Пак сам - Елена Петрова

-Ех, добре си бяхме в лятото! Нали бедни ми, приятелю?- казах, като погалих муцунката на сгушеното в мен куче. То вдигна влажните си с любов и преданост очи и близна ръката ми.

Улиците утихнаха. Дъждът се усили. Всеки бързаше да се прибере на топло. Видях елегантно облечена жена да притичва в локвите, викайки след такси. Няколко момчета разменяха почти незабележимо, като поздрав между пръстите си поредната доза. Едно детенце цопна с две крачета в локвата, а до него изпаднала в истерия майка размахваше заплашително с ръце. Двойка влюбени пресече тротоара и се сгушиха за целувка под капчука. Очите им танцуваха с дъжда и сякаш като благословия се спусна светлинката от уличната лампа над главите им. Котките имитираха разплакани бебета, докато се ухажваха, търсещи подходящият партньор. Един преминаващ мъж почти се препъна в бордюра. Тези телефони за нищо ги нямаха! Не знам в какъв свят живееха, но напоследък все по малко виждах очите на хората. Даже когато ми подхвърляха стотинки от съжаление не ме гледаха в очите. Дали беше останало съжаление, или всичко се превръщаше в един механичен навик? Някога и аз имах същите нужди. Ставах рано сутрин, винаги гладко избръснат, с чисти и пригладени дрехи се готвих за поредният учебен ден. Тези невинни личица ми липсват, само те...

-Добре де, теб си те имам до мен, не ме гледай така с укор!- казах, като потънах пак в топлите очи на кучето.

Някога децата имаха желание да учат, нямаха нужда да са модерни като днешните. Все ще видиш някое да прелисти книга, па да попита: ,,защо така, а не иначе...’’ Днес по важно е да се снимат и ако можеше от къщи да се изучат, щяха да затворят училищата.

-Виждаш ли, Василе! И теб те захвърлиха, защото си остарял и паното ти се е скъсало, да не говорим пък ако беше жив, що сълзи би пролял за тоз беден народ със славно минало и геройски постижения. Днес няма на кой да разкажа историята ти, но и мен ме няма. Предадох се...

-Добре ли сте?- попита ме едно момиче, което ми беше убегнало от спомените премрежили погледа.

-Да! Добре съм, момиче! Но, той не е...- посочих кучето.- Можете ли да му намерите подслон, защото ако остане при мен, няма да изкара зимата?

- Дядо на село ще го вземе, но тук е много студено, защо не се приберете на топло? Ще настинете...

-Аз съм си у дома, момиче! Не ме мисли мен. Само се погрижи за Рижко и в замяна ще дам нещо да подариш на дядо ти. Знам, че той ще уважи подаръка ми.

-Ма, моля ви няма нужда!- каза тя и разшири очи когато видя в ръцете ми картината на дякона.

-Вземи! Не е първа младост, но той и дядото не е... Все ще се намери местенце край огнището му. Това ще ме стопли.

Тя взе внимателно кучето и го вкара в колата спряна до казана с боклуците, които редовно бяха дневната ми кухня. Сложи внимателно картината в багажника и ми помаха.

Пак сам. Искаше ми се да заплача, но не ми останаха сълзи...