Съвременни български любовни романи

УСМИВКАТА НА МОНА ЛИЗА

Подухва ветрец. Разхожда се по перушината на тялото ми и ме възбужда. В ушите ми скита една блудница от албума на “Хъшове”, малко по-далеч приглушено пляскат вълни, моторна лодка цепи морето. Слънцето безмилостно се опитва да нахълта зад клепачите ми, още малко и ще успее, но го изпреварвам. Обръщам се по корем и му подавам задника си. Отстъпвам не толкова заради небесния натрапник, а защото вятърът подсети палавата ми половинка, че е лято, че съм на море, че по крайбрежието бъка от мацки, а аз лежа само върху една хавлия с изтъкана гола красавица. По-добре е, отколкото човек да лежи върху голия пясък, но няма нищо от онова, което изпитва върху истинска гола жена.

Предиобяд се препичах на нудисткия плаж, заблуждавайки се, че ще попадна на някоя отпускарка със скучни нощи. А по него се бяха натръшкали само няколко стари патки с брадясали лица; половината от тях с едва кретащите си половинки, другата половина, примъкнали цялата си вдовишка самота. Баби по монокини...каква прекрасна гледка! А миналата година тук свалих къдравата Сиси с цици като бомбени атентати, кльощавата Даци, която тешеше опетнената си моминска чест с повече и повече мъже, германките Саша и Рика. О, о... сутрин шведска маса, вечер шведска тройка - истински курорт. А сега? Баби по монокини, че и без тях. На всичко отгоре една самотница два пъти завъртя очи към мене - вече гледа през капака на ковчега, но и тя на курорт дошла. И лежи на мястото на арменчето Даци.

Свалих слушалките от ушите си, хвърлих на бабите един поглед, пълен с презрение и облекчение, и запраших към облечения плаж. Беше съвсем наблизо - през кея, че оттатък. Щом изкачих насипа, пред очите ми се ширна едно необятно поле - изобилие от всякакви бански костюми изпълваше тонове плът. Тонове свежа, стегната, загоряла и подлудяваща плът, която си лежеше на обилната жега, печеше се и чакаше да бъде изконсумирана.

Боже, колко много жени има на тоя свят, Боже! Толкова пъстро, толкова разпиляно, толкова приятно за окото, че това необятно поле изведнъж доби контури, затвори се в рамка, цветовете се сляха в небивал колорит и препечената плът доби очертания на женско лице... най-гледаното лице, най-почитаното лице, най-изящното лице. Изобщо, този плаж ми заприлича на картина. На “Джокондата”.

 

Слязох долу и се запровирах между хаотичния глъч на летовниците. Уж си търсех местенце; но всъщност оглеждах мръвките. При такова изобилие обаче ми стана трудно да определя какво търся - тийнейджърка, пощуряла от несподелена любов; повяхнала домакиня, която се сили да изглежда мадама; чужденка, робуваща на мита за българската потентност, или някоя бабичка по-дърта и от смъртта. О, не.  Изборът е лесен, когато човек е гладен, защото може да се задоволи с първото парче сланина, изпречило се пред очите му; но когато е преситен от богати софри и го мъчи подаграта - болестта на хубавия живот - става капризен и неудовлетворен. Та така и аз се провирах, оглеждах детайлите на картината, поспирах пред някой символичен бански, пред някое впечатлително горнище на монокини или нещо такова, а после продължавах.

Можеше и целия плаж да пребродя така, но попаднах на едно свободно местенце и реших да се установя там, докато мине сервитьорът с менюто. Още се колебаех какво да поръчам. Докъдето поглед стигне, се ветрееха пъстри бански. Изглежда им беше модата - никога не я следя, и без това летните отпуски прекарвах на плажове, където хората не си дават парите за този артикул. Докъдето поглед стигне, мацките се дупеха в мъжка компания. Абе да не са се свършили свободните жени на тоя свят, Боже? Постлах голата мацка и се тръшнах върху нея.

И чак сега забелязах съседката вляво. Как така не я забелязах, докато бях прав! При това не беше в пъстър бански, а в съвсем черни бикини. Ама че работа. Изглеждаше около четиридесетте, пък кой знае. Във всеки случай аз не разбрах защо възбуди интереса ми. Дали защото банският й беше чер, дали заради възрастта, предполагаемата, или защото бе съвсем сама. Сама? Поизвърнах цялото си тяло към съседката и започнах да я наблюдавам. Тя задълбочено четеше книга, усмихваше се тайнствено; понякога притискаше страстно бедро о бедро, друг път галеше шия с притворени очи. Бих казал, че някой между страниците й говореше мръсотии и тя им се радва. В един миг на промяна в позата, зърнах корицата - Шекспир! Трябваше да е абсолютна нимфоманка, за да изрови мъжкар от ХVII век, сякаш съвременниците не й стигаха. Елегантен пръст лежеше върху заглавието на книгата, та не разбрах какво от Шекспир я кара да се гали неудържимо по шията. Като познавач на древни езици и аз имах понятие от сложността на Шекспир. В този момент комшийката затвори томчето, огледа се около себе си и ми рече:

- Отивам да се гмурна. Бихте ли наглеждали нещата ми!

