Съвременни любовни романи

СКРИТА ОБИЧ

Мира седна бавно във фотьойла и въздъхна.Навън дъждът цял ден се лееше неспирно, а есенният хлад проникваше чак вътре в стаята ѝ. Мислите ѝ се рееха уморено като падащи есенни листа, поели глътка път от минало към настояще, бяха хаотични- прескачаха времена и сезони и се връщаха все там... към него. Към първата ѝ истинска и помнеща се обич, която никога не се забравя.Бяха млади, тя- още ученичка в гимназията, а той... тъкмо пред казарма. Беше невероятна обич- чиста като утринна роса,неподправена и силна, такава... която те кара да летиш и да забравяш за целия свят.

Бяха много млади... Когато се събираха във вечерите в селото младите хора, те бяха там, сред тях, по-влюбени от всички други и щастливи. Тя обичаше да потъва в сините му очи, гмуркаше се в тях ненаситно, а те се смееха и я топлеха с прекрасното си небесносиньо. На челото му немирно трепкаше къдрав русоляв перчем, а тя си играеше с него и се шегуваше,че е като непослушна малка вълна, която чака ръката ѝ за ласка. После той вземаше китарата, пръстите му нежно докосваха струните ѝ и тя издаваше вълшебни звуци като на лира, а устните му редяха думите на поредната песен... Песента пак за нея... Всяка изпята песен от него беше за нея... Той не го казваше, но тя го знаеше. И не го питаше. Не беше нужно. Знаеше, че е истина. Беше щастлива да го гледа като свири, а той усмихнат да реди поредната песен, акордите се нижеха един след друг и времето неусетно отлиташе и все не им стигаше. Когато се разделяха след поредната им среща, тя обичаше да казва, че се скрива в дълбоката трапчинка на брадичката му, за да я усеща винаги в себе си, а тя... щастлива, че е у него.Той се смееше с глас, сочейки сърцето си... Да, тя беше там... И той беше в нейното сърце. Затова всяка мисъл ѝ беше за него, а когато не бяха заедно, се усещаше как мислейки за него, несъзнателно се усмихва. Винаги си спомняше неговата целувка. Беше вълшебство, в което се заравяше, когато устните му танцуваха по нейните и си обещаваха вечност и вярност.Така остана завинаги в сърцето ѝ- един русоляво- къдросос младеж с китара в ръка, който винаги пееше за нея усмихнат и гледайки я.С него тя разбра какво е първи трепет на сърцето, какво е да ти се подкосяват краката, когато само чуеш гласа му отдалече и какви са ония луди пеперуди в корема ѝ, когато се срещаха.   Така до оня момент когато тя отдели пътя си от неговия и въпреки всичко запази обичта си към него, скрита дълбоко в сърцето си.

Днес обаче разбра, че отдавна го няма. И я заболя. Много. Болката разкъсваше плътта ѝ на парчета, макар че отдавна не се бяха виждали. Той не заслужаваше да си отиде толкова рано от този свят.Такива хора като него, носещи топлина и светлина за другите, трябва да живеят. Но го няма и него вече. Отишъл си е в годината, в която почина и съпругът ѝ.Поплака си сама, сълзите ѝ се стичаха по лицето и тя ги оставяш да се леят на воля. Тези нейни сълзи бяха за неизживените пропуснати възможности с него, за прекрасните му очи и топлия му глас,за неказаните думи, които само тя разбираше... Как ѝ липсваше тази обич от младостта ѝ... Как само ѝ липсваше... Искаше да спре спомените и сълзите, а не можеше. Осъзна, че винаги го е обичала с оная тиха, скрита и негаснеща обич, която носиш до гроб, без дори да разбираш.
Така я свариха дъщерите ѝ днес- с тъжни разплакани очи, в които болката крещеше и я разнищваха без жал.Помислиха, че пак се е ровила в семейните снимки, баща им бе починал преди години и те все я коряха, че говори за него, като да е жив и не се примирява със загубата му. Но сега майка им ги изненада.


- Елате, ще ви разкажа... Никога не съм ви споделяла за нещо преживяно от младостта ми, преди да срещна баща ви.

Петя и Лена седнаха учудени до нея и зачакаха.И тя започна. Редеше милите си и като че ли пак се пренасяше в своя отминал свят, а там бликаше от светлина и топлина, и младост. Разказа им за него. Бавно думите се откъсваха от устните ѝ, рисувайки един невероятен свят на чиста обич и мъка, че е без продължение. По- скоро продължението бе в сърцето ѝ. Мира въздъхна и остави отново сълзите си на воля. Те бяха за него. Дали я вижда сега отгоре... Дали усеща болката ѝ...

Дъщерите ѝ я слушаха, гледаха учудени майка си, тъй като не бяха я виждали в такава светлина. За тях тя бе силна и борбена личност, която и в най- трудните моменти не се предаваше. А сега я виждаха безпомощна и слаба като безкрило птиче, загубило опората си пред спомена за този непознат за тях младеж и не вярваха на очите си. Тя видя питащите им погледи и продължи:

- Това е, мои момичета...Първата ми обич, която не забравих. Странно ви е, че я нося у себе си... но когато и вие един ден останете сами със себе си някъде нататък в годините, ще ме разберете по- добре. А баща ви- той е човекът, с когото живях 35 години добър живот, той е ваш баща и за него никога няма да имам забрава. Баща ви ми беше силното рамо, на което се подпирах, той ми бе опората, денят и нощта ми беше.Знаех, че е мой, но тъжното е, че осъзнаваш какво е бил човекът за теб чак когато го загубиш. В повечето случаи приемаме другия за даденост и дори малките му жестове на внимание пак приемаме за нещо обикновено. А не е. То е, защото мисълта му за теб го кара да ти купи без причина цвете, и пак без причина да ти звънне по телефона, да те посрещне след работа уж, минавайки по това време покрай теб. Баща ви беше добър човек, широкоскроен, обичаше да помага на хората и всеотдаен в грижата за дома ни и вас. И аз го обичах искрено и всеотдайно. Той знаеше за моята обич преди него и никога нищо не спомена за това. Знаеше, че съм му вярна, а за изневяра не можеше и да се мисли дори. А аз не вярвах, че човек може да носи повече от една обич в сърцето си към някого, но... се уверих, че може... Не се срамувайте да си признаете и това, ако го носите у себе си. Така ще ви бъде по- леко. По- важно е как живеете сега- достойно с обичта към човека до вас и с грижата за него. Защото именно грижата в очите му за вас говори за обичта му

Мира въздъхна и изтри сълзите си. Дъщерите ѝ мълчаха, не знаейки какво да кажат.Не попитаха дори защо тя се е разделила с него, какви са причините...Тази нейна тиха обич след толкова години разкри пред тях майка им в друга светлина и те я обожаваха още повече заради искреността ѝ и споделеното. Знаеха... само истинските чувства можеха да предизвикат сълзите в очите ѝ, но и бяха повече от сигурни, че тя си оставаше там, при техния баща, с когото имаха прекрасен живот и спомени.Прегърнаха крехките ѝ рамене,усещайки все още как потръпват от риданието в нея, изтриха сълзите ѝ и по-голямата, Лена, спокойно ѝ каза:

- Не е грехота, мамо, такава обич да носиш в сърцето до като си жива, по- важното е, че си обичала и баща ни, че си ни отгледала и възпитала, дала ни от своята топлина и безкрайна майчина обич. А татко знаеше какво е за теб. Затова те обичаше всеотдайно, както само той го можеше.


Навън денят продължаваше монотонно да реди дъждовните минути, лекият есенен ветрец поклащаше едва- едва клоните на ореха и отвяваше с последната им въздишка отронените листа. А тя... Мира, като че дочуваше нежните акорди на невидима китара, която галеше душата ѝ. А думите на песента, оная далечна песен от невидимото, пак беше за нея и тя знаеше от кого е... Дали я вижда... Навярно... спохождайки я толкова години вече в съня ѝ.Само я гледа отдалече. И мълчи...Но иде... Защото ги свързва обич, за която само те си знаят, свързала завинаги душите им.