Съвременни любовни романи

ПОСЛЕДНИЯТ ПЪТ

      Карах последното си цивилно лято, преди да влеза в казармата.Съобразителните ми родители ми бяха предоставили пълна свобода, както и оранжевия Москвич 412, на който се товарехме седем-осем наперени селски мачовци-донаборници и обикаляхме по ред дискотеките в района. Ходехме на голяма група поради две основни причини-първо, москвичът често отказваше да запали и трябваше да се бута...Другата не по-малко важна причина беше,  че постоянно възникваха конфликти, които на местна почва се решаваха само по един начин- юмручно-шамарения, а група от осем човека така или иначе внушаваше респект и дистанция.

    На новобранската ми вечер, организирана с пищна разточителност, се запознах с едно момиче.Тя гостуваше на роднини и не приличаше на нашите момичета. Не по това, че не пушеше, не че не говореше на нашия северозападен диалект, не , в  погледа на пъстрите котешки очи имаше несъзнато превъзходство и лека надменност. Бърза свалка, срещи през деня на басейна, неопитни целувки в горещите вечери...нищо ново под слънцето.

    Лятото изтичаше, повиквателната ми дойде и аз заминах за Бургас, влюбен и отчаян. Тя плака на гарата, тайно от другите изпращачи, аз също, тайно от останалите изплашени момчета с обръснати до блясък глави, изпратени да стават мъже. Години по-късно, когато чалга културата дойде, видя и победи, случайно дочух една песен-еднодневка, която остро ми напомни за оная есен и падащите листа. А бях сигурен, че отдавна съм преболедувал сантиментите и ми е останал траен имунитет.

    Имаше твърде много правила в казармата, постоянно бях в нарушение и по тази причина косата ми не можа да израсте до уволнението. Тогава живеех само за средите и петъците, които без изключение ми носеха нейните писма. За година и половина не се видяхме нито веднъж . И изведнъж-телеграма:

„Слънчев бряг, хотел Янтра, ще съм там три дни.”

Как се организира бягство от поделението, как се намират цивилни дрехи-размери далеч от моя- как се пътува на автостоп от Бургас до Слънчев бряг, когато с остригани глави бяха само новобранците и пандизчиите, е тема за съвсем друг по съдържание, обем и настроение разказ.

    Пристигнах, на рецепцията ми казаха, че техния състав, „състав?”  е спечелил първа награда на фестивала” фестивал”?  и празнуват във Вариетето. Въобще не разбирах за какво става дума, но за минути бях там .Тяхната компания беше голяма ,от усилвателите кънтеше Боби Фарел....”She is crazy like a fo-o-ol, what about it Daddy co-ol, Daddy, Daddy cool.....”, пулсираха откоси червена светлина. Виждах  само нея и това не беше момичето, което ме изпрати на гарата и чиито сълзи усещах седмици наред. Самочувствието беше друго, ръката държеше дълга кафява цигара с непознат за мене жест и само и само хладния поглед на пъстрите очи беше същият. Излязохме в пролетната вечер, миришеше на водорасли, сезонът не беше почнал и алеите бяха почти пусти, отидохме в хотела...

   Знаех, че трябва да си тръгвам, самоволното напускане на казармата беше военно престъпление...но тя беше като искряща изворна вода, а аз бях жаден от много дълго време.

    Разсъмваше се, крещяха гларуси, чуваха се шумовете от близка строителна площадка, вдигаше се поредния хотел, наистина трябваше да тръгвам. В мига, в който посегнах за дрехите си, се разнесе бурно ръкопляскане, съпроводено от одобрителни викове и подсвирквания. На нивото на етажа, на плочата на съседния строеж се беше струпала цялата строителна бригада, гледаше в нашия прозорец и викаше със завистлива мъжка солидарност и  с цялата мощ на двадесетина гърла „Бравоо!” „Биис!”

   Хванаха ме преди да напусна комплекса. Още някой беше видял, беше чул, беше се обадил, където трябва- и тогава, както и сега си имаше хора за всичко.Последвалият период беше дълъг, тягостен и изпълнен с неизвестност. В края на краищата успях да избегна дисципа, благодарение на заслугите на дядо ми-активен борец, а също и на петдесетте литра ракия, бутилирани в годината на раждането ми и оставени да отлежават в очакване на евентуалната ми отдалечена в бъдещето сватба .Уволних се, крещяхме „У-вол-не-ни-е-е-е”, после набора ни беше върнат да дослужва още три месеца. Тя спря да пише .Потърсих я, беше заминала за чужбина.

   Последваха политически и социални промени. Едни стени се събориха, други се издигнаха, боят беше без правила,  сменяха са правителства, сменяха се ценности. Един ден ми попадна жълт вестник, през 90-те се бяха нароили много, с тлъсти крещящи заглавия, съмнителна информация и нулев журналистически морал. Пишеха за нея, свързваха името ѝ със знакови имена от прехода, със силните на деня, а и на нощта. Знаех, предчувствах, че това момиче има потенциал и няма да остане незабелязано. Интереса към нея беше голям, таблоидите ѝ посвещаваха статии, но тя не даваше интервюта, пазеше личното си пространство и на редките папарашки снимки неизменно очите бяха скрити зад тъмни очила.

    Аз също преминах през фази на развитие, открих талант у себе си, станах публична личност.Миналото лято бях поканен да изнеса моноспектакъл в Свети Влас.Тогава я видях. Тя беше специалната гостенка на известна местна фамилия. Спектакълът премина при голям успех, публиката дълго ръкопляска.На последвалия коктейл получих поздрави от приятели, гости, непознати. Тя си беше отишла.

    Тогава осъзнах, че в пулбичността през годините несъзнателно съм очаквал аплодисментите, онова горещо одобрение, което получих от една строителна бригада в оная първа и последна нощ, само на няколко километра и на тридесет години разстояние от тук.

    Всяка прилика с действителни събития и лица въобще не е случайна.