КРАЯТ НА „ЛЕТЯЩИТЕ ВАМПИРИ“ - Здравка Петрова Христова

Вървях бавно по стария път между двата крайни квартала, прехласната в пъстрото великолепие на късната есен. Кой да знае,че в покрайнините на един голям европейски град може да има такава дива пустош.

Свечеряваше. Бръсна остър ветрец.

Оглушително ръмжене ме изтръгна от унеса. Кръвта ми изстина! Те бяха :“вампирите“  - банда разпасани рокери от които  районът трепереше.Често намираха пребити до неузнаваемост старци и зверски изнасилени момичета.Толкова стресирани ,че само повтаряха като в транс:“ Не знам! Не знам!Не знам!“.Ако изобщо дойдеха на себе си. Една старица беше умряла от инфаркт, две други от раните си.  Земята около тях беше сякаш разорана така че не можеха да отделят отпечатък от гума.А по-нататък следите се губеха.....

Огледах се трескаво – никой!..Най- близките дръвчета бяха ....-и не успях да довърша.

Връхлетяха яростно форсирайки мощните двигатели на луксозните си мотори.Завъртяха се шеметно в кръг с възторжени крясъци.Това се наричаше „да потъркаляш краставици“. Често  с удоволствие бяха изтласквали жертвите в блато или камениста местност –боси!.Бяха ги измъчвали с дяволска изобретателност.......

Караха на предела явно горди с възможностите си.Бълваха мръсотии и закани. Да извадя телефона? На секундата ще ми го избият от ръката. 

Все по- близо и по- бързо.Странните им озъбени маски изрисувани зловещо със светещи бои фосфоресцираха в сумрака.Четирима бяха.Млади, едва ли не още тийнейджъри. Набити, мускулести. През прорезите на маските виждах очите им- хищни, злобни, поразмътени от пиене и дрога. Не много. Колкото да добият кураж да се гаврят с беззащитни жени. 

 Стесниха кръга още повече.Усещах дъха им, пропит с противния мирис на концентрат, виждах  дори шиповете на железните боксове  на китките им. Всеки миг можеха да ме прегазят.  Или ще ме чакат да рухна сама.Или  течението да засмуче края на полата ми между спиците...

Спиците!!!!Сърцето  ми заби учестено, нервите се опнаха като стоманени.“С  „Ява не се остарява!“ –казвах на шестнайсет години.  Нека ми дойдат на диртрака ,ако смеят. Там да си мерим чалъмите.“- профуча в съзнанието ми. Не отмествах поглед от тях за да не се досетят. Милиметър по милиметър плъзнах дясната си ръка върху другата незабелязано откопчах гривната си-  тънки ,фино гравирани пластинки. Стоманени .Светкавично я шибнах между спиците на най близкия мотор. Преметна се с трясък и остана на земята. Изпод странната маска бавно се процеди струйка кръв.

За момент изтръпнах. Дали другите трима ще спазят закона на глутницата- да помонат на падналия си другар?! Дали няма да се нахвърлят на мен за отмъщение.Но явно законът на човешката глутница беше друг. Поколебаха се не повече от секунда. Кръвта на ранения щеше да остави следи, пък и моторът му ..... А да се занимават мен просто време нямаха. Завъртяха се още веднъж и изчезнаха.Спасяваха собствените си кожи.

Приведох се леко над  ранения. Беше в безсъзнание но слава Богу , дишаше. Отминах. И едва тогава извадих GSM -а набрах 112. Казваха че полицията пристигнала за минути. Линейката – също. Успели да го „закърпят“ . Но –съвсем по закона на човешката джунгла- издал и другите. Били все „синчаги“. Но при такива“подвизи“ никакъв „чадър“ не могъл да помогне.

Не знам дали е вярно но покрайнините на големия град си отдъхнаха.

Задълго.....