Съвременни български любовни романи

МОРЗОВИ АЗБУКИ

Бях твърде зает за любов. Имах работа по цял ден, пък и трябваше да се занимавам със себе си – от сутрин до вечер. Сутрин ходех до тоалетна по няколко пъти, бръснех се, закусвах – пак няколко пъти, после поспивах половин час и се обличах.

Когато дойдеше време за работа, винаги си мислех, че е по-добре да се влюбя, та да не се налага да работя. Каква е връзката между двете ли? Ами няма връзка, така ми се струва. Влюбеният човек не усеща мизерията на работата. По същия начин, както работещият никога не може да се влюби, защото любовта няма извънработно време.

Аз съм от втория вид. От толкова много работа върху себе си, не успявам да дам среща на сърцето си с друго. Би било хубаво сърцето ми да поиска ръката на друго сърце. Женско. Обаче женските сърца са безръки, така съм чувал. Няма как да стане. По-добре да не си харча сърцето напразно.

Ще работя. То се е видяло.

Общо взето, животът ми беше съвсем приличен, особено в началото на деня – тоалетна, тоалетна, закуска, тоалетна, пак закуска, сън... До тук добре. После работа. Това е бяло петно: едно дълго пиукане. Връщам се вкъщи. Телевизор, храна, телевизор, сън, храна, сън, сън... Такава е морзовата азбука на живота на ергена, който не дава сърцето си на любовта.

Обаче човек и добре да живее... Знаете надписа на Омуртаг върху колоната.

Влюбих се, та ушите ми запукаха. Напукаха се като устните на Лара Крофт. И на Анджелина Джоли, героинята на Лара. И като стрии се напукаха ушите ми. И се зачервиха като гъз на шимпанзе. Като устни... няма значение. Цепнаха се и щръкнаха нагоре ушите ми, пукащи като пресни чушлета „Шипка”. Айде стига с тия сравнения, де! Защо са ми те? Нямам колона като Омуртаг, та да ги напиша за поколенията. Въпросът, който повдигнах, беше, че ушите ми запукаха. Но в самото начало беше архивъпросът на всичко – влюбих се и тази беше причината за пукането на ушите ми.

Тя беше красиво същество – от ония, които се къпят по няколко пъти на ден, защото все се чувстват мръсни и се страхуват, че миришат лошо. Хигиената я правеше красива, сигурен съм в това. Иначе никой нямаше да забележи колко гъсти са веждите ѝ и как старателно си ги пуска и заглажда. Имаше разкошна коса – съвсем права, като италиански спагети в плик, и винаги влажна от парата в душ кабината. Много се къпеше тази хубавела. По-късно разбрах, че това е било пот, но винаги трябва време, за да схванеш истината за жените.

Любовта ми беше напълно несподелена. Но момичето нямаше избор – никой не можеше да провиди през гъстите ѝ вежди какъв силен поглед има в безцветните ѝ очи, изобщо никой не виждаше в нея красотата, която виждах аз. Затова първо склони, после се съгласи, а накрая настоя да се оженим.

Сторихме го пред свидетели, на които трябваше да платим, защото не звучеше достоверно, че тя си е намерила мъж, а аз – жена. Кошаревски свидетели намерихме, с една дума. Не беше скъпо. Сватба не вдигнахме, защото не бяхме чували за кошаревски кумове.

Мина време оттогава и аз до ден-днешен мисля, че любовта е хубаво нещо, стига да не ти се случва. Нито се разведох, нито изконсумирах брака. Животът ми си остана същият – сутрин тоалетна, тоалетна, храна, пак тоалетна, сън... Вечер – знаете: телевизор, храна... Проблемът е, че през останалото време се налага да ходя да работя на две места вместо на едно, както преди. Такава е морзовата азбука на живота на съпруга.