Съвременни български любовни романи

Лебедова приказка

Ето ме отново тук. Седя на пейка до езерото с лебедите. Слагам балсам на устните си, за да не се напукват. Търся вдъхновение. Не бях идвала тук от три години и сега потъвах в спомени за отдавна отминали мигове и все още незабравени желания. Всичко тук изглеждаше същото, като последния път, когато идвах. Или поне почти същото. Езерото не беше променило местоположението си. Имаше два черни и два бели лебеда – същите си бяха тук и преди три години. Тук-там имаше по някоя нова патица. Човекът, който охраняваше, и той си беше същият. Може би, имаше два-три бели косъма повече от миналия път, когато го видях.

И горите си бяха същите. Широколистните дървета вероятно бяха подменили няколко пъти листата си, но не и иглолистните – величествените вечнозелени борове. Точно преди залеза, гората наоколо изглеждаше най-красива и загадъчна. „Като в приказка“, беше казал любимият ми една вечер, когато се разхождахме тук. И все пак ето кое му беше различното на това място сега – хората. Преди три години тук имаше други хора, които в момента ги няма, и обратното – хора, които тогава не са били тук, сега са. Аз бях тук тогава, с моя любим. Тук съм и сега, но него го няма. Не знам къде е. Не съм го виждала от три години. Да, езерото си е същото, но все пак го чувствам различно.

Какъв беше моят любим ли? Най-хубавият на света! Глупости, какви ги говоря? Разбира се, че не беше! Нямаше как да бъде. На света съществуват милиарди човеци и всеки един е уникално красив и вижда красотата по свой собствен начин. За една влюбена жена обаче нейният любим е най-красивият. Какво друго? Правеше ме щастлива, поне докато не си тръгна и не разби сърцето ми на хиляди части, които сякаш завинаги потънаха тук, в това езеро. Тук бяха най-красивите ни спомени.

Хората минават наоколо. Някои спират само за момент, други, като мен, остават и се любуват на приказното място. Трети просто го отминават и продължават по пътя си. И така, макар и едва забележимо, мястото се променя с всяка секунда. Преди около десет минути на съседната пейка седеше влюбена двойка, но сега тя е празна. Не! Вече не е. Току-що дойдоха две приятелки и седнаха там да си говорят. Една майка снимаше малкия си син с един от белите лебеди, който изглеждаше дори по-висок от момчето. След малко същият лебед скочи в езерото и доплува до любимата си.

Искаше ми се да имах машина на времето, за да мога да се върна до мига, когато започна всичко. Ако го направех, щях да седя на същата тази пейка и да наблюдавам по-младото си аз. Щях да се гледам как стоях до езерото и се опитвах да снимам лебедите, но те постоянно бягаха, като звезди от папараци, и така и не успявах да им направя хубава снимка. Тогава момчето със светлата коса щеше да се приближи до мен и да ми каже, че от мен няма да излезе добър фотограф. Щеше да е прав, разбира се. Така и не се научих да правя хубави снимки. Щях да се натъжа, защото обичах да снимам, но тогава той щеше да ми каже, че последната снимка е хубава. На нея бяха два от лебедите с глави, потопени във водата. Приличаха на щрауси, които си бяха заровили главите в пясъка. Разбира се, не такава снимка възнамерявах да направя, но изглежда и двата лебеда ожадняха едновременно, точно когато реших да ги снимам.

След това щях да превъртя машината с няколко седмици напред и да се видя как се разхождам в гората заедно с любимия  си, точно преди залез – когато това място изглеждаше приказно. Щях да се опитам да го снимам, но естествено нищо нямаше да излезе. Поне приятелят ми правеше по-хубави снимки. Въпреки несполучливия ми опит да запечатам тази красота, щях да съм замаяна от щастие. По-късно тази вечер щях да го целуна – за пръв път. Това щеше да е един от най-хубавите моменти от приказката.

Накрая, щях да превъртя машината до последния път, когато бях тук – преди три години. Тогава бях отишла да го търся. По-скоро се опитвах да намеря щастието, което ми беше дал, защото знаех, че той няма да е там. Нямаше какво да търси там. А аз търсех някаква частица от него, случайно останала там , след като си бяхме създали спомени заедно. Но не намерих нищо. Сякаш беше взел всичко със себе си. Не намерих дори парченце щастие, голямо колкото дребна песъчинка. Бях намерила само същото езеро, същите лебеди, същия пазач и същата гора, но мястото вече беше различно. Там бяха други хора. И други влюбени седяха на пейка, прегърнати. Наближаваше залезът. Ако останеха още малко щяха да видят приказката. Тази, която аз не бях останала да видя този път, защото за мен вече беше приключила. В този момент сърцето ми се беше разбило на части, които завинаги бяха потънали в езерото. Езерото, което в този ден бях намразила. И така, ако можех да се върна в онова време, щях да видя тогавашната аз обляна в сълзи, които повече не можеше да сдържа. Щях да я видя как си тръгва.

Така и не му бях казала „довиждане“. Или „сбогом.“ Нито пък той на мен. Просто си тръгна, без да ми каже защо, а аз го оставих да го направи. И аз не го попитах защо. Просто продължих да се чудя. Той винаги е бил мил, винаги се усмихваше. Трудно можеше да се забележи, ако нещо го тормозеше. Никога не ми беше казвал дали нещо в мен го дразни или отблъсква. Никога не се бяхме карали. Така и не разбрах какво беше станало. Може да съм била прекалено топла. Или прекалено студена. Все пак хората мразят лятото, защото е горещо, но мразят и зимата, защото е студена. Може да съм била прекалено открита. Или прекалено затворена. Може да съм му показвала чувствата си прекалено често. Или така и да не съм успяла да му ги покажа. Накрая разбрах едно. Понякога между двама души не се получава, не защото са сгрешили някъде, а просто защото не са били един за друг. И това не ги прави лоши хора – нито единия, нито другия.

Ето ме отново тук. Седя на пейка до езерото с лебедите. Слагам балсам на устните си, за да не се напукват. Търся вдъхновение. Не бях идвала тук от три години и сега потъвах в спомени за отдавна отминали мигове и все още незабравени желания. Всичко си беше същото, като последния път. Всичко, освен времето. Всичко, освен хората. Други приятели, други семейства, други влюбени. Само аз и пазачът сме си същите. И двете двойки лебеди – единствените влюбени, които можеха да се наслаждават на всеки залез тук. На всяка приказка. До края на живота си. Това си беше тяхната приказка. Лебедова приказка.

Винаги съм обичала това езеро. Дори когато си мислех, че го мразя. Преди обичах да идвам тук да правя снимки. После започнах да идвам с любимия си. Сега идвам, за да съзерцавам, да се вдъхновявам и да пиша. И намерих щастието – в гледката, в лебедите, във вдъхновението... и най-вече в себе си.