Съвременни български любовни романи

КОРАБОКРУШЕЦЪТ

В началото на 80-те години, в село Китен, на брега на Черно море, археолозите локализират останки от няколко потънали кораба в акваторията на малък залив, предвиден за изграждане на яхтено пристанище. Подводна археологическа експедиция се заема с проучването на един от тях,но разкопките не са довършени, поради липса на средства и кораба се консервира, под стотици найлонови чували пълни с пясък, за до дочака по-добри времена.

Било е ранната пролет на 1777 година, когато Капудан пашата[1] на османския флот, Сюлейман Българина, тръгнал през мъртвите води на Черно море с една стара гемия. Първия човек на османския флот се качил по мостика инкогнито, зачулен в стара и проста дреха от сиромашка вълна, тъкана от слугините му в Дерекьово[2]. Никой на борда на гемията не знаел, кой е тоя висок и красив мъж и какво дири на тая стара, пробита гемия и защо капитана – християнина Ставати, го качи в оная пролетна, мъглива утрин. Потъна гемията в мъглите и бурните води на страшното море, отвъд протока. Целта беше неясна, а товар нямаше. Капитана каза, че провождат важни нареждания на Капудан пашата и трябвало да стигнат до Ахтебули[3], да акостират, да останат два дни и да продължат към Урдовиза[4], да останат, доде не се разпоредят от тамошната управа, за да вдигнат платната за Сизеболу[5], а после… После ще трябва, или да свърнат към Родосто[6], или да останат, колкото е необходимо. Сам, капитан Ставати не знаеше, с какво се е захванал, но Капудана беше на старата му гемия и изпълняваше, със сигурност, важни държавни дела, та…ни можеше да се противи, ни да разпитва. Пореше корабчето му дивите води на родното море, летеше с попътните му ветрове и Ставати беше щастлив, че тоя път ще се позадържи по българския бряг, без да води тежка и изтощителна търговия. Зачуления висок и красив Капудан, беше суров човек – така го знаеха из империята. Ставати, току го поглеждаше и се чудеше. Българин, разправяха, бил от Родопите. Взето дете за еничарче, но пробивно, умно и думата му все по-високо се чувала. Знаеха го с битките по всички световни морета, страшилището на султан Абдул Хамид. Без загуба на всички морски фронтове, а толкова млад, сякаш да нямаше трийсет години. Имал големи богатства, дворци и хареми. Земи, конаци, чифлици, хасове…Всичко трябва да е добил тоя Капудан, какво дири в мъртвото море, зачулен като просяк, не спираше да мисли Ставати. Дните и нощите се точеха мъчителни, защото ветровете не бяха винаги в тяхната посока. Ставати се тревожеше за скоростта и реши да проговори на Капудана. Важен - не важен, да разбере каква е тая спешна работа, че да дигне платна, без време от Босфора.

            Чудна приказка споходи нашия Ставати тая нощ, а звездите над морето се бяха облещили, щото такова чудо в османския свят още никой не знаеше. Капудана, дето целия свят го знаеше като българина, тръгнал да търси майка си! Понеже османците убили баща му, кога са го взимали като момченце, майката избягала далече. Родопа била сурова планина и тя побягнала първо към полетата, стигнала Филибе[7], там оставила щерките си за слугини в чорбаджийски гръцки къщи, ала душата я теглела другаде. Чула, че момчето й станало голям мореплавател и тръгнала към морето. Ако някой ден дойде да пали български град по бреговете, вярваше, че майчините очи ще го спрат, ще го опомнят и тя най-сетне ще го прегърне. Чул беше Капудана, на великата османска империя, тая закана и беше тръгнал, да срещне тая дръзка жена, да я погледне пък…да видел, как ще го спре!

Но младия Капудан, носеше много в изтръгната си душа и Ставати успя да поговори с него в оная мъгливо – солена нощ, покачен на носа на гемията. Сюлейман знаеше такива приказки, защото в кратките мигове на тишина сред морските ветрове, стария капитан, се замайваше от тоя тъмен, дълбок глас, в който разпознаваше своите светци и богове и видя тоя млад мъж, белязан. Белязан за завръщане! Белязан за любов! Но нищо, от това дето видя, не му каза.

