Съвременни български любовни романи

Цикади

Цикади

 

 

            Наоколо се чуваше само песента на щурците и в далечината нежния глас на вълните,  сякаш нищо друго не съществуваше извън този момент и това място, край морето. Тишината не се нарушаваше от никого от насядалите покрай масата. Достатъчно се бяха наговорили през деня. Сега беше време за онзи тип уединение, което само малкото населено място край морския бряг може да предостави в най-горещите дни на годината.

            Тримата около масата помръдваха единствено, я за да забодат някой домат или краставица от салатата, я да гаврътнат по доволна глътка от меката ракия, която приятно затопляше тялото отвътре.

            Самото шише с ракия се беше запотило не по-малко от присъстващите, тъй като макар и при паднал мрак, температурата почти не се променяше и градусите си стояха все така високи. Обикновено морския бриз помагаше, но сякаш тази вечер, той беше забегнал в търсене на по-хладно място.

            -Този щурец май нещо се е разбунтувал. – наруши тишината Явор.

            -Това не е щурец. – контрира го Ани.

            -А какво е тогава?

            -Не се закачай с биоложката! – намеси се с усмивка Захари. Той беше обгърнал съпругата си през рамото с лявата си ръка, а с дясната с голям замах подръпваше от догарящата си цигара.

            -Цикада е.

            -Цикада? – повтори Явор без да знае какво точно е това. – И каква е разликата между цикадата и щуреца? Не са ли едно и също?

            -Колкото кравата и конят са едно и също.

            Ани имаше тази черта, че когато темата навлизаше в нейната област на познания, всякаква шега оставаше настрана, а напред излизаше парадирането със знания по темата.

 Това по своему не я подреждаше между най-добрите преподаватели, тъй като реагираше по подобен начин и с децата, които обучаваше на Биология в основното училище в Н.

            -Цикадата може да те оглуши, ако е до ушите ти. Това трябва да запомниш за нея.

            Явор неволно се огледа. Не, че можеше да види нещо в мрака около себе си. Единствената светлина идваше от лампата над входната врата на къщата, а масата беше на метри от нея. Някъде надолу към крайморския път светеше улична лампа, но тя единствено служеше като притегателна точка за хиляди мушици и комари, а не да осветява нещо по-далечно от собствения си стълб.

            -Видя ли? Днес научи нещо ново. – Изхили се Захари и дръпна от цигарата си, при което част от лицето му се озари. Явор видя за кратко, както той често се изразяваше, женствените черти на своя приятел от детинство.

            -И без това знание съм достатъчно доволен. Но, да, благодаря ти, Ани. Не обещавам, обаче, че ще правя разлика в най-скоро време.

            -Не очаквам друго от теб. – отговори тя.

            Явор притихна. Вдигна повторно чашката. Днес Ани беше особено рязка. Не знаеше на какво се дължеше това, но познавайки своя приятел Захари и ефекта, който имаше той върху жените, и в частност ефекта, който жените имаха върху него, беше въпрос само на време преди новата съпруга да се сблъска с реалността. А реалността нямаше да се понрави на моногамността ѝ.

            Гостът на младото семейство се чудеше дали не беше поканен на крайморската къща, за да играе ролята на буфер в едни отношения, достигнали връхната си точка на кипене.

            Самият той не одобряваше избора на съпруга на другаря си. Ани имаше хубави черти, но като цяло хубостта й носеше следи на невзрачност. За ценител на женските дадености като Захари, тя трябваше да е много ниско в класацията му. Не беше заможна, просто най-обикновена учителка, която прекаляваше понякога с червилото.

            Навярно в един момент Захари си беше казал, че му е време да се задоми и тя беше там в правилния момент и в полезрението му. Моментът вече беше отминал и клетвите за вярност оставаха единствено фраза изречена някога някъде.

            -Яворе, помниш ли какви забави сме си устройвали в тази къща? Какви времена само бяха, а?

            При казаното единствената жена в компанията се надигна и се насочи към входната врата на къщата, където младото й тяло в бяла, домашна рокля бе осветена от лампата. За кратко задържа ръка на дръжката на вратата и се обърна към двата тъмни силуета на масата.

            -Аз ще си лягам.

            -Лека нощ. – отвърнаха и двамата в един глас.

            Тя се засуети, тъй като беше очаквала нещо по-различно, но влезе в къщата. Познаваше времената, когато мъжете се отделяха от жените си, за да си говорят по мъжки, затова прие ролята си, както майка ѝ я беше приела преди нея. Останали насаме, Захари повдигна бутилката с намалялото съдържание и го доизля в чашите.

            -Яворе – започна той – я ми кажи, какво мислиш за нея?

            -За кого?

            -Знаеш за кого, за Ани.

            -Симпатично момиче, защо питаш?

            -Чудя си се аз едни неща – Захари направи известна пауза, като само подръпваше от цигарата. Абе, ти би ли я взел за жена?

            -Моля?! – възкликна Явор, като после повтори почти шепнешком – Моля?

            -Тази цялата работа с брака не я прецених като хората.

            -И какво, ще я върнеш обратно на собственика ли? – на полу-шега отговори приятелят.

            -Не знам и аз. Сам си го причиних, де. Но си мислех, че ако някой друг се реши да я вземе ще мине някак без скандали. Ти какво мислиш?

            Това, което Явор мислеше беше, че познаваше добре мястото и къщата на приятеля си. Знаеше как всяка дума се чуваше достатъчно добре и в самата постройка. Наясно беше, че това и на Захари му беше напълно известно.

            Той не търсеше съвет или решение на проблема, а комуникираше директно със самия проблем. На Явор му стана малко тъжно за момичето, но от друга страна се радваше, че познава все още добре природата на своя приятел, която нямаше изглед да се промени. Доволен беше, че дори и само като буфер можеше да е в помощ на другаря си. А щурците около тях цвърчаха или пък това бяха цикади, или пък нямаше напълно никакво значение.