За моята прекрасна, потайна слушателка - Нанси Аленова

    Вдигнах високо глава, хванах сакото си и умело го изпънах върху гърдите си, чак тогава си поех дълбоко въздух и прекрачих прага й. Беше великолепна с тези кристални полилей, а старините свещите – каква елегантнотс и придаваха. Бях поканен на поредното сведско събитие. Като един от важните софийски господа. Беше церемония по награждаване реализирани проекти в София. Отпих от второ си питие, за да разпусна стеснителността- онова от детството ми напрежение и страх. В залата екса моето име: „- Нека за пореден път ни уважи с присъствие, господин Петко Александрийски!“, как мога да имам толкова каруцарско име, все едно ме бяха кръстили на муле и толкова величествена фамилия. Разсаждавайки си на ум, налудничево си подсмихвах- Мишинка, да ми беше името, отново щяха да ме уважават и ценят. Бях в списъка на олигарсите в страната. Като дете не знаех значението на олигарх и си мислех, че е нещо убидно, като „льо-льо“, „олигогрен“, но в последствие разбрах, че не съм толкова объркан. Повечето оправдаха и потвърдиха грешката в мисленето ми. Алкохолът явно действаше добре, продължавах да се подсмихвам налудничево, докато някой не ме стисна здраво за ръката. Беше моята красива и авторитетно, образована дама. Покани ме на сцената за да прибера, поредния лъскав трофей, да събира прах върху старинния дъбов шкаф. Така се прави когато харчиш и пилееш, лесно спечелени пари- награждават те с лъскава дранкулка и се лее алкохол до безсъзнание. Лъскавите дами и господа, незнаят кой на кого в леглото е усъмнал сутринта. Мислите ми тази вечер бяха много ентосиязирани, ту ме разсмиваха, ту ме натъжаваха, но едно знаех- нямаше нищо интересно и вълнуващо