- Ъ-хъ - отвърнах съвсем убедително аз.

И съседката се понесе към водата плавно, сякаш бе ленив бриз, а мъничките й ходила отхвърлиха малко пясък, който посипа левия ми крак до глезен. Чак се смутих от пясъчната закачка, защото моето копито бе загрубяло като на прериен кон. Това сравнение ми попречи да огледам мацката отзад, та се наведох да отръскам ходилото, но размислих и го зарових в пясъка.

Аз бих ти казал, че ако във боя

изпозвахме кобили, то жребците

не щяха да са нужни; все едно

те заедно с ездачите си биха

били върху кобилите!

Четях и се хилех, когато добре тренираните ми сетива доловиха черното раздвижване откъм морето. Както казвам в такива случаи, когато става въпрос за жени, аз имам очи и там, където хората имат други органи. Тя идваше. Идваше, поклащайки снага. Безброй капчици бисерно се оттичаха по нея и потъваха в пясъка. Очите й следяха книгата с излъчване за подарък, езикът й се плъзна навън, грабна едно бисерче и го глътна. Беше чудесна, беше направо превъзходна. Нежна, гъвкава, обзета от безумното желание да те направи щастлив и точно толкова способна, че щастието ти да продължи вечно. Самият строг бански можеше да предизвика желание у човек, друг би бил излишен -черно горнище, прозрачно като сутиен, а в него малки гърди; плавни линии на тялото, преливащи във възвишения и долини; гладка и стегната кожа; чуплива тъмна коса, която те гали като морски бриз. А езикът й - стъпало към рая. Край нея всички цветни бански, изпълвани с обилна млада плът, изглеждаха като досадни детайли от картината. Кое прави жената чаровна? Излъчването, ето кое. Но колкото и да се опитваме да го обясним, не можем, защото не можем да го уловим. Съседката с томчето на Шекспир бе самата усмивка на Мона Лиза.

 

“Готин бански сладурче! Но знаеш ли защо? Защото тайните му плачат да бъдат разбулени.”Мислех си. Всъщност скочих, поставих книгата на мястото й и побързах да зария в пясъка прерийните си копита.

- Харесвате ли Шекспир? - сега установих, че гласът й е слънчев и приятен. Приятелски.

- Фен съм му - бях се схванал като омотана в паяжина муха.

- Е...как върви светът? - усмихна се тя.

- Расте и големее.

- Расте и се хаби - поправи ме тя.

Явно беше шекспироведка. Гледаше ме благо, бисерни капчици продължаваха да пъплят по кожата й, която след упорити битки вече се предаваше на слънчевите ласки, а горнището, което повече приличаше на сутиен, беше започнало да се вълнува. Чувствах се гол като Адам под прецизния поглед на Ева. Седнах си на мястото, а тя коленичи, взе хавлията и с маниер на манекенка подсуши върховете на косата си. Ханшът й танцуваше в ритъма на този маниер; бавно, валсово, подкупващо - дами канят! Насреща си имах едно малко, меко дупе. О, Боже! Заглъхнах като измътил пингвин. След още един опит да възбуди разговор, съседката награби Шекспир и му се отдаде.

"Толкоз прост ли ме смяташ, та да не знам, че и дяволът не смее да ухапе жена."

 

Шекспироведката бе в една ефирна вечерна рокля, по-лека и от човешки дъх. Деколте с формата на рицарски щит, разкриваше бляскавата й кожа, върху която лежеше малко перлено сърце на тънък сребърен ланец. Гледката напомняше герб на аристократ. Цицките обидено се криеха зад щита, сякаш не се вълнуваха изобщо от световните новини с изключение на поевтиняването на силикона. Роклята наистина бе по-ефирна и от дъх, та през нея прозираха далеч по-тежки доспехи - бикините. Гащичките така стискаха дупето й, че да ти е жал да ги свалиш.“Знаеш ли кое е най-готиното у нежния пол, миличка? Гащичките - бели, непорочни, поетични. Свалиш ли ги, следва прозаичната част.”

Не се здрависахме. Не понасям ръкостискането с жена, така се поздравяват бригадирите след успешно приключване на социалистическото съревнование. Влязохме в ресторанта, усамотихме се на една двойка маса и се приготвих да похарча парите за цялата си отпуска.

