Съвременни български любовни романи

Напуканите устни на желанието

“Отвътре - навън, отвътре - навън, отвътре - навън“ си повтарям всеки път.

Отвътре - навън, от мен самата излиза истината,  сама си плета щастието, аз държа куките, аз държа преждата.

Аз сама ще си направя шал за зимата и сама ще се стопля. Няма да ми е студено.

Но този път шалът стана като парцал, на дупки и бримки. Сякаш е бил забравен и намерен от мишки.

Нямаше време обаче да бъде забравен и не беше намерен от мишки.

Беше пренебрегнат от собствените ми ръце още докато течеше създаването му.

Всеки път, докато го плетох, се отплесвах, а ръцете ми, с мислите заедно, в не толкова съвършен синхрон се гърчеха над куките.

Хората казват, че пръстите свикват да правят нещата вместо теб.

Колкото и да ти се отдава нещо обаче, ръцете не могат да го свършат сами, ако не им напомняш как.

Когато създаваш, за да се получи нещо, както трябва, и Душата ти участва.

Затова трябва да се грижиш за нея.

Аз обаче си мислех за една чужда  Душа, която срещнах, и моята я пренебрегнах.

Чувствах, че нейната воля бе такава.

Сега си казвам, че понякога Душата умишлено те подвежда. Кара Разума силно да поиска нещо, за да може да го изживееш и да сгрешиш, да съжалиш и после и да се научиш. Казвам си, че най-много от всичко в себе си обичам грешките си.

Тогава, докато навън въздухът се пропукваше от студ, в мен се беше зародил огън и всяка мисъл за онази Душа го разпалваше като вятър.

Как да не се залъжа, че от шал нямам нужда, дори и в най-суровата зима, докато в мен гори любов?

И явно ръцете ми бяха усетили този копнеж, защото те самите се инатяха срещу куките, искайки да танцуват на ритъмът на друга песен.

Научих, че Душата говори, Разумът пунтира, Тялото реагира и е наивно да си мислим, че ако дадем команда на Разума си, която не съотвества с желанието на Душата, той ще я изпълни.

Може и да се опита, но това, което ще достигне до Тялото, ще напомня на лоша връзка по телефона. Ще чуе само две, три думи и ще ги възприеме, както си иска... а шалът ще стане на дупки.

Когато човек има ясно изразен стремеж, когато желанието му е ясно насочено, той започва да действа в услуга на тях и накрая постига резултати.

Може би стремежът, а после резултатите и после пак стремежът, и пак резултатите и така до края са онова, което осмислят животите ни.

Когато желанието се превърне в реалност, минава време и магията от сбъднатата мечта се губи и човек започва да се дави отново, докато не си намери стремеж, за който да се хване.

Онази Душа се беше превърнала в стремеж за мен, неистово желание, ясно изразена цел.

Единственият ми начин да се топля през зимата, не беше моя шал, а този, дето беше изплетен от чуждите ръце.

Отвън - навътре.

Не зависеше от мен. Моето оцеляване, моето щастие, моят подслон бяха в чужди ръже.

Колкото и да ти е топло в нечии обятия, те всеки момент могат да си тръгнат.

Но целта на Душата е да сгрешиш, затова, когато зарязваш шала си зле оплетен, не те подсеща, че може би ще имаш нужда от него.

В най-лютата зима, когато огънят беше минал през всичките си фази, вече бе докоснал небесата и сега се връщаше, за да се скрие в земята и да чака отново да бъде повикан, аз бях чисто гола, а навън беше сякаш малко повече от ледено.

Аз - отминалия стремеж за чуждата душа, преминала през фазата на резултат, не бях дори и остатъчния вкус на магията.

И докато се гърчех нещастно под удара на зимния вятър, протегнах трепереща ръка навътре към себе си и измъкнах надупчения шал.

Загърнах се с единствения ми вариант и усетих как най-хубавото в него беше това колко ми принадлежи.

От сладката мисъл за независимост успях да се стопля, но през дупките по него продължаваха да нахлуват ледени спомени, забиващи се жестоко като остриета в кожата ми.

Спомените болят, докато не се превърнат в изводи от грешки.

“Сега ще си направя нов шал - по-дебел, по-голям, по-добър", казах си.

Захвърлих стария и забравих за студа, защото желанието да постигна новата си цел ме топлеше и аз самата бях огън. Нямах нужда от шал.

Хубаво е да си огън, но рано или късно, ако няма как да се разпространиш извън своето огнище, ако не позволиш на някого да бъде леден дъжд за теб, пламъците започват да те поглъщат. Отвътре - навън, отвътре-навън.

 Затова след време спрях за малко и отново се срещнах със Студа. Само че този път поисках аз да покоря него, той да усети  мен.

Силни пламъци нахлуха в него и го разтопиха. Ледът се втечни, а после изчезна, без да остави и следа от себе си.

Пред мен Студът пареше, пушеше, пращеше и се гърчеше.

И го гледах как

Диша тежко,

Неистово,

Отчаяно,

С напукани устни, жадни за малко от мен - леденият оазис, в който се бях превъплатила.