Съвременни български любовни романи

Малкото голямо сърце

   15 септември наближаваше и всички се вълнуваха как ще облекат най- хубавите си дрехи и ще застанат пред входа на училището с цветя в ръка, за да съпроводят малчуганите в началото на първата от дванайсетте години училищен живот,  които ги предстоят.

   Вяра стана рано и се запъти към близката книжарница, откъдето купи от най- скъпите пъстроцветни тетрадки, моливи и обвивки, и старателно ги опакова като за изненада в празничното утро. Да си самотна майка с малко момченце не беше лесно, но тя бе силна жена и се справяше. Твърдеше, че обича сина си Дидко ,,повече от всичко на света и още толкова”, а той самият (приличащ на реалния еквивалент на Малкия принц) отвръщаше със същото, рисувайки ѝ купища рисунки и картички със и без повод…

   Ето че празничната утрин настъпи и училищният двор се огласи от радостния смях на майки и бащи,баби и дядовци, каки и батковци, и купища приятели, които като че ли се вълнуваха повече от самите деца. Програмата течеше и Вяра наблюдаваше как Дидко, чиито ред вече бе дошъл, застава зад микрофона, облечен в елегантен тоалет от елече и папионка с аквамаринения цвят на очите му. След интрото на песента той запя, а Вяра с насълзени очи се опитваше да го снима, надявайки се лентата да не свърши…

   Училищният звънец покани децата вътре и всички се стекоха след учителите по пътя за класната стая –  техният втори дом за следващите четири години. Денят мина неусетно в сълзи от радост.

    След няколко дни взеха готовите снимки от фотото и с интерес ги заразглеждаха. От тях се усмихваха личицата на малките първолаци , които майката беше снимала на двора, на стълбището и в класната стая. Всички бяха красиви в новите си дрешки, но Дидко отбеляза, че най- хубава е Мариана с червената рокличка.

Седмиците се занизаха, следвайки естествения ритъм на живота…

***

   Дидко беше будно хлапе и майка му често получаваше комплименти за доброто му възпитание по родителските срещи. Ваканцията вече наближаваше, а Дидко, който по начало бе весело хлапе, изглеждаше все по- умислен и сериозен. В началото Вяра не обърна внимание, но след като  отказа и да се храни (което по начало бе в количества ,,като за котенце”, по думите на баба му), тя се притесни. Търпението се сблъска с майчината тревога и тя най- сетне реши директно да поговори с него и се запъти към стаята му. Прекрачи прага, ограден от фантастични рисунки с пастел и тъкмо понечи да отвори уста, когато мъникът се обърна към нея с протегната ръка:

–        Учителката каза, че сърцето на човек е голямо колкото юмрука му… Това истина ли е, мамо?

Вяра се изненада:

–        Ами… да,предполагам…

Дидко погледна свитата си ръчичка:

–        Ех! - възкликна той. –  Колко е мъничко сърцето ми , а е влюбено…