Тя положи нежни длани на масата и ме погледна в очите. Избягах. Чудех се защо. Да не мога да устоя на един женски поглед! Вместо това заразглеждах пръстите й - тънки и горещи; пръсти, които те сгорещяват повече и от слънцето. Пръстенът й беше с голям ахат, който би изглеждал твърде грубо, ако не беше някакво силикатно образувание да го омекотява. После се обърнах наляво и попаднах очи в очи с огледало, в което присъстваше и тя. Усмивка, чар, нищо не казващо изражение. “Макбет”: няма как да разбереш човека по лицето му. Беше красива, беше страхотна, беше фантастична. Чар, загадъчен като усмивката на Мона Лиза. Край нея изглеждах подобно задрямал на гегата си овчар. На всичко отгоре от течението в ресторанта настинах и носът ми потече като разбунтувал се чешмян кран.

- Защо мълчиш като човек, който разсъждава дали да ми забие шамар и да си тръгне? - рече внезапно тя и гласът й прозвуча като мелодия, дошла от залеза.

А аз тъкмо обмислях какъв комплимент да й кажа, за да се отърва от тъпашкото си положение. Може би, че обеците й са впечатляващи, но тя не носеше. "Задъха се и като заговори, недъга си превърна в съвършенство, а слабостта си - в сила!"

- Чудех се на кого ли ми приличаш - изтърсих първата глупост, която ми хрумна - май на Мишел Пфайфър!

- Обикновено ми казват, че приличам на Ума Търман.

- Мишел Пфайфър - Ума Търман, много са ми еднакви тия двечките - състезавах се да довърша изказването, преди да ми е капнала капка бистра водица от носа.

Усмивката се усмихна. Хубостта й напомняше неповторимото очарование на антична руина, липсваше й само малко маслинен тен. А устните й жадно чакаха, но не и чашата с шампанско.

Клая Херман. Университетска преподавателка. Трийсет и осем години. Родила едно дете. И още едно, доведено от втори мъж. По цял ден студенти, математика, проблеми с дисертацията, със завистливи колеги. Бореше се да облече научна степен, защото само тя служи за легитимация на учения в очите на хората. Вечер чистене, готвене, пране, крясъци, кавги, пак проблеми. Но все още го обичала. И сега десет дни почивка. Сън, плаж, тишина, време и за Шекспир. Какво друго? А, да - някое и друго утешително присъствие би допълнило нещата. Още един биографичен щрих.

- А колко е - тогава - любовта ти?

- Щом има мяра, тя ще е босячка.

 

Тръгнахме нататък. Бях празен като Ноев ковчег в музея. Тя ситнеше до мен и тревога и очакване обаятелно напираха зад рицарския щит. Нощният ветрец хареса роклята и се заигра с нея. Дали да разпилеем усещането си един за друг? Преподавателка по математика и полиглот на умрели езици. Стигнахме до евтиното й хотелче. А какво щеше да стане, ако точно върху нея се случи да ми потече носът в момент, когато си лея чувствата? Трябваше да импровизирам. Тя отвори устни. Сигурно щеше да ме покани да пийнем по едно, каквото нямаше. Аз щях да кажа - чудесно; тя щеше да каже - тръгвай след мен; аз щях да кажа - добре, тя щеше да каже...Импровизацията е в основата на всяко оригиналничене, но за да бъде прекрасна, тя трябва да е естетизирана.

Някъде нежно извираше флейта, а може и обой да беше. Наострих уши, обърнах и четирите посоки на света, но звукът идеше поравно отвсякъде, сякаш нощта свиреше и звуците падаха от звездите. Загледах ги внимателно и забелязах как звездите намятат нощниците си от лунен воал. И тази музика не беше нищо друго освен шумоленето им. "Нощта е тъй тържествено омайна - да минем без любов, ще бъде грях." О, това май не е от Шекспир.

“Прощавай, мила! Много исках да те отикам, но ти си безценна като усмивката на Мона Лиза. Ще загубиш стойността си, ако свиеш тези чудни устни, за да ме целунеш!”

- Розови сънища, Клая! И внимавай да не се появя в тях!

- Защо? - залязващата мелодия вече шумолеше като звездна нощница.

- Досаден съм.

- А ако се появиш?

- Изгони ме!

- А ако не мога?

- Тогава страдай.

Една сълза се проточи край лявата й ноздра.

“Хайде, не плачи! Хубавото на една среща е, че остава спомен и с него можеш да живееш цял живот. Това е повече от самата среща. Която си остана ултраплатоническа.”

Сложих слушалките и тръгнах към моя евтин хотел. Някой можеше да си помисли, че съм луд за връзване. Обаче аз бях от онези луди, които е задължително да бъдат пуснати между хората, за да ги цивилизоват. Нали казват, че красотата ще спаси света. Естествено като го зароби! Слави Трифонов пак ми запя за блудницата, в чиято сълза щял да се огледа, а в текста се прокрадваше Шекспир...

Вдигни глава, Макдъф, и тръгвай с мен,

не зная нощ, да не завършва с ден!