Съвременни български любовни романи

ЛЮБОВНАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНА СТРОЙНА ТОПОЛА

Стройната Топола от двора

по цял ден се взира в простора.

Нависоко все поглежда,

с поглед пълен със надежда.

Зове Вятъра:-Ела при мен.

Трепти с листата всеки ден.

Тополата във Вятъра се влюби,

та чак съня си тя загуби,

когато Вятърът го няма,

за Тополата настава драма.

Един ден рано сутринта,

Вятърът клоните й разлюля,

с  листатай се заигра

и нейната душа запя.

Започна да го чака всеки ден,

при нея да дотича той смутен,

от красотатай пленен

да я погледне вдъхновен,

в короната й да се гушне,

а тя в ухото му да шушне.

 

Вятърът се появяваше за час за два,

минаваше си ей така

да види и поредната  жена,

без ангажимент  при това.

Минаваше си ден след ден,

без Вятърът да бъде  запленен,

но идваше почти през ден.

Тръгваше си той в немощ,

вечер късно в полунощ,

от ласки беше  изтощен

и тъй минаваше си  ден след ден.

 

Един ден късно вечерта,

Вятърът при нея не се спря.

Премина бързо като ураган,

а чакаше го тя със свян,

в короната й да се гушне,

а тя в ухото му да шушне.

Уви, това бе само блян,

от любов голяма изтерзан.

 

Вятърът - бохем, прахосник,

в любовта голям магьосник,

мирен не можеше  да стои,

любовта с една жена да сподели.

Замина той за южната съседка,

видя там екзотична гледка.

Млада Палма той откри,

сърцето й реши да покори.

С  нежен полъх я обви,

мислите й замъгли,

а тя нали родена бе във  парка,

готова за поредната заварка,

веднага любовта си му дари

и остана с него до зори.

Измина месец, изминаха и два,

Вятърът със Палмата  се заигра.

За Тополата не се й сеща,

че  имаше със нея среща.

А тя  го чакаше с копнеж,

да мине той като метеж,

кръвта й млада да запали,

жарта във нея да разпали.

 

Измина месец, изминаха и два,

Тополата съвсем залиня,

горката тя съвсем се срина,

от мъка едва не загина.

Напразно дни и нощи чака

дори очите си изплака.

Съседът Бор я наблюдава

и вече взе да му додява.

Когато в нея той се взря,

наистина му дожаля.

Вечерта във тишината,

той й прошепна във листата:

-Красива сте много, драга,

погледнете се, съвсем сте млада,

не бива  живота си да погубвате,

нещастно като се влюбвате.

От любовта се бързо отърсете,

утеха другаде си намерете.

 

Тополата се успокои,

с Бора си говореха със дни,

споделяха си лични тайни,

за подвизите им  незнайни.

Борът доста поживял,

на тоз свят повечко видял

й каза: - Ще разбереш някой ден,

Вятърът за любов не е роден.

Той е със променлив нрав,

ще  проумееш,  че съм  прав,

не става за живот семеен,

защото много е разсеян,

повърхностен и разпилян,

не знае що е обич, блян.

 

И така както си говореха,

приказваха и даже спореха,

откриха, че изцяло си подхождат

и взеха често те да се  спохождат.

Днеска е при него тя,

а той утре във дома

на Тополата любима,

бързо в клоните я взима,

развява бурно й листата,

а пък тя трепти горката.

 

Един ден Вятърът се върна,

затича към  Тополата и  я прегърна.

Веднага клоните си тя  огъна

и тутакси порива му спъна.

В клоните й той ръцете вплете,

но тя ги блъсна  и  разплете.

Вятърът жлъчно се изсмя:

- Към тебе с обич аз летя.

Любовта къде е вече. -

добави той по-отдалече.

-Аз бях във южната съседка,

бях си направил точна сметка,

да поработя в мелница голяма,

да събера пари за двама.

 

Тополата от наглостта му бе смутена,

заудря го със клони разярена:

-Ти се върна изведнъж,

но аз вече си намерих мъж.

Може да е малко стар,

но е истински другар.

В него влюбих се горещо

и ще ти кажа още нещо,

Борът е с душа голяма

и при него ще остана.

С Бора добре си живеем, 

заедно ще остареем,

той е моят мил съпруг,

не го заменям аз със друг.

 

Вятърът си тръгна разгневен,

Но й каза: - Някой ден

ще видиш що изпусна

и в нова връзка ти се впусна.

- Какъв нахал – му рече тя

и клоните си завъртя,

по гърба го  цапардоса,

защото много се ядоса.

Вятърът се натъжи,

нещо взе да му тежи,

нещо стегна му душата

и полегна ниско във тревата.

Вечерта във механата се съвзе,

поръча си ракия със мезе,

там  успокоява си душата

в  компанията на Брезата.

Хареса я ракията как  пие,

на екс  докато свят й се завие.

 

Тополата и Борът обет си дадоха дори,

че и смъртта не може да ги раздели -

като кичестия Явор и стройната Калина,

нищо,че е всеки в своята градина.

 

С радост аз ще си призная,

че хареса ми развръзката накрая.

Отдъхнах си най-сетне хора,

аз бях само наблюдателка от двора.

 

автор: ЕЛЕНА ДИНОВА