Съвременни любовни романи

НЕВЯСТА

В края на тясната калдъръмена уличка дето водеше към черквата имаше голяма липа. Около дънера и се събираха жените от цялата махала, кога се разцъфареше, да берат цвят и да си поприказват. С тях идеше и Вачка, дъщерята на селския глашатай Колчо. Тя беше младо момиче, но малко дрипаво и неугледно. Майка си не помнеше, че рано се беше споминала от лоша болест. До някое време я гледа баба и, майката на Колчо, но сега си бяха само двамата с тейко си и живееха в безпорядък и немотия. Заради своята затвореност Вачка си нямаше другарки и често се принаждаше към женските сбирки ту край чешмата, ту на мегдана, а ходеше и на служба в църквата всяка неделя.

 Нищо не му прилягаше на Колчо да подхване като работа или занаят, само дето беше бъбрив като воденично колело и гръмогласен, колкото щеш, та за това му беше такава и службата – глашатай. Ходеше с един голям барабан преметнат напреки през гърдите му с кожен каиш, удряше го силно и съобщаваше на населението всички новини що се бяха случили за деня или в последно време, както  и всички заповеди и разпоредби на местната власт. През другото време , когато не обикаляше из село, Колчо седеше на един голям одялан камък пред кметството и бъбреше с минувачите. Вачка не беше много словоохотлива, даже всички я смятаха за прекалено мълчалива и неприветлива. Вървеше все покрай дуварите и все надолу гледаше, сакън да не я заприказва някой. Докато ходеше на училище до трето отделение, дружки пак си нямаше, заради тази си мълчаливост, а момчетиите все я подкачаха. Ту ще и дръпнат широката нанизана на ластик  черна пола, ту ще залепят репей на елечето и та да се дърпа после да го скубе и чисти. Само Анчо, синът на Димо воденичаря  не и се подиграваше, ами от време на време ще и застъпе уж без да иска калеврата и тя като се обърне та посегне да го удари, той ще и подвикне – „Вачка квачка, Вачка квачка.”  - и ще побегне.Тези му закачки обаче, личеше си бяха по-скоро от халосия по нея, от колкото от лошотия.

Като големи вече мома и ерген, колкото пъти се срещнеха, все се споглеждаха с лека загадъчна усмивка, па се разминаваха без да се заговорят. Анчовата майка беше слабичка женица, с тънки ръце и малко светло лице. Много и беше работата и в домакинството и във воденицата и току подхвърляше на Анчо, че му е време да и доведе отмяна. Каза и той веднъж за мерака си по Вачка и Димовица сякаш това чакаше. Скромна жена беше тя и не и се искаше с „големи” хора да се засвати, та да се чуди как да им стъпи на мурафета. За това от първа дума му даде воля, да иде да я поиска. На следващата неделя след службата в църквата Анчо пресрещна Вачка в уличката до голямата липа, от където и беше пътя и я спря.

-           Дал ти Бог добро и добър ти ден.

-          Помага Бог и на тебе. - отвърна момичето и рече да отмине.

-          Чакай Вачке, спри се. Нещо имам да ти казвам.

-          Думай де.

-          Ами такова, …голяма си вече, пък и аз не съм малък и…

-          Аха, Вачка квачка нали, …? Пък сега „Голяма си…”

отсече неочаквано Вачка, въртейки заканително глава, като го гледаше ядосано.

-          Абе детска ми работа беше то това, ами я що не я взема, аз  тая квачка у дома да кондиса, пък ако е рекъл Господ полог да напълни и челяд да ми излюпи?

-          Бре ти какви ги хортуваш? Кой ще ме посрещне мене в къщата си? Нищо си нямам, ни рода,ни чеиз. Нищичко.

-          Чакай, не е тъй да знаеш. Мама и тате са готови. Още утре да те заведа, приета ще си. Оприказвали сме се.

Момичето замълча,стисна устни, зачерви се, обърна се гърбом и побягна.

На сутринта под голямата липа жените точно за това приказваха. Как се свила привечер Вачка до големия бунар в двора, плакала и на глас нареждала, че нищичко си няма и с какви очи да отиде в чуждата къща, като нищо в ръце не може да внесе. За това този път я нямаше с тях липа да бере и кротко да се усмихва на шегите им. Вярно, че ходеше неугледна и изсулена, ама то от пустата немотия беше, иначе добра душа носеше и беше пъргаво момиче.

Жената на бакалина стрина Гана взе думата:

-          Я слушайте мъри. Всяка да си претръска още тая вечер раклите, да си огледа тъканото, плетеното  и покъщнината. До неделя от всяка по една дреха да съберем, ще натъкмим чеиза. Още в събота ще идем у Колчови, двора ще преметем, къщето ще постелим с това-онова, на коя каквото и хартисва. Кенарено платно ще дам два лакътя, за двете пенджерчета и в неделя ще сме готови да изведем булката.

Усмивки грейнаха по лицата на жените. Всичките бяха толкова доволни от реченото, че се спогледаха въодушевено и всяка тръгна бързешком в своята си посока.

Шетня кипеше цялата събота в малката къщица на Колчо. Ниската дървена портичка се видя накичена с бял зюмбюл и червено лале. Цялото село сякаш шумолеше от сноването на жените насам-натам. До вечерта стъкмиха и наредбата на къщата и булчината премяна и чеиза. Всяка намери какво да даде. Не беше много, колкото да го натовариш на едно магаре, ама хубав беше и потребен.  Имаше и черги и постелки и тъкано бяло платно и плетено мильо .Даже и две шити възглавки с по две пиленца на тях.

В неделя вдигнаха сватбата. Попа и попадията, доволни и предоволни от момичето, че бая им беше в помощ кога най-имаха нужда, се врекоха, да платят и музиката, отделно поп Ставри направи венчавката, както си му е редът. Изви се голямо шарено хоро на сред село. Посрещнаха Анчовите родители момичето, па като своя дъщеря я приеха, а тя свела глава, поруменяла, с една лека усмивка и едни големи влажни очи, сякаш в някакъв чуден сън се намира, от който не може да се събуди. Една топлина е напълнила душата и, та чак прелива. Стои до Анчо като гълъбица, кротка и чиста. Да мечтае ли за друго, или на това що и се случва сега, в този миг да се зарадва, сама  не знае.

Колчо се беше отдавна просълзил от умиление и кръстейки се повече по навик от колкото от задължение повтаряше под мустак застанал до чедото си:

-          Бог да благослови. Бог да благослови.