Съвременни български любовни романи

Детето

 - А какво е това дете? – младата жена кимна към входната врата на апартамента, през която току що бе влязъл любимият ѝ.

-  Искаш да кажеш, че и ти го виждаш? – бавно изрече той, докато превърташе ключа.

-  Разбира се, че го виждам!

-  Щом е така значи няма да ме помислиш за луд. – мъжът замълча за миг, преценявайки как ще въздействат следващите му думи. - Това е моето …дете.

-   Но нали каза, че нямаш деца?

-   Нямам засега… Това е моето бъдещо дете… То ми каза така. – докато говореше събу обувките си и ги подреди до нейните. - Виждам го все по-често напоследък. Понякога  разговаряме с него, но това се случва рядко.

-   А жена ти вижда ли го?

-    Нали ти казах, че аз съм единствения, който го вижда. Дори на моменти се замислям, дали не е плод на въображението ми.

Той се приближи до нея и силно и нежно я притисна до себе си:

-    Много те обичам, Нина. Не можеш да си представиш какво ми е, когато не те виждам…

Тя буквално се стопи в ръцете му.

-   И аз те обичам. Не знам как ще я караме така. Не биваше да позволявам да се случи това между нас, но е по-силно от мен.

-                     И при мен е така… Направо не съм на себе си… Постоянно си в мислите ми.

Боян свали бавно ципа на роклята ѝ. Тя хвана ръката му и впери поглед зад гърба му:

-                     А детето?

Той проследи погледа ѝ. Момченцето около четири - пет годишно стоеше до вратата и им се усмихваше.

-                     Миличък, ще ни оставиш ли малко сами! – попита го мило той.

То кимна и изчезна. Сега като останаха насаме, той я взе на ръце и я отнесе до леглото. Свали дрехите ѝ, покривайки всеки сантиметър от тялото ѝ с целувки.

-                     Не знаех, че съм способен на толкова силни чувства. Обичам те, Нина! Ти … ти си заела цялото ми сърце...

В отговор тя обви ръце около врата му, придърпа го към лицето си и го целуна. Когато бяха заедно всички ограничения на света сякаш се стопяваха и те двамата едва ли не се превръщаха в целия свят. Те бяха звездите, планетите, мъглявините, вятъра, реките, всички залези и бури, девственият сняг по върховете, танцуващите листа на есента и песента на дъжда. При кратките им тайни срещи безкрайността се сблъскваше с времето, раждайки нови измерения. Измерения, където любовта им беше възможна. После лежаха в мрака вперили поглед тъмната материя над главите си. Нямаха тайни помежду си. Разкриваха мислите си един пред друг още в момента на тяхното зараждане, без никаква цензура или страх. Това правеше връзката им още по-опияняваща и истинска. Бяха заедно не само физически, а и в най-съкровените си мисли и чувства.

-                     Кога ли ще имаме една нощ само за нас… Цяла нощ… - въздъхна младият мъж.

-                     И да закусим заедно… - добави тя.

-                     Е, аз не закусвам, но поне кафе да пием. – усмихна ѝ се ласкаво той, докато се обличаше. Понякога чувството за хумор беше единственото им

спасение от болката. Целуна я за довиждане и потъна в нощта. Тя чу хлопването на врата и невъзможността на тази изпепеляваща любов я стисна за гърлото.

Нина полежа още няколко минути, след което стана, облече халата си и отиде в кухнята. Надяваше се чаша горещ чай да разтопи буцата, заседнала в гърлото ѝ. Натисна ключа за лампата и в момента, в който светлината огря помещението тя почти подскочи от уплаха. Имаше някой до прозореца. След секунди разпозна детето.

-                     Какво правиш тук, миличко? Татко ти вече си тръгна…

-                     Ще остана при теб, докато не дойде момента да се родя. – отвърна ѝ то, взирайки се с големите си тъмни очи в нейните.

-                     Но защо при мен?  Не разбирам! – красивата млада жена погледна детското личице и силно ѝ се прииска да бе възможно да прегърне малкото крехко същество.

А детето само прошепна тихо:

-                     Ще остана, защото те обичам…мамо…