Съвременни любовни романи

ЗАКЛИНАНИЕТО

Вихра работи до късно в офиса и едва смогна да затвори компютъра, да заключи външната врата на сградата, преди да е съвсем мръкнало. Уличните лампи бяха светнали автоматично преди поне час, а тя неусетно, унесена в прелистване на документи, закъсняваше да се прибере. Отново. У дома я чакаше сърдитото лице на мъжа й. Пусна връзката ключове в чантата и вдиша дълбоко от пролетния студен въздух. Дълбоко. Утре рано заминаваше в командировка за Букурещ. Имаше важни срещи, пътуваше с колеги. Усмихна се в очакването на това бягство, нищо че ще трябва да избута тази сърдита семейна вечер. Илия щеше да е бесен, че не се прибра навреме. През последните години все се раправяха за времето, което отделяше на всичко извън дома им, но на нея, ден след ден, все повече не й се прибираше. Нямаше мир в дома й, от години. Нямаше! Съзнанието й, се бе фокусирало в решаване на проблемчета и задачки далече от входната й врата, защото пустотата навътре от нея, бавно се промъкваше. Въздъхна дълбоко преди да превърти ключа в ключалката. И се случи очакваното – кратка и настървена разправия за отношението й към него. Но тя нямаше сили да спори, само мълчеше и накрая изрази съжаление. Толкова. Малко по-късно, Вихра потъна в спасителен сън и отвя душата си далече от него и от дома им.

Тръгва на сутринта. Става много рано, навън е съвсем тъмно и вали лепкав сняг. Сама си извлича куфара, пали колата и я зарязва на автогарата, качва се на автобуса и след два часа, подир бавното пъплене по тъмното кишаво шосе, пристига в големия морски град, откъдето всички колеги потеглят заедно. Все познати лица, а сред тях и още един синеок мъж. Той е шьофьора на колата, която ще ги закара днес в Букурещ. В Букурещ ще стоят пет дни по работа, а пътят до там е дълъг. Всички са станали рано и заспиват в затопления комфорт от кожата в джипа. Вихра говори почти през целия път със синеокия мъж. Сега, след като всичко е минало, се страхува  да пробуди този спомен, защото е забравен, заровен и залостен дълбоко. В най-дълбокото, където няма нищо друго, освен празно пространство от забвения, които са я разгромили. Било е март, но през нощта завалял сняг и тя в малкия микробус пътувала по-дълго от всякога. Колегите били излапали по една топла чорба в шкембеджийницата на автогарата. Петър е негодувал за голямото закъснение, до мига в който е срещнал очите й. Знаела Вихра, защо се връща в този спомен. Защото след него не е изпитвала нищо по-силно. Този спомен е единствената й любов. Най-голямата измама на света!

В Букурещ се настаняват в хотела, а снеокия мъж и неговата черна, голяма кола тръгват обратно към България. Той вече съжалява, че е отказал да остане, но тя няма как да знае това! Вихра чувства странна превъзбуда, радост, пеперуди, но още не може да рабере защо! Всички от групата хвърлят по един душ и се срещат в лобито, откъдето тръгват из улиците. Пролетта тук е прекрасна, захвърлили са палтата в гардеробите на хотела и се опияняват от края на поредната зима. Приказния град, разстила алеи и улици в слънчевата си пролет, в зората на световна любов, каквато е всъщност, всяка голяма любов! Букурещ е красив и малко романтичен, мирише на жасмини и има стотици саринни сгради. Вихра крачи по улиците му с изправени рамене и светещи очи, и е щастлива. Може би е щастлива, защото е далече от пустотата на дома си. Може би, защото я очакват дни, в които да бъде съвсем себе си. А може би е щастлива, защото се влюбва...Но за това тя, още нищо не знае...

