Съвременни български любовни романи

Зад маската на времето

Дъждът тази сутрин се сипеше силно над стоманената конструкция на моста. Продължаваше да вали от вечерта и настилката на асфалта беше станала хлъзгава и прозрачна. Веселин пътуваше от снощи, почти по тъмно бе тръгнал от Русе, толкова много искаше да я види отново...да си я припомни...Лора, момичето  отпреди , от студентските му години,на безгрижие и хубави приятелства..единствената мисъл, която го крепеше и му вдъхваше сили...нямаше си никого.

Онзи образ на жена с изящна фигура, дълбоки сини очи и прави руси коси, дълги до кръста, с която се разхождаха едно време по улица " Граф Игнатиев ", и любовта носеше аромата на бели рози във въздуха, и кафе, а той винаги ѝ подаряваше по една такава роза. Не знаеше как изглежда, но знаеше, че има огромното желание за поне една среща след толкова години. Всички тези картини бяха изникнали в съзнанието му спонтанно, той изведнъж заби спирачки, взирайки се в предното стъкло и спря. Задъхан се огледа пред огледалото в колата, което сякаш го следеше, сърцето му прескачаше учестено, трябваше да се успокои...с ръце разтърка очите си, наля си малко вода, пооправи прошарените си вече коси, въздъхна дълбоко, след това натисна педала на газта и тръгна, отново колата го послуша. След няколко часа шофиране,  дъждът бе спрял, но настилката на пътя си оставаше солидно мокра. Оставаше му още малко до жадуваната среща, виждаше почти края на  моста  и излизаше от града. Като пристигна в София, остави колата на паркинг и се отправи към централната част на града. Тя трябваше да го чака на старото им място...както преди...и наистина го чакаше пред  фонтана на площада, той я позна отдалече, макар че промяната на времето си казваше думата..косите й бяха значително по- къси и доста прошарени, по скулите бяха изрисувани леки бръчици, но лицето като излъчване и онези сини очи си бяха същите. Леки бръчки се спуснаха под очите й, когато се усмихна като го зърна. Протегна ръка към него и двамата се прегърнаха топло, той й подаде бялата роза.

          - Както преди, или почти както преди - промълви тихо тя, взимайки розата с  трепереща ръка.

          -  Почти... моя бяла розо ! - се изплъзна от неговата уста, загледан като

хипнотизиран в небесните й очи.

 

 

Тръгнаха по тротоара, дълго вървяха замълчани и вглъбени в себе си...вероятно в главите им се преповтаряха онези млади  спомени като на кино лента.

Сякаш животът им пускаше същият филм, а те двамата са в главните роли, но за кратко.

Решиха да седнат в едно кафене. Двамата стояха един срещу друг и не спираха да се поглъщат.

            - Кажи ми как е при теб ? - попита Веселин.   

            -  Знаеш, донякъде...омъжих се за много богат човек, имам дете, което е на шест години, дъщеря, но през цялото това време ми е тъжно и празно без теб ! -

очите й за миг се насълзиха, и продължи :

 -  Щастието ми убягна. а мислех, че го имам, трябваше да избера теб, но...а  само когато си пред мен се чувствам истински жива...иначе съм мъртва, по- мъртва в душата си не мога и да бъда...мъртва и празна.

 - Вярвам ти - допълни той - отпивайки от малката чашка глътка кафе.

Ръката му се плъзна върху нейната на покривката на масата.

 - Ако зависи от мен, аз бих искал да живея с теб до края на дните си...

 - Знаеш ли ...от години го обмислям, нека се видим пак тук, след месец, дотогава ще имам някакви резултати от решението на съда.

  -  Подала си молба за развод ? Това решение ме изненада. Исках го, но не вярвах, че някога ще се осмелиш да го направиш. - с нескрито задоволство я отвърна той.

  -  Да, реших го - каза Лора, - не мога повече, не издържам, задушавам се !

Тя го погледна жадно и влюбено, инстинктивно все още ръката й бе в неговата.

  -  Няма да скрия, че безумно се радвам на решението ти. Така да бъде, ще се видим пак тук в кафенето. - допълни той, допи последната глътка кафе от чашата и бавно пусна ръката й, дори да не искаше. Тръгнаха към своите посоки, към домовете си. Разделиха се с дълга прегръдка. За Веселин този месец бе повече от дълъг, но някак мина.Неочаквано точно, когато трябваше да се видят и да бъдат заедно, той получи известие, че Лора е катастрофирала и за съжаление починала. За него за миг всичко изстина, всички планове бяха станали излишни. Времето бе сложило своята маска, а зад нея истинските им лица не бяха същите. Бяха напукани от несбъднатите желания, погубени в миналото.

 Мостът, който ги свързваше тогава, сега сякаш рухна пред очите му, и сякаш отломките от него го засипваха с всичка сила, безмилостно и жестоко. Този мост, който бе отправна точка за всяка тяхна среща, нямаше го...вече нямаше нищо, само празна бездна, която се образува и ги делеше, пропаст, която беше непреодолима.

Капките дъжд днес отмиха и последната надежда за тяхната любов, затрупана под останките бетон и стомана. Понякога е трудно да разкрием и свалим маската на времето.

Там може да са скрити най- истинските и тъмни желания на нашите души, които до последно не смеем да разкрием, или нямаме смелост да изречем и променим хода на събитията.

Така умря любовта за Веселин, която той копнееше от двадесет години.

Това бе като присъда от съдбата. Той трябваше да я приеме, и да продължи      напред, ако изобщо времето му позволеше. Ако само имаше друг мост във времето, или друга маска, която да му донесе поне малко късче надежда.

Този изгоря пред очите му като феникс, който никога няма да се възроди отново.  Останаха му само бръчките по лицето зад маската, която бе свалена изведнъж.

Сякаш внезапно беше видял реалното си лице в огромно огледало.

А цялото огледало се разчупваше на хиляди парчета, напукваше се заедно с желанието, а образите в него,  се разпиляха така безвъзвратно.

Нямаше как да го залепи отново. Свърши се, всичко приключи, всички мечти, всички блянове.

Мъгла се спускаше над калните улици. Валеше отново дъжд, а капките се гонеха над тъмната пръст. Веселин стоеше прав над гроба на Лора и остана дълго, загледан във нищото пред себе си. Онова нищо, което го поглъщаше.