Съвременни български любовни романи

Вечната прегръдка

В сърцето ми се прокрадва едно единствено желание, но пък то е толкова силно. Искам да те прегърна и да остана в обятията ти завинаги. Мечтая да се изгубя в тях, да потъна в твоя свят и нищо да не може да ни раздели. Искам да сложа край на минутите, в които не си до мен, на моментите, когато усещам липсата ти толкова болезнено. Душата ми търпя достатъчно, самоизмъчваше се ежедневно със спомени и копнежи да си до мен. Пълна е с рани, болка, несбъднати очаквания и множество разочарования. И знаеш ли какво? Мисля си, че само ти можеш да ме избавиш от тях. Само мислите за теб ме изпълват с вътрешната топлина, променяща мигновено настроението ми. В трудни ситуации просто си представям, че сме вечно прегърнати, че непрестанно ми предаваш от енергията и ентусиазма си.Толкова много ли искам всъщност? Нима съм алчна? Имам нужда единствено от твоята ежедневна любов. Понякога се чудя как е възможно да те обичам толкова много. Знам, че и ти ме обичаш, но не знам как да ти обясня, че искам да прекарвам всяка свободна минута с теб. Искам непрестанно да споделяме един на друг преживяванията си, да се обогатяваме взаимно, да обменяме размишленията си за света, да бъда до теб и да усещам щастието в сърцето си. Готова съм на всичко дори само за един такъв ден през цялата седмица. Ден, в който да прекарваме заедно няколко часа, да говорим много, да се смеем, да те прегърна и да ти благодаря, че си част от живота ми. Може да ти е странно, че искам да те виждам толкова често, но това ми носи такава безкрайна радост, каквато не можеш да си представиш. До теб се чувствам спокойна, до теб не ме е страх да изразя себе си, защото знам, че ще разбереш правилно всичко, което казвам. До теб съм най-много себе си, до теб съм истински щастлива.

В един от множеството ми копнежи действието се развива по време на сурова зима. Навън е снежна вихрушка, а студът е непоносим. Блещука слабата светлина на улична лампа. Затичвам се боса по ледения сняг към теб. Косите ми се развяват, а ти стоиш неподвижно и се взираш в мен. Чакаш ме да стигна до теб. Не след дълго не издържаш, затичваш се и ти. Срещаме се някъде по средата и аз се сгушвам в теб. Ти ме притискаш в обятията си и не ме пускаш да си отида. Стоим прегърнати насред виелицата и снежинките, топящи се безмилостно по дрехите ни. Не чувстваме студа. За нас съществува единствено сегашният приказен момент. Прегръдката ни продължава вечно. Напук на снега, ние не се разделяме. Единодушни сме, че не искаме този миг да свършва никога. Правим всичко възможно да го задържим по-дълго. Колко хубаво би било да сме вечно прегърнати...Нямаме нужда от нищо друго в този момент. Единствено прегръдката ни да е безкрайна...

Само че истинският сценарий на тази история е малко по-различен. Зимата е студена, защото те няма до мен да ме прегърнеш. Студът смразява жилите ми, защото липсата ти е толкова мъчителна. От всичките ми болки сякаш тази е най-голямата. Болно ми е, че прекарвам време с теб само в мислите си – в спомените и копнежите да бъдеш до мен.  Тази безкрайно дълга прегръдка ми липсва ужасно много! Тя ми е така необходима, за да продължа да вървя по пътя си, да намеря сили да се боря с всички бури, пред които ме изправя животът. А най-голямата буря се намира в собствената ми душа...Каква ирония, нали? Нима е възможно да се бориш с нещо, което е част от теб самия? Обичам те и знам, че и ти ме обичаш. Единствената стена между нас е забързаното ежедневие, в което времето все не стига за нещо. Но как е възможно да не стига за най-важното, чисто и прекрасно чувство – любовта? Не може да се живее така. Това не е пълноценен живот. Отказвам да живея по този начин. Ще се подчиня на любовта, каквото и да ми коства това.