Ахтебули светеше, като от мрамор и злато, в една пълнолунна привечер, на ранната пролет на 1777 година, когато ветровете им позволиха да пуснат котвите. Моряците възторжено се застягаха за закотвяне, опъваха такелажите и основите, за цели два дни на сушата в тая райска, християнска обител! Капудана се зачули, бързо и нетърпеливо и каза на Ставати да го придружи към конака. Минаха по кейовете, през пазара, а църквиците от двете страни светеха от поклонници и понеже, тъкмо вечернята беше привършила, от тях излизаха първо жените. А християнските жени са дръзки, защото не са забулени от кърмазъто[8] и не са скрити, а очите им - широко отворени и тия очи не крият, нито красотата си, нито се свенят от нея. Имаше гордост в тия женски очи и младият Капудан, хем слисан, хем възмутен, се огледа и се спря. Спря се, зачулен на чаршията, пред Св. Яни и смутената му душа, накара широките му рамене да се отпуснат и сякаш му се наведе главата, а зениците, широко отворени, гледаха в тая красота. Усещаше, вътре в сърцето си, Капудана, че повика на кръвта го е пратила в ада, на духовно заточение, да се положи в жертва, го е повикала! Влезе навъсен в конака, където го посрещнаха като най-скъп гост, нищо че не се представи и уж беше инкогнито. Високите рамене и властните сини очи, казаха всичко на валията. И тогава в одаята при мъжете влезе една българка, открита, усмихната, направо игрива. Сякаш идваше от кръшен, весел панагир[9] и случайно го среща, та го пита какво да донесе – кафе ли, ракия ли! Сюлейман Българина се изгуби същата нощ в очите на тая българка! Ракия не пи, но сърцето му заигра и господарския му глас притихна, а дяволите в душата му застинаха. Кераца му говореше и го разпитваше, сякаш не беше робиня, сякаш му беше равна, ала очите й го приковаваха на място и той само трепереше. Трепереше цяла нощ великия Капудан на великата османска империя, в Ахтебули, от усмивката на Кераца, от движенията й из одаята, докато принасяше блюда, от българската й реч, трепереше - звънлива, от песента, дето запя по заповед на валията, за да развесели гостите. Не стигна да попита за Райна – една горда българка от Родопа, дето дошла по тия крайбрежни земи и разправяла на целия свят, че ще спре волята на Алаха, ако можела да го прегърне…Не попита, от страх да не я намери! Но не попита, защото започна да вярва в приказките на тая Райна, че Алах няма да има толкоз сила! Защото любовта изличава мъката и гнева и отваря сърцето за добрина, но той още не знаеше! Защото Кераца му пееше тая нощ и го гледаше право в очите, и му се смееше, и го заливаше една свидна милувка на нещо познато, нежно и слънчево. Капудана за пръв път тая нощ, в Ахтебули, по пълнолуние, зачулен като страхливец, падна в нозете на любовта.

Сутринта валията събра на чаршията цялото гражданство. Да пита, някой знае ли Райна от Родопа! Събра се съвета на Ахтебули от мъжете и държавните лица, но за тая Райна не бяха чували.

Обещал Капудана, два дни на моряците почивка в Ахтебули, не знаеше къде да свърти неспокойната си душа. Трябваше да тръгне веднага към Урдовиза, защото Кераца все се навърташе в конака и изгаряше гърдите му, властваше в мислите му и той трепереше…Още не разбираше Капудана, че боговете са споходли с благословия мъжкото му сърце!

Когато настъпи нощта, тръгна към одаята на валията, да му каже, да му прати жена…па се върна.

Отпусна големите си рамене до оджака[10], пълен с напращели, дебели дъбници, отпусна тялото си, почти притвори очи и я видя в съня си, па скочи и тръгна към валията...да я иска, да му се яви на мига...От страстта по Кераца дяволите му се бяха пробудили!

Дива, мъжка жестокост се надигна в стомаха му, отвори вратите на одаята си, затича по стълбата, като обезумяло животно и изведнъж тя изниква от едно кьоше…усмихната, малко сънена…звънко го заговоря, дали има нужда от нещо.