До този ден Вихра трябва да е имала много хубав живот. Омъжи се някога за страхотно красив мъж и му роди две страхотно прекрасни деца. Смениха местожителството си преди няколко години, защото още се забавляваха от живота и заедно търсеха приключения. Никой от тях не разбра, кога го взеха толкова насериозно този живот, че забравиха да се обичат от сериозност. Нещо пресече пътя им и трудно говореха помежду си. Вихра даже не си правеше труда да говори, отдавна. Душата й бе застнала в ступор и нищо не можеше да я върне. Застинала като в снежна зима, след ледове и безчувственост! Толкова ли трябва да е била разгромена от препускане! Илия й казваше, че е станала студена и безжизнена. Тя трупаше килограми и тъги върху снагата си, усмихваше се винаги и на всичко, но в дълбокото се беше случило нещо и я беше обезкървило. Бяха минали три години от деня, в който разбра, че няма да остарее до него. Знаеше го предварително, но не виждаше никакъв шанс да си тръгне. Той беше силов играч, властен и непредвидим. Мъж, който не знае поражение, мъж - боец за всичко и на всяка цена, стига да си вярва! Мъж с твърда позиция и принципи за правилно и направилно...Колко да го е обичала, та да не забележи, че той никога няма да уважи свободолюбивата й лекокрила душа! Но децата бяха малки и човек, когато стане родител се взира в тях и всичко отстрани минава незабелязано. Незабелязани остават много малки и важни подробности, пропускани чрез важността на битието, което изисква цялата ти отдаденост. Но децата на Вихра поотрастват,...полекичка около нея се освобождава пространство,...полекичка се освобождават часове. Тогава тя се оглежда и разбира, че иска повече. И започва да прави повече, защото е жива и иска да се учи още на толкова неща! Да се погрижи за тялото и сърцето си. Иска през лятото, да отиде на няколко плажни партита и да танцува до изгрева... Да ходи на латино танци и курс по творческо писане... Да излиза с приятели и да обменя, споделя...да си спомни коя е била и коя да бъде. Да чете книги, да се разхожда в усамотение по брега или в гората... Да живее просто! Илия беше саможив и компаниите не го привличаха. Обичаше дома си, където изтегнат на дивана говори с часове за работата си, за колегите, за.....И не умее да слуша! Вихра отдавна не споделяше! Даже и до днес вече не умее да разказва, защото претръпна, като че завинаги. Кой го интересуваше какво има да казва! Илия никога не разбра, защо й е нужна малко тишина, усамотение или разхайтен купон, от който да се прибере на сутринта, пияна, изтощена от танци и от това – щастлива!

Букурещ обърка всичките й представи за възможното. През петте дни на абсолютна свобода в мислите си, нито веднъж не си спомни за синеокия мъж, който ги доведе тук. Но на връщане...На връщане й се преобърна стомаха, когато го видя. Тя стоеше пред хотела и пушеше. Очакваха го, но другите още се мотаеха по стаите. Той паркира колата, Вихра помаха, а той се обърна и й изпрати въздушна целувка. Нищо особено, ей така - докосна дланта до устните и протегна ръката си напред, към сърцето й. Направи жеста непринудено и широко усмихнат, та изглеждаше като небрежна закачка. Точно тогава й се преобърна стомахът и точно тогава, сякаш го видя за първи път. Един висок, светлокос мъж се приближаваше с огромна усмивка, изкряща усмивка, а стъклено - сините очи, вече беше забелязала на идване, но сега я пронизваха и озаряваха в нея смелост. Дали, си казаха нещо, тя отдавна не помнеше! Когато пристигнаха в България и той питаше, кой къде да закара, нея съвсем нарочно, закара последна. Трябваше да я остави на една улица в центъра на града, където я очакваше Илия, за да не се прибира пак с бавния микробус до вкъщи. Последното и първото, което помни от този ден е, че Петър кара колата по една дълга празна улица, обрамчена от, едва разлистени дървета и понеже е мрачно и облачно, сивотата е навсякъде, но Вихра знаеше, че тая улица не бива да свършва! В дъното на същата улица, я чака Илия и тя прозира силуета му в далечината. Петър я гледа с толкова топлина и дълбокия му басов глас почти шепне, как очаква да я види скоро пак, защото....защото отдавна с никого така не е говорил. Вярно ли е, че не е спряла да говори с него през дългия път? Не помнеше! Не помнеше нищо, освен смеха измежду плътните устни и аромата му, защото стоеше в колата зад него, но е висяла през цялото време, сякаш на рамото му. Той има двама сина и една дъщеря. Сигурно има и жена, защото говори по телефона няколко пъти и с много обич, нарича някого „пиленце“. Докосна нежно ръката й преди тя да натисне дръжката на вратата, да слезе от черния джип и да се върне в живота си.

Нямаше вече дори и миг без мисъл за него. Остави я на онзи тротоар, в онази сива, ранна пролетна привечер, напълно обсебена! Напълно потънала във влюбване, каквото не знаеше, че може да има! И дните и нощите бяха негови, а той дали знаеше! Имаше номера на телефона му. Той имаше нейния. Потъването в любов, която те поглъща напълно, а ти не знаеш как да дишаш без нея, е смазващо от безнадежност! В един топъл, дъждовен ден получи съобщение. „Ще дойдеш ли някога?!“ Вихра запали колата на следващата сутрин и кавото имаше да се случва, просто се случи! Пролетните бури се разразяваха неочаквано и свирепо. Помитаха нацъфтели дървета и влачеха клонаци и пръст по улиците. Чистачките на колата не смогваха да почистят, за да проблесне образ през стъклото, а слънцето беше покрито от тлъсти дипли и световни дъждове. Трябваше да се срещнат в едно крайъгълно кафене, за пръв път от мига на онзи допир на ръцете в служебната му кола, която я доведе на пряката в улицата, където някога я чакаше Илия, в оня магичен и страшен ден, улицата на световния кръстопът. Но това сякаш беше от друг живот. Илия почти не съществуваше, защото онова докосване на две чужди длани, прекъсна тънката нишка на пътя им, който отдавна е бил извървян...

