Къс оклепана земя - Денис Българанов

      Имаше едно място, много-много отдавна, когато бях дете, в квартала, в който отраснах, което по някакво странно стечение на обстоятелствата успяваше да събере толкова много неща. Сега вече го няма.

    Представляваше пет плочки, ред от три, средната счупена и повдигната. Когато валеше отдолу винаги се събираше вода и всеки който стъпеше на нея задължително се опръскваше до коляното, след това продължаваше, псувайки столична община и скапаното си българско съществуване. Вторият ред от две, третата изкъртена от мускулестият корен на дърво, хвърлящо сянка върху цялата сцена. В клоните му през нощта понякога светеше улична лампа, с която то се беше сраснало. Под тях стоеше самотна тухлена стена, два на два, с бетонено стъпало в основата си, без врата, без къща, без нищо. Самотна стена със самотното си стъпало.

      Понякога си мислех, че може би, когато са строили блока, работниците са си направили стената и стъпалото, за да се подпират и да пият кафе. Кой знае.

      Отсреща беше моят блок. Моят вход.

      Там за пръв път видях плъх, пощальон, пребита циганка, първата ми целувка, бой между старци… Видях какво се случва, когато изневериш на жена си, съседът отдолу стоеше там и крещеше:

-          Мария – извиваше продължително на я-то. – Мария…Моля те, пусни ме да ти обясня, моля те.

     Аз бях вкъщи и се промъкнах до прозореца, за да видя. Когато го видях се скрих в ъгъла, зад пердето. Крайчето на главата ми само се виждаше.

      Съседът беше прав и стегнат, подаваше се под клоните на дървото, ръцете в джобовете, гледаше нагоре и се молеше, единият му крак върху счупената плочка.

-          Скапаняк. Мръсник. Говедо – Мария подаде главата си глава от прозореца под мен и хвърли няколко чаши. Те се пръснаха на парчета в краката му, защото той отскочи, а и тя не се целеше много точно. Не защото не можеше.

      Стана истерична и започна да крещи за пропиляната си младост, прибра се и се върна с куп дрехи и започна да ги хвърля през прозореца. Крещейки.

-          Госпожо, никой не е длъжен да ви слуша, защо не се карате като всички нас, на закрито – викна някой стожер на общественото благоприличие от отсрещния блок.

-          Я си гледай работата -  викнаха и двамата.

-          Как да си я гледа човек, като му викате на главата. Никакво възпитание… тази държава…е начи…по дяволите – викаше нечленоразделно, затвори прозореца и дръпна пердето.

     Мария все пак го пусна вкъщи. Но чак след месец.

     За пръв път там видях и смърт. Това беше краставото куче на блока – Краси, която лудата жена от горния етаж, Боряна, която не се къпеше , хранеше от едни панички. Ние винаги ги изхвърляхме и тя намираше нови. Кучето един ден, когато му беше опадала повечето козина от болест, легна между стената и бетоненото стъпало и заспа. Чак на третия ден някой се сети да го махне, защото не се беше помръдвало. Вонеше. Лежеше с глава на земята, леко изплезен език, мравки бяха започнали да му пъплят през носа.

      На това стъпало се засичах с брат ми, когато тръгвах за училище в шест сутринта и Марти се прибираше от „скитосване“ както му казваше майка ми. Седеше на стъпалото с едно кафе в пластмасова чаша и последния си фас, за да може да има сили да се скара, когато се качи. Често сме го говорили.

-          Ще се караш ли днес с нея? – казвам му след като той ми помаха, като ме види по стълбите.

-          Днес мисля, че не – и се усмихваше по онзи, неговия начин.

-          Добре – казвах подозрително.- Много те моля.

-          Ще се опитам – усмивка, която те успокоява, гали те по рамото и ти казва, ще се оправим, наистина.

-          Не мога да разбера за какво толкова се карате?!

-          Защото тя е луда и си мисли, че може да ми казва какво да правя – отговаряше.

-          Е, майка е…

-          Няма право…

И така. После се караха обикновено. Той винаги ми е липсвал, защото разликата ни беше голяма и в такива ситуации имаш по скоро абстрактната представа за закрилник, през истинска връзка. Още повече ми липсва след като го отнесе онази кола и го погребахме, в това нямаше нищо абстрактно. Очаквах да го видя на стъпалото, всяка сутрин и гледах с крайчето на окото. Тъп навик. Отивах на училище и понякога имах чувството, че ми се усмихва по онзи негов начин, с кафето и цигарата и ми маха. Заради това пропуших после. Разбира се, не се обръщах директно към стъпалото. Така щях да видя, че го няма.

      Най-озадачаващото нещо, което съм виждал там беше един будистки монах, който идваше всяка вечер, към два през нощта, когато се чуваха софийските щурци, сбръчкан японец с оранжевата си роба и една пръчка, клякаше на плочките и повръщаше отгоре. После ставаше и колкото спокойно си беше дошъл, си отиваше. Една вечер слязох и го питах защо го прави. Целият квартал не можеше да повярва, гледаха го по прозорците, още като се появеше зад ъгъла.

-          Това дето повръща, мъдра вода – каза. – Тук земя стара, мърда и мръсна. Аз прочиства – каза и ми се усмихна.

     Действително всички го бяхме виждали да клечи и да си бърка в гърлото под уличната лампа, бяхме го чували, но никой не беше виждал повръщано. Дали си го чистеше сам после? Не, това никой не можеше да си представи, камо ли да го види.

      Обясни ми, че не яде нищо, само пие неговата си мъдра вода. Кой знае, може би наистина е прочиствал. Може да е бил поредният лунатик… кой знае…

      Направо бях бесен когато бях на шестнайсет, един ден се прибрах от училище и видях един камион натоварен с прясно отрязани дърва и двама мощни цигани с чукове, които биеха с митична сила в тухлената стена, а тя се сгромолясваше като пепел. Плочките – свалени. Две нови вече положени. Затичах се иззад ъгъла към тях.

-          Какво правите бе – извиках.

-          Реновации.

-          Махай се, малък.

-          По петиция на блока – сви рамене единия и ме погледна безсилно.

Опитах се да протестирам, но вече нямаше за какво. Стената падна, дървото ликвидираха.

      До края на деня подмениха и плочките. Но мястото не беше никога вече същото. Чисто и спретнато, без нито един културен слой. Без душа. Хората спряха да вършат странни неща там. Будиста си тръгна. Тиха и сретната улица.

      Понякога все още поглеждам с крайчето на окото, но после бързо продължавам по пътя си и леко ми се насълзяват очите. Знам че стъпалото го няма и Марти няма къде да пие кафе сутрин. Просто ми липсва.