Съвременни български любовни романи

КЕРАЦА

Кераца беше петнайсет годишна, кога реши да бяга от баща си. Родена беше в Дерекьово, едно село във високите земи на Странджа. Той беше от чорбаджиите, от тия дето имаха много алтъни, да купуват всичко от по-бедните, да го продават изгодно по пазарищата на Цариград и по пристанищата. Чорбаджи Стамат от Дерекьово беше богат българин, не защото беше много работлив, а поради хитрост. Кераца беше от най-дребната челяд в семейството и хич, даже не го познаваше. Принасяше му всяка вечер със сестрите си, знаеше че залъка й е платен от него, но толкова...Кераца беше крехко и едва закрепено момиченце. Кога се роди, никой не се радваше, защото всички я чакаха да умре, а защото беше женска рожба, баща и, даже не я погледна. Не я поглеждаше вече петнайсет години. Пораснала, уж научена на ред и на покорство пред баща и братя, вечер се покриваше със завивките си и мислеше кога да избяга. И дойде на ум на Кераца, една нощ, че колкото го отлага, по-трудно ставаше. Защото майка й губеше жиненост и сила и сърцето й щеше да я спре да тръгне и да я остави. А Кераца имаше мечти и искаше друг живот, не на робиня. Една сутрин майка й Вяра трудно стана от сламеника си. А Кераца вечно негодуваше – как ще спи на сламеник жената на Чорбаджията на Дерекьово! Жена му трябваше да има широка одая и легло като за трима, защото му беше родила и отгледала дванайсет деца – мъже и моми, вече, и всички му работеха и му бяха роби...Минаха два месеца, от мисълта на Кераца, да бяга. Всеки ден й беше предпоследен, защото жалеше майка си и не искаше да я остави сама в ада на Чорбаджията на Дерекьово. Всяка нощ стягаше една бохча и на заран я раваляше. По съмнало ставаше Кераца, почти щастлива и със сестрите си ошетваха двора и стаите на Чорбаджията, а майка им все се олежаваше, но те я криеха.....Прибра се Стамат по едно пладне, по-рано от кръчмата и се ракрещя, като подивял върху щерките си, че нещо не бяха свършили. Дигна се Вяра в тоя миг, запрещи му вратата на стаята със сламеника, вместо легло, и го прокле, както само дявол се проклина, а той я метна на рамото си, изкара я пред дуварите и я заключи на улицата. Щерките му подплашени се изпокриха из кухнята и застягаха софрата за вечеря, а Кераца му се изправи насреща – една дребничка, пред лицето, и го зашлеви с детската си длан наобратно, плю в лицето му, и го прокле по-тежко от дявол, по-жестоко от майка си Вяра, защото Вяра го обичаше, а Кераца – не! Грабна бохчата, дето беше стегната от предната нощ и побягна! Сблъска се с майка си на пряката от чорбаджийския им дом и Вяра я затегли наобратно. Нямаше сили момичето, да се противи на майка си и тръгна неохотно, но тръгна. Стигнаха дувара, откъм долната част на двора и Вяра не и продума, но и даде знак да изчака. Седи Кераца в тъмното, като крадла, в края на собствения си дом и чака майка си близо час. Сърцето й бие лудешки от тревога, какво се случва в къщата, но Вяра се появаява с един черен шал, увита, да се слива с тъмното и носи една кесийка, не отронва и думичка, за да не ги издаде и стиска детските длани, отваря й бохчата натъпква каквото е донесла, подрежда я внимателно, и я стяга. Целува по очите рожбата си и й прошепва „Бягай и не смей да се връщаш, аз тоя дявол, или ще го опомня, или ще го осмъртя. Твоя път е по-светъл, тъй е редно да бъде! Да не си се дала никому, без да ти е целунал нозете!“

