Съвременни български любовни романи

СБЪРКАНИЯТ ТРИЪГЪЛНИК

Големите писатели впрягат всичките си познания за живота, неуморен талант и литературни умения, за да оставят на цивилизацията си произведения от епохално значение. Този разказ е непретенциозен. Появи се около масата на разговорка и заживя пълноценен живот като кръчмарски виц до непълноценния си край. Имаше си завръзка и кулминация, имаше си фабула, но ценното в него е случката, разказана с думите на участник в нея.

И преди завръзката си тази история имаше своите фрагменти от случайни погледи, жестове и думи, които литературната наука би определила като извънсюжетно време в разказа. Тях ги синтезира логиката, търсейки причините за онази случка. А там, около масата, логиката се разрази геометрически точно, без да осмисли своето извънсюжетно време, без да съществува преди часа на уискито. Затвори се в триъгълник, правоъгълен, т.е. с равни отношения между катетите и сега, за да придобиете представа за положението му в пространството, ще го обърна с хипотенузата надолу. Получи ли се във въображението ви пирамида като покрив на къщичка? Сега отляво надясно означете ъглите А, В, С и ето ви персонажите. Така триъгълникът получава логическа завършеност, значи разказът може да започне.

Купон с уиски и кадаиф заформихме с ъгъл А. Причината беше ъгъл В. Съквартирантът ми А харесваше колежката си В и аз му свалях шапка за избора. Тя беше пищно и прелестно произведение на родителите си, с буйна черна коса и мъхест поглед. Обещаваща плът вълнуваше ефирната коприна, която като че ли трепереше от страх да не би плътта да я разкъса и да се разхвърчи навън. Неприятното беше, че една невзрачна точка, описваше окръжност около нея и предизвикваше възмущение. Съквартирантът ми реши, че там е неговата орбита и така се стигна до купона за свалка. За да окажа братска помощ, купих уиски, направих кадаиф и се постарах да създам уютна атмосфера, която би предразположила момичето да погледне благосклонно на своя състудент. А аз останах в квартирата...като допълнение към атмосферата.

В седна срещу мен и кръстоса крак върху крак. През процепа на масата виждах едно коляно. Челната дъска прикриваше прасеца, но не и най-превъзходния глезен, който някога бях срещал. Тази прекъсната гледка ме развълнува - пиех и си представях как свалям обувката и чорапогащника и обсипвам с целувки крака - глезена, прасеца, коляното, бедрото...Ефирната коприна се сепна от толкова мерак и се разтресе подкупващо в такт със смеха на момичето. Бях казал нещо смешно. Не знам какво, бях зает да констатирам, че най-хубавото нещо у жената са меките й части. Пиех си уискито самичък, галех тази представа, изпълвах я със страст и си мислех за друга. “Къде се изгуби толкова време? Няма кой да топли погледа ми отсреща. Столът е отчайващо празен!”

В триъгълника отношенията ми с ъгъл В бяха два вида. В качеството си на ъгъл С заемах върха на пирамидата и първото отношение бе пречупено през точка А, която официално ни запозна. Второто бе пряко; в пространството го изразяваха погледите, разменящи любопитство. Изпихме уискито, изядохме кадаифа и към три сутринта - час, удобен за всякакви ситуации, съквартирантът изпрати момичето.

Когато се върна, заяви:

- Тая мадама е велико събитие. Ако успея да я сваля, чувствам, че ще се оженя за нея!

Повярвах. Той бе на двайсет и три, безкритична възраст за човек, срещнал голямата любов. Мен, егоиста, това ме подразни - току-що бях се разминал с голямата любов и още й влачех последствията. Надеждата на хората за велики събития се измерват с епохи, а те стават за броени мигове и после всичко потича монотонно, сякаш не е имало промяна. Моето ромеовско превъплъщение обаче бе объркало Жулиета с Дулсинея, та колкото чувства съм можел да изпитвам, въпросната дама ги беше опоскала и откъм душа вече бях импотентен. Простата човешка геометрия обаче винаги е правела разлика в разстоянията между точките, но ъгъл А не предвиди това. А харесваше В и смяташе с любовна аритметика.

 

Два дни по-късно подготвях купон утеха за несбъднатата си мечта - с пържен шаран, варени картофки и пелин. Телефонът иззвъня и потърсиха съквартиранта ми.

- Замина си, казвам се С - отвърнах.

- Ами, всъщност, трябва ми телефонът му в Плевен - рече гласът и допълни, че много му трябвал, а тя му била колежка и т.н. Известно време гласът само ми се струваше познат, после го разконспирирах. Беше В. Стори ми се ужасно странно да се държи така, сякаш не ми е яла кадаифа. Обърнах на “ти” почти обиден.

- О, не те познах - рекох. - Нещо да му предам?

