорапи, вълнен шал, да завиваш  раменете си.

      - Ти ли си го плела? – попита ме тя. – Едно време ти показвах, плетеше синджирчета…

      - Купих го – засмях се. – Тъй и не се научих да плета като тебе.

       През цялото време ми се искаше да я накарам да ми разкаже за себе си и да я попитам  защо винаги е била сама?

      -Не знам, чедо, така е трябвало да стане  – подхвана тя. - Нали знаеш, има един горе, дето решава всичко…

         Продължи да разказва: Три сестри били  – тя, Цвята, била най-голямата… Селото, където е родена –  голи чукари наоколо. Къщите - пръснати между хребетите.  Мъжете се занимавали кой с дърварство, кой с овчарлък…

          Дошъл в селото им някакъв ябанджия  - спрял в кръчмата, почерпил се с този, с  онзи. Подпитвал има ли  моми за женене  – оглеждал се за снаха. Научил, че тукашните моми  били  работни и скопосни. Хората посочили Цвята  и  сестрите й: по-работни и по-скопосни от тях момичета в селото нямало.

          Още същата вечер другоселецът почукал на портата  им. Посрещнали го, както му е редът. Цвята забелязала, че възрастният човек все към нея поглежда. Тя слагала трапезата, поднасяла ракията за почерпка…  Другоселецът  обяснил, че има син за женене – красив и силен момък бил.  На гурбет бил, в друга държава, но скоро щял  да се върне. Търсел му невеста - старата се  разболяла, нямало кой да върти къщата, а и  наближавало жътва…          

         Цвята се съгласила да замине  с другоселеца.  Искало й се  да се измъкне от  чукарите,  представяла си и момъка -  красив, строен, както го описвал  бащата. Но   невенчана  в къщата не искала  да остане.

         Намерили му колая: изправили  едно кросно сред стаята, сложили на него калпака на момъка и извикали попа... 

         Радвала се Цвята на новия си дом и момъкът бил все в мислите й. С нетърпение го очаквала  да се върне от гурбет. И дошло времето  той да пристигне  с влака - пратил хабер да го чака  каруца на гарата.  

          Като птичка летяла Цвята от стая в стая - чистела, метяла, цялата къща светнала. Мъжът  й си идвал!... Приготвила и леглото за двамата: нови чаршафи и завивки сложила. Себе си оправила – умила се, косата си оплела. Най-хубавата си премяна извадила от сандъка...

           По мръкнало  каруцата пристигнала от гарата. Чул се тропотът на колелата по калдъръма. Цвята застанала до отворената вратня с фенера в ръка. Конете направили кръг и спрели  на средата на двора. От каруцата слязъл висок, строен мъж. Светлината на фенера  го осветила целия – имал красиви черти на лицето и буйна черна коса. Точно такъв си го представяла Цвята.

           Сърцето й се разтуптяло, нямала сили да направи крачка. Мъжът  подал  ръка  на някого в каруцата и на земята скочило едно момиче -  облечено в бяла рокля. Приличало на ангел… Цвята се отдръпнала с фенера - мъжът и момичето минали покрай нея , без да я погледнат…

          Колко  време  останала тя с угасналия фенер на двора? Чула гласа на стария, който я  викал я да влезе в къщата. С отмалели нозе прекрачила  прага  -  момичето стояло в средата на стаята и толкова красиво изглеждало в бялата си рокля! Наистина на ангел приличало.  

           Бащата и синът  се разправяли  в другата стая - старият бил много ядосан, крещял. Синът не знаел, че баща му е намерил невеста  -  не  получил  хабера. Казал, че си  харесал  това момиче  и то се съгласило да дойде с него…   

          Цвята  отишла да спи  в плевнята. Постлала си легло в сеното. Сутринта  поискала   стария  да я заведе в  манастира  наблизо. Искала да постъпи  като  послушница.. Старецът  със сълзи на очи я молел за прошка.  Предложил да й даде пари - колкото пожелае. Отвърнала  му, че иска само да я заведе в манастира...  

          Не останала дълго в манастира. Една нощ сънувала, че върви край една чиста и бистра река. Насреща се виждало  полето…   

       - Има  такава  река - рекла й сестра Евдокия, най-възрастната от монахините,  когато й разказала за съня си. – Там, където съм  родена и израснала.  

        Старата монахиня  я довела в селото, помогнала й да си намери къща...

        -Аз съм стара и не мога да напусна килията, но ти имаш още време да се порадваш  на света - посъветвала я тя.

         Ето я реката – пее под прозореца  й. Дойде ли пролет, всичко наоколо се раззеленява...    

         Цял живот все така – нов  модел за плетене  да измисли, да го видят хората.

      -.Всичко през сърцето на човека минава - чух баба Цвята да казва. Лицето й като че ли  се подмлади и в невиждащите й зеници  сякаш трепна нещо.

         Видях гълъбът да прелита  край  прозореца.