За поделянето на хляба - Денис Българанов

      Най-накрая можех да отворя прозорците, когато дойде спокойният месец на юни и чак в средата му лятото наистина докосна и нашият град, дърветата пееха от птици и хората крачеха бодро в сянката им, кафенетата с давеха в глъчка, видения на жени с начервени усмивки и мъже, които се влачат след тях, жадни за истинско докосване, ехо от танцьори и сирени в смога на София, за пръв път тази година слънцето топлеше покривите, увиснало над благодарните ни глави, през прозореца ми се виждаше съседната сграда, работници кацнали отгоре, ритмично чукане и рязане, подскачащи от фасада на фасада, а аз стоях затворен, не излизах за нищо на света, нямах пари и имах краен срок, илюстрирах една повест за испанския грип и купчината със скици беше въз висока и бедна , а нямах време, никакво време, хладилникът беше пълен, имах цигари и кафе и достатъчно сапун за едно ключово измиване в деня на презентацията, след което трябваше да си отплатя живота с хонорара, хазяйката ми нямаше никакво търпение в себе си, седях на бюрото си от сутринта, докато не изгаснеха последните лампи отвъд прозореца и не останех сам в осветената си кутия, чегъртащ сцена 16та върху пети лист, „Трябва редиците от легла да нашепват за християнска добродетел, разбираш ли, портрет на сегашното декадентство с предметите на миналото“, поръчителят напомняше отново и отново, „Да, да, разбирам те правилно“, да, с досада по телефона, да, каквото кажеш, да, да, да … моливът се чупи и нерв2ите ме хващат, свита цигара, димяща от ръката ми и гледка от балкона, обедно мракобесие, котка в краката ми и въпросът: „От къде е дошла тая котка тук“, защото живеех на петия етаж и нямаше абсолютно никакъв начин да се е покатерила и ли паднала, само да е долетяла, ха, но тя не знаеше, че няма как да е дошла, вече си беше там, с нейната бяло-черна козина, дълга и усукана на фитили, притворила очи хвърляше подозрителни погледи през премрежени възглавничести бузи, „Сигурно е на някой, такава чиста котка, няма как да не си я потърси, по добре да не се привързвам“, хвърлих си цигарата и тя се изправи, опашката ѝ щръкна и тя се отърка в краката ми, влезе след мен и седна на купчината с довършени скици започна да мърка, свила лапи под корема си, „Не, тя е за малко, няма дори да я кръщавам“, после си делихме всеки залък, а аз известно време си повтарях, че не харесвам котки, докато тя мяукаше когато беше гладна, водеше ме до купата си, гледаше нея, после гледаше мен и ме питаше какво се случва, а когато бях изморен ми лягаше на главата, за да ми е меко и топло, от където я гонех, защото ми беше твърде топло, а тя мяукаше с неразбиране, събуждаше ме, топлеше се когато дойде есенната студена жилка и дърветата започнаха да се борят със смъртта, все още бяхме заедно и аз упорито не я кръщавах, а тя се притесняваше за мен и когато ме болеше нещо, ме гледаше с големите си уплашени очи, но всичко беше наред с мен, а слънцето залязваше и изгряваше и никой не си я търсеше, аз започнах да свиквам да и викам котко, както и тя, подготвих се да сме заедно завинаги, зимата беше сковала земята и бяха хладни месеци, но всичко беше наред, защото си делях храната с нея, казват че човек се доверява на някого, когато той му даде нещо, не обратното, един февруарски ден излязох и я оставих да спи, спеше дълбоко в леглото ми , скрила лице в пухкавата си опашка, върнах се след няколко часа и тя още не беше мръднала, сложих двете си отворени ръце под нея, вдигнах я и я пренесох, неподвижна в дланите ми, положих я на дивана, тя надигна глава и измяука тъжно, погледна ме със зелени, измъчени очи, аз се загледах в нея, усещах, че не ѝ е добре, та то ѝ личеше, тя се изправи, слезе много морно на земята, преви се и повърна жълта, пенеста течност, разля се по паркета като парче дунапрен, котката, с краката под корема, гледа повърнатото си още малко, после повърна пак и с много бавни крачки отиде до тоалетната си, където легна, за да може, ако пак се наложи да повърне, да не цапа, а сега беше късно и отново моята кутийка беше единствената останала да свети, затова реших да си легна и на следващия ден да я заведа на лекар, и когато станах я намерих все така – легнала в тоалетната, оповръщана и насрана, бетон по козината ѝ, изпуших една цигара и тръгнах, взел я на рамо, стигнах до клиниката, където една жена веднага ме въведе в стая със стоманен плот, сложиха котката на него, а тя започна да се оглежда уплашено, „Сестра, дръж я да не скочи“, каза лекарката и сестрата, явила се зад гърба ми от сенките на стаята, я хвана с две ръце, „Ваксинирана ли е“, „Не знам, дойде ми на балкона преди няколко месеца“, бръкна ѝ с някакви неща в гъза и сложи пробите в някакви колбички, да ги изследва, „Това ли е което си мисля“, попита сестрата, „Да“, каза лекарката, „котешката чума“, излязох навън и запалих цигара, входът на клиниката гледаше към някаква католическа енория, Дева Мария на фасадата ми се усмихваше благо, слънчев декемврийски ден, капчуците блестяха и сега усетих колко ми вонят дрехите, защото котката ме беше насрала, главата ми се въртеше от имена на антибиотици и цени и малкият шанс тя да преживее болестта, гърдите ми трепереха и гледах нагоре, защото се опитвах да насоча носа си далече от миризмата, очите ми се насълзяваха, изглеждаше все едно гледам към Дева Мария, която все едно ми казваше „Според мен няма да умре“ с нейната спокойна усмивка, препълнени арогантни бузи, прибрах се и започнах да работя, за да платя за лечението и хоспитализацията на котката  и след седмица, все още времето беше хубаво и за последен път тази година, чак докато дърветата не се събудеха от скования си сън, прозорецът ми беше отворен, позвъни ми се по телефона и лекарката ми каза: „Котката е починала тази сутрин, не можете да я погребете, тя е чумава и ще зарази почвата, други също ще умрат, ще ѝ кремираме тялото, не можете да го видите преди това, много жалко, че не сте я ваксинирали, красива котка…“, станах, оставих скиците и излязох, главата ми бременна от разкаяние за собственото ми лекомислено безхаберие, пренебрежение на едно беззащитно, довело до ненужната му гибел, най-гадната, ненужна, стигнах до Дева Мария, спокойно усмиханата на стената, застанах пред нея, под нея и извиках: „Нали щеше да се оправи, бе, нали всичко щеше да е наред, какво стана сега, защо не е, къде ми е котката, с която си делях недоимъкът и ми мъркаше по рисунките, къде е, в пещта, изгорена, без прави на гроб, защото след него ще се тълпи върволица от котешки трупчета, родени от моята глупост, чумави и мъртви, колко от тях трябва да ми лежат на съвестта, кажи ми, защо не се оправи, защо, защо не ме избави, когато обеща, защо мълчиш и се усмихваш, нагло тих бич на надеждата и безкрайното ѝ разочарование, чумави пътеки, задънени с пещи, защо ме излъга така, защо…“

      Не след дълго животът се върна към предишните си рамки, никой нищо не запомни и нищо не се промени.