Петър дойде в бурята под огромен син чадър и доближи вратата на колата й. Покани я у дома, защото от улиците - реки не се стигаше до никъде другаде. Тогава Вихра разбра, че той жвеее сам и отдавна няма жена. Направи й кафе на професионален газов котлон и разчупи белия шоколад с лешници, който купуваше за децата си, когато идват понякога след училище...Сините очи насреща й говореха и разпитваха неща, които тя никога няма да си спомни. Изпуши кутия дълъг Камел с кафето и замъгли погледа си напълно с димната завеса на нещо, което настъпва, отхапва от плътта й и я оставя в агония, безпомощна, но напълно щастлива! Плътност, пълнота, всичкото на света я обладава, влиза в нея и излиза, за да я запълни отново...Това прави любовта! Така се прави любов – можеш да си пълен и празен едновременно и постоянно! Изстиваш от страст и се изпепелява душата от изпълването със смисъл. Нямало е такава любов до днес! Не и под тия небеса, не и за световете на Петър и Вихра! До деня на свирепата пролетна буря, която изсипваше върху града сълзите, самотите и страстта на цялата земя до дъното на сърцата на всички, някога влюбени от създаването на света и след края му! Дланите на Петър бяха толкова големи, че я обхващаха от началото до края на цялото й същество. Дългите му пръсти проникваха в кьошетата на сърцето, до аортата и слънчевия сплит и докосвайки ги, тя проглеждаше. Обичаше и проглеждаше! А пропадаше с тежестта на невъзможното. Невъзможно да остане! Невъзможно да обича! Невъзможно да застане до рамото му.  Скоро Вихра получи ключ за дома му. Когато него го нямаше, идваше...Стоеше на прозреца над дивана, на който правеха любов и преплитаха откраднати часове и дихания. Идваше, когато го няма, за да се намери в този дом. Да потърси надежда. Купуваше малини и джин, и един босилек в саксия, който избуя като полудял през топлите месеци на тяхната любов. Топлите месеци на тяхната любов свършиха, преди да свършат топлите месеци на годината. Никой мъж не можеше да преживее, нито в сънищата си, нито наяве, дебнещата снага на Илия, който се промъкваше в нощите на Вихра и взимаше от тях, каквото му е обещано. Петър не можеше да обича така. Събуди се в едно августовско утро и разбра, че не може да обича така. Можеше да я оплаче, можеше да се разнищи и да обезобрази, вече натежалото от годините си, сърце. Можеше да я забрави и преживее, но нямаше как да продължи да обича така. Страхливо и тайно взе това решение в абсолютна самота и нито я потърси, нито нещо й каза! Тогава, това трябва да е било адът, насред световния свършек за покъртеното й, измамено сърце, но сега знае...Вече отдавна знае, че само така се свършва с такава любов. Нищо премерено в чувствата нямаше и на срещане, и на прощаване. В същност прощаване нямаше!

Вихра сновеше в нощите си по пристаните и морските брегове и дишаше нов живот.

Живей, си шептеше неуморно, живей! Не можеш да умираш сега! Сега, когато взе в ръце свободното си сърце и се прибираш в тихия си дом!

Свободата я завладяваше, защото Илия беше минало! Дишаше ветрове, дишаше скръб и дишаше, чрез загубата на най-голямата любов в нейния свят. Една нощ му написа любовно - прощално писмо и го пъхна в бутилка. Това беше надеждата въплътена в прощаването, така вярваше, че сърцето й най-сетне ще успее го пусне... В полунощ, когато вече децата й спяха, излезе от вкъщи, дотича боса до мостика на моретата и крещеше на звездите в нощта....В една нощ, на няколко дни от пълнолунието, на един септември...Крещеше...

„Живей го тоя живот, момиче, живей го тоя живот! Синеокия ангел дойде при теб за да сложи целия свят в краката ти, да ти го върне, за да го живееш! Както беше обещал! И за да знаеш, че си обичала в тоя живот!“

Замахна с всички сили на крехкото си тяло и хвърли шишето - писмо... И оттече от нея скръб и чувственост в диплите на моретата! Не знаеше тогава Вихра, че вътре е записала заклинание! В дълбините на душата си го е родила и в голяма горест го е изписала, без даже да е вярвала в думите! Но тогава тя още не знаеше, че понякога, дори и без да искаме, пращаме заклинания на Вселената и тя ги записва...Тези неща ги знае сега, когато заклинанието е сторено....Затова след всички тия години е съвсем сама и не умее да обича...

Става един ден, по обед вече, защото цяла нощ е писала. Става, пуска лаптопа и препрочита написаното в тъмното. Всичко, което й е било разказано, в една бавно процеждаща се, през облаците утрин, а очите й натежали от безсъние съзирали, в немитите й прозорци, стари любовни истории - несбъднати, но живи! В замъглените й сини очи, които имат памет...Колко истории ще има само, в морските изгреви и приливи...Които Вихра чува, в равноделна реч, която шепне в нощите. Сега тя се учи да пише заклинания и много внимава с думите, защото няма да сгреши, да се омагьоса  отново...Пак ще обича! Това прави писането. Преобръща заклинания!