Мислех си, че истинско съвършенство не съществува...докато не те срещнах и опознах. Ти си единственият перфектен човек на тази Земя, не мога да намеря нищо в теб, което да не ми харесва или да не одобрявам в поведението ти. Знам, че няма да срещна друг такъв човек на тази планета, не и в този живот. Копнея за дълги разговори и възможно най-много прекарано време с теб – не искам нищо повече от този живот. Всичко останало ще мога да осъществя, ако си близо до мен. Уж едно единствено желание, а всъщност толкова неосъществимо. Ти си в своя свят, а аз се боря в моя. Не съм сигурна, че имаш време за мен сред лавината си от занимания, а аз толкова се нуждая от това. Сърцето ми ликува, когато те виждам, и се разяжда от липсата ти през цялото останало време. Ако прочетеш това и се разпознаеш, помисли колко хубаво би било да ми отделяш тези няколко часа седмично, да ги прекарваме заедно. Сякаш бихме живели по различен начин, ако ги има. Сякаш и двамата бихме ги чакали с нетърпение, биха били глътка въздух от монотонното и сиво ежедневие. Защо хубавите мигове винаги отлитат толкова бързо, а моментите, в които не си до мен, са така безкрайни? Искам някаква промяна, общуването ни трябва да е истинско, а не виртуално. Във всички тези чатове просто не мога да изразя докрай себе си, защото съм неспособна да те прегърна, да бъда наистина до теб, да ти кажа всичко това в очите, да видя реакцията ти. Знаеш, че някак се намираме на еднаква честота. Можем да се разбираме и без много думи, можем да си кажем всичко с една единствена прегръдка. Но виртуалното общуване ни отнема тази възможност! Колко коварно, нали? Понякога ненавиждам цялото това безкрайно писане, което всъщност не може да каже нищо, защото липсва най-същественото – реалното общуване!!! Можем да се виждаме често, но защо не го правим? Толкова ли не можем да отделим от времето си, за да зарадваме сърцата си? Толкова много въпроси и толкова малко отговори...

Ти си сякаш едно от най-важните парченца в сърцето ми и без теб пъзелът на живота ми би се развалил. Прекрасните ни отношения са онова, което си струва да пазя като скъпоценно съкровище. Не искам нищо повече от това да си общувам много с теб, да те прегръщам силно всеки път, когато те виждам. Знаеш ли колко пъти преди да заспя съм си представяла една голяма прегръдка, продължаваща вечно? Една прегръдка, неподвластна на бързо отлитащото време, недосегаема, защитена, прекрасна...Защо прегръдките са толкова хубави, но толкова кратки мигове? Кой въобще си е позволил да наложи схващането, че една прегръдка трябва да е няколко секундна? Що за безобразие наистина? Изпитвах силното желание да остана в обятията ти завинаги. Сякаш там беше мястото ми, там се чувствах най-уютно и радостно. Може да звучи налудничаво, може никой друг да не е мислил подобни неща. Хората сме толкова различни, душата на всеки от нас е цяла вселена, пълна с емоции, желания, спомени и мечти. Моята малка вселена сякаш е изтъкана от любов. Понякога е доста болезнено, но знаеш ли колко пъти именно тази любов ме е изпълвала със сила и ми е вдъхвала кураж? Знаеш ли колко е хубаво чувството да имаш такава опора в живота си?

Мислех си, че щастието ми не зависи от никого. Бях убедена, че то просто не може да бъде определяно от нито един друг човек, от действията, думите или отношението му към мен. Смятах, че щастието е вътре в теб самия, и ако сам не си помогнеш, няма кой да го стори вместо теб. Ще останеш сам сред вухрушка от емоции и разочарования в душата си. Какво стана после ли? Срещнах теб и мнението ми постепенно се промени. Сега в сърцето ми се прокрадва надеждата, че любовта отново ще ме спаси, че всъщност именно ти си една от причините да бъда щастлива! Любовта винаги ме е спасявала. Многократно ми е давала крила. Превърнала се е в най-голямата ми сила. Вярвам го толкова силно. Дали ще ме спаси и този път? Дали някога ще получа вечната прегръдка, за която толкова много копнея? Не искам да знам отговора на този въпрос. Достатъчно пъти сърцето ми е било ранявано и не съм сигурна колко още може да понесе. Сякаш му трябва само един по-силен удар и всичко в мен ще се разпадне. Затова е много по-хубаво да си представям безкрайната прегръдка без да мисля кога и дали въобще някога ще я получа. Много по-хубаво е просто да вярвам. А вярата в крайна сметка е едно от нещата, които никой не може да ми отнеме... J