И още малко все така ядосан, дето се правим на непознати. В нейния глас нямаше смущения, значи така трябва да е между нас - нали все пак я сваляше А! Приех да мисля за В само като чаровно момиче на деветнайсет, но мигом си спомних онзи мъхест поглед във впечатляващата форма на очите. Ще речеш, била е проектирана за китайче, но щом майсторът започнал да издърпва очите, изведнъж се отказал и така те си останали незавършен белег на расата. Заедно с разкошната черна коса, очите на В я правеха забележителна. Големите творци на словото обичайно се впускат в сантименталности, описвайки външността. За мен е достатъчно да употребя едно клише - прелестно създание, защото то нямаше да съществува, ако не криеше едно неописуемо възхищение, предизвикано от все така неописуемо съдържание. И ако все пак правя тези плахи опити за описание, то е, защото искам да извадя от очите си тия гърди, които вадят очи, и тия бедра, които разтреперват бедра. Момиче за любов - как да не разбереш А? Много ми се искаше да си имам и аз такова момиче - едно красиво момиче, някое красиво момиче, но не конкретно. Поне до второто “ало” след осем минути.

- Познай от двайсет пъти кой е; не, не, от три...

Гласът звучеше страшно познато и му го казах. Ласкаеше ме представата за една черна коса и чифт дръпнати очи, чийто мъхест поглед беше в състояние да обуздава хищници. Казах й, че е тя, ако не се лъжа.

- Не, не се лъжеш...Всъщност искаше ми се да си поговоря с някого. Ти говориш така особено, хубаво. Реших да ти се обадя.

- Очарован съм - рекох и се разлях от самодоволство.

- А, така ли? - каза В и попита. - Спомняш ли си какво ми обеща онзи ден?

Не си спомних веднага, но както бях понапит, си записах номера й в Плевен. Всъщност направо ми го пробута с един ритник под масата, който в тогавашното ми състояние приех за неволно настъпване.

- Да, точно това е.

- О, не мисля, че от моя страна звучеше като обещание.

- Тоест как, не си обещал?

- Не в смисъла, който влагаме в думата обещание. По-друго е. От философска гледна точка...- та се оплетох като червей, сбъркал червото, и се предадох. Заявих твърдо, че ще й се обадя.

- Ако не искаш, не се чувствай задължен - беше се разбързала да се обиди, защото многото приказки само объркват човека, който очаква отговор с две думи.

И последва едно договаряне, сякаш всеки параграф се скрепяше с подпис и печат. Така улисан в приказки я поканих да дойде на шаран и пелин. Тя обаче ме прекъсна с тези сто и двайсет километра, които ни разделяха по жицата. Ако бях артист, щеше да ми секне дъхът, задето двайсет минути ми говори от Плевен, но аз бях отвратителен егоцентрик и това откритие погали суетата ми. Само си помислих: “Е, А, не разчитай повече на В.” И дори не се заех да си обяснявам как така съм обект на толкова задълбочено внимание. Има въпроси, които човек не си поставя, а просто приема даденостите. Да приемеш безрезервно един ласкаещ те факт, е твърде егоистично, но да си го обясняваш, е болезнено. Имах опита от подобни болежки, остри и неприятни.

 

А се изнесе, защото не понесе мисълта, че В ще идва в квартирата, но не при него. Любимото удоволствие на живота е да забърква драми и тогава нечие щастие, ще е нещастие за друг. Точка В стана център на нова окръжност, но нейната кристално невинна душа бе твърде неопитна да прозре, че най-късият радиус не е най-прекият път към щастието.

- Вярваш ли в любовта от пръв пъглед? - попита ме тя една нощ.

- Ами... - отвърнах.

- А колко погледа са ти необходими?

Нощта впиваше звезди в мен и се почувствах прободен от безброй укоряващи ме погледи. Бях пропуснал моето велико събитие и орбитата, която описвах около точка В, се подчиняваше само на употребената й красота. А горкото момиче се държеше за думите ми като гимнастик за счупен лост. Зарязах В само две седмици, след като тя ме свали, а няколко месеца по-късно горчиво се разкайвах, защото я заобичах неудържимо.

- Мога ли да те видя? - попитах я по телефона.

- Можеше - отвърна хладно тя - ако си беше държал очите отворени.

Да, човек никога няма късмет да му се случи това, от което има най-голяма нужда. Много точки се гонят по една права, описват окръжности, после си сменят орбитите. Понякога образуват триъгълници. А аз бях върхът С - винаги правият ъгъл. Животът върза тенекия и на трима ни, а нашият триъгълник не се получи, защото С е точката на двойната линейност, но предпочете преките отношения с точка В. А геометричната логика все търси някаква завършеност. Е да, животът е един голям тенекиджия.