Тръгна Кераца, едва петнайсетгодишна в една есенна нощ през гората на планината, дето я беше родила. Странджа не беше страшна, но сега и се видя страшна, та поспря близо до село, понеже и баира нагоре беше стръмен и имаше нужда да погледа в мъждукащите газени лампи запалени в къщите на Дерекьово, като за последно....След два дни стигна Кючук Търново, но не смееше да се покаже, от страх, да не я мерне нейде баща й. Стоя скрита на високото, сякаш завардила оная пробойна над Резовска, където сетне Вълчан построи мост, та реката сега беше под нозете и си мислеше, да влезе ли в града, или да продължи към морето....В Кючук Търново можеше да намери търговци, да я отведат по-бързо и по-далече. Майка и беше скътала златни нанизи от венчавката с Чорбаджията, свещи за молитва и една старинна лула с кръст и роза. Та, имаше с какво да плати за пътя си, но от страх да не бъде разпозната, наби през горите и, хем се страхуваше, хем раждаше в душата си една дълго мечтана свобода... И продължи Кераца пеша по стария път към Ургари и Ахтебули. Мечтаеше да види морето, дето братята и разказваха, как се надига от ветровете и мирише на пролет винаги, и кога се натопи тялото във водите му, слънцето проблясва в душата, и живота е сякаш трижди по-хубав! Пет дена се скита малката Кераца из странджанските гори и стигна Ургари. Там я прибра една леля, посестрима на майка й от детството, живееше сама със сестра си и хич не я питаха, от какво бяга и накъде е тръгнала. Помогна им за есенните работи с животните и нивата, дето бяха изостанали и откара зимата на топло, до огнището. Развъртя се из селото, все по-смело се показваше, защото лелята беше казала, че си е повикала помощничка за зимата от родата, пристигнала отвъд планината, от Дерекьово - пратена от майка си. Дойдоха преди Коледа сватове. Мъжете в селото, бяха като полудели по девойчето, дошло изневиделица, отвъд планината, чорбаджийската дъщеря, на Злата племенница. Дойде родата на Киро – най-личния в Ургари. Усукват се покрай двете лели, щото мислят, че те я покровителстват, ама излиза Кераца от зимника, слуша им средновековните приказки и отговаря. Да се пръждосвате, Кераца не ще да се жени, на пролет заминава към морето, свой път си има, тук няма жена за женене! Лелите клатят глави и не одобряват, но малката вече е пораснала и знае, че е време да тръгва. Мина Атанасовден и в една грозна февруарска виелица, тръгна. Ни сълзи, ни молби, чу свободната й душа и тръгна към морето. Отпочинала, премислила, пък и намерила мечти в сърцето си, тежкия път, хич не тежеше. Кога стигна Ахтебули, не се замисли и за кратко, а потропа на портата на черквата. Клисарина излезе през прозореца първо, а после се изправи на портата. Огледа я хубавичко, поразпита я и я отпрати. Такива непокорни, млади момичета, нямаха място в божията обител. Кераца изчака да съмне хубаво, да мине утринната служба и потропа на конака. Един мустакат турчин отвори и се изблещи насреща й. Работа дириш, как тъй християнско момиче дири работа в конаците на неверника...Ми, влизай, настанявай се, ама работата е много...шетня, принасяне...И Валията, ако те поиска...Не ме е страх от валията, аз мога да пея! Валията чу как пя Кераца, поръча й гозба да свърти, и я остави да работи, и живее под покрива му – по-свободна от всички български момичета в робската българска земя. Голямо име доби Кераца в идните години на Ахтебули, понеже помагаше на вдовици и дечица, направи с ратайския си бакшиш приют за бедни, та всяка прокудена душа, намираше топлина при нея. Валията я покровителстваше, понеже беше честна, работлива и конака най-накрая приличаше на дом. Слава на Бога, туй му стигаше, ама и Кераца много приличаше на щерката, дето остави в Коня невръстна, и дето я жалеше, ама султана още не даваше да се върне при нея...

В една пролетна привечер дойдоха гости. Не ги чакаха, ама тя можеше всичко да стори в свободата на тая конашка работа и да отсрами валията, даже пред султана! Влиза и излиза в одаята при мъжете, а един е зачулен, но е толкова красив, че й се замайва главата. Понеже душата й е научена на спонтанност и свобода, го гледа направо в очите и му говори, защото не знае кой е. Влиза и излиза от стаята, принася блюда, пее и сърцето й тръпне, сините му очи я отвличат, където си пожелае и тя го вика наум, защото го обича...незнае кой е, ама вече го обича...

На заранта стана преди изгрева и изми дългата си плитка, изми тялото си и свари кафетата на мъжете. Принесе им в гостната, а той я пронизва през стомаха със стоманените си очи и тя диша учестено. Не спира да го мисли, дорде те се спускат на чаршията и цял ден го следи по тесните сокаци на Ахтебули, от страх да не се качи на гемията и да пришпори времето. Пада нощта, той се прибира в конака, тя стои под стълбата и крои планове, как да влезе в одаята му. И доде дланите й се потят от чувственост, надигната в душата й, иневиделица и напълно неочаквано го вижда, как излиза през портите и прилича на обезумял, та му запречва смело пътя...И той я грабва и я отнася, и света се разтваря на отблясъци в душата й...Има в тоя миг всичко от мечтите й, ето за какво била живяла, кой била чакала...Любовта, дето изтръгнаха от сърцата и телата си, отекна в небето, на всичките господи, на които са се молели... Нощта остави Кераца напълно загубена, и до последно не вярваше, че той има сили да тръгне за някаде...Ама, той тръгна, след като двамата притиснали душите си, пушиха от старата лула, втъкната в моминската бохча на Кераца, от майка й. Пушиха заедно и мълчаха в тъмното и кога дойде ред, да стане големия синеок ангел от сънищата й, тя пусна изстиналата лула в чула му, наметна го връз огромните му рамене, приглади го,...гледа го с молитва дълго и го целуваше в очите и устните, доде съмна...Захлопнатата порта, я опомни и скочи да разтреби, каквото беше останало от предните два дни и от живота й...

Ще се върне! Знаеше, вълшебническата й душа, виждаше как се връща и я взима при себе си, и я прави своя царица...Ще потрае седмица, месец...откога живееше в очакването му! Ще потрае! Капудан паша, бил! Много важно, нали я обича!

Но морето, което Кераца така диво и нежно обичаше, се разлюля, сякаш я ревнуваше и не даде и миг покой на душата й. Всяка утрин отиваше при скалите на Ахтебули и му говореше и го укротяваше, ала знаеше дълбоко в себе си, че няма толкоз сила,...няма толкоз сила...

Чу се скоро за корабукрушението на гемията и смърта на мъжете в нея...

И сви се в Кераца една тъмна мъка. Нямаше друг ангел по пътя й. Тоя беше докоснал битието и отлетял. Как да продължи, как да диша, не знаеше Кераца...Стопи се в залезите на Ахтебули, стопи се в дните след бурята и проклинаше морето, което обичаше.

Роди се на Кераца, момиченце, а валията я прие тоя път, съвсем като щерка. Султана, я кръсти и продължи да се грижи за тях, както за малката Бахар от Коня...дето отдавна беше порастнала. А Кераца носеше и принасяше...хранеше със скромния си бакшиш вдовици и срачета, нощно време излизаше с лодката на валията в морето и го чакаше...все го чакаше...

Грабнатото й, в една пълнолунна привечер на 1777, сърце нямаше друг път, нито друго име...Кераца нямаше друг господар, освен тоя целувал нозете й, и една нощ отплавал, защото ако не беше отплавал, тя нямаше за какво да го обича...

Щото така, както тя наби, някога гората на Странджа, в бягство за свобода, така той последва своята...в бурите и ветровете на Ахтебули... И знаеше, че само затова го обичаше...