Сграбчи крехките й рамене, а тя се смее! Навежда се стръвнишки към лицето й, а очите й светят! Премята я на широките си рамене и я отнася в стаите си, а тя му шепти в ухото, че е негова! И свети тая българка, както слънцето, и той се смирява, и вече може да я милва, и голото му тяло трепери до горящите дъбници, но трепери от силата й, от ръцете й, от устните й, които шепнат, че го обича...А той безнадежно потъва в любов, каквато не знае, че може да има!

Преди съмване, натъпка Кераца, една лула с тютюн, старателно я подреди и я пална, та запушиха заедно сплетени в тишината на тъмнината. Лулата беше нейна, от някой прадядо, предавана от мъж на мъж в семейството, но сега – у нея! Украсена с християнски кръст отгоре и богато-разлистена роза – отвътре, на скришно. Пусна я, Кераца, в джоба на чула му преди изгрева…

На съмване Сюлейман Българина, припряно вдигна платната. Зачулен с вехтия ямурлук, изтъкан от слугините му в Дерекьово, покрит, но разобличен, че е баш Капудана, на цяла османска империя и на тая стара гемия. Разнищен и разпилян, отплава бързо и неспокойно от това златно – бяло пристанище. Световете му се пресичаха в сърцето, а от сърцето световете го разкъсваха стръвнишки и вече не знаеше кой е, на къде отива и защо ще живее. Ставати го доближи и му рече „Тая Райна, сигурно е в Урдовиза…там има от Родопа много…там ще е!“

А Сюлейман Българина мислеше само за Кераца, даже вече знаеше, че на връщане, ще я прибере при себе си и ще я позлати, и ще я направи царица, и даже и да не изправи Райна пред очите си, ще знае, че я е намерил в Кераца,…намерил се е…

Хвана тия дни, в Черно море, една вълна…дълга и сякаш идваща наобратно и от дълбините, и ги задържа далече от пристана на Урдовиза, цели два дни! Стояха на палубата и чакаха ветровете да ги пуснат!

И засвистя от небето и от морето една сила, и ги затегли на там, дето Ставати знаеше, че има едни подводни скали и много моряци, преди него, през вековете са намирали края си…И заопъваха въжетата, затеглиха платнищата в опити да избягат, но беше яростна битка, неравностойна, зловеща…

Звездите в тая нощ, крепяха облещени среднощното черно небе, понеже османския свят не знеше още такава тъжна любовна приказка...Понеже в същата нощ Кераца едва се крепеше в лодката на валията, отнесена отвъд залива на Ахтебули и шепнеше с любовно-гневни сълзи молитви към морето, за пощада на Сюлеймановата гемия...

След повече от двеста години, през 2000 година, подводните археологически проучвания на един незнаен средновековен кораб –  гемия, бяха подновени. Трябваше да се установи конструкцията му, колко мачти има, дължина, ширина…Техническата документация беше важна. Месеци наред, се гмуркахме на смени, по четирима, в различни сектори на кораба. Ден след ден вадихме находки – бали с тютюн – но не много. Дървени лъжици, паници, съдинки от камбуза – но не много! Керамични купи, медни тави и тенджери, мраморно корито…лули! Десетина лули – обичайните за периода. И още една – с кръст отвън и голяма разлистена роза отвътре, като че е скрита! Трябва да е била на капитана! Семейна ценност, предавана от мъж на мъж! Не може да е иначе…Толкова фина, изработена с прецизност и внимание, стара ще е била още при потъването… По някое време идва Христина – директор, тогава, на центъра по подводна археология, та тя я извади от легена с морска вода, гледа я, обръща я няколко пъти, поглежда ни с пронизителните с сини очи и казва  „Глупости ми говорите! Тая лула, трябва да е дар за вричане до живот, от християнска жена и ми се струва, е дадена на неверник, но ще трябва да е бил поне, паша или капудан! Обаче, какво прави на тая проста гемия, незнам! Крадена ще е и обречена…Или любовта или гемията...“

 



[1] Титла „Главнокомандващ на османския флот“

[2] Село Дерекьой, сега в Р. Турция

[3] Турско име на гр. Ахтопол

[4] Старо име на гр. Китен

[5] Турско име на гр. Созопол

[6] Днешния гр. Текирда, Р. Турция

[7] Турското име на гр. Пловдив

[8] Измислена дума от автора, да се разбира „фередже“.

[9] Религиозен празник, съпроводен с песни, музика и хора.

[10] Огнище