Съвременни български любовни романи

Напуканите устни на желанието

Забелязали ли сте как изглежда почвата след дъъълго безводие по време на лятна суша?! Груба и силно напукана в очакване на животворните капки благословен дъждец, които да утолят жаждата ѝ. Точно такива бяха и техните устни. Нейните – зажаднели за любовния дъжд на неговите целувки, които да я облеят със своята нежност и топлина, и неговите – копнеещи за сладко-медения вкус на устните, пленили сърцето му със своята невинност и чистота на утринна капка роса.

Тя беше неговото диво цвете: от една страна нежно и естествено красиво, а от друга – със силен, непримирим характер и много бодливо. Но цвете под похлупак! И този „похлупак“ бе компютърният екран. Нашият герой можеше да обича цветето от хиляди километри разстояние, но само и единствено с очи. Можеше да се възхищава на неземната, спираща дъха му красота, но не и да вдиша от сладкия му, опияняващо-вдъхновяващ аромат или пък да почувства допира на кадифено-нежните му венчелистчета по своите пръсти, които при всяко протягане се удряха в студената, непробиваема стена на монитора. И синьото море в очите му изведнъж се разбошуваше, придобивайки тюркоазено-гневен цвят. А от него пък тръгваха реки от горчиви сълзи, които замъгляваха погледа му и събуждаха демоните, скрити в него. Тежък юмрук от безсилие да разруши стъкления „похлупак“, за да прегърне милото си цвете, се стоварваше върху клавиатурата, причинявайки ѝ незаличими пукнатини и резки, също като тези по устните му, зажаднели за истинска любов.

Той пък за нея бе слънцето, без което светът ѝ спираше да се върти. Слънце, затворено обаче в кутия, чиито лъчи от думи и усмивки стопляха душата ѝ, карайки сърцето ѝ да бие лудо-влюбено. Но… нашата героиня не можеше да усети как тези лъчи галят кожата ѝ със своите парещи целувки, нито топлината на неговите обятия.

Всичко започваше и свършваше с него. Видеше ли своето слънце да изгрява на екрана, примамвайки я с магнетично-сините си очи, в миг усмивка озаряваше бялото ѝ лице, вливайки ѝ живителна сила. Но залезеше ли Слънцето, в живота на нашата героиня настъпваше нощта, а тя се изгубваше, лутайки се сама без път и посока в непрогледния мрак. Толкова силно бе зависима от него. При всяко негово писмо или видео-обаждане звездите в очите ѝ изгряваха, засиявайки със своята ослепителна светлина като същински диаманти и залязваха тъжно, изгубеше ли любимия от своя поглед. И така самотно тлееха с надежда дни наред в очакване на следващия слънчев изгрев, на следващото съобщение…

Той и тя: една душа в две тела. Две половинки от едно туптящо сърце, които изгаряха от желание да се съберат още от мига на първата си, неочаквана среща във виртуалното пространство. Още от първото „здравей!“ и Новогодишен поздрав, дошъл от двете страни на границата между два свята, две държави, две култури. На пръв поглед диаметрално противоположни, а в същото време толкова еднакви, обединени от универсалния език на любовта.

Искрена любов: дълбока, завладяваща и вдъхновяваща като ударна доза адреналин, която вливаше в телата им живителна сила. Ден след ден, писмо след писмо, обичта им разцъфваше като роза, изпълвайки сърцата им със сладкия си, омаен аромат. Но тази „роза“ бързо повяхваше, сразена от мълнията на реалността и ясното съзнание, че тяхната любов може да съществува само и единствено там – във виртуалното пространство. И така година след година, след година…

Ето ги! Те отново са пред компютърния екран с мечтателно-усмихнати очи, изпълнени с копнеж, и свити от несбъднатото желание сърца: мъжът и жената с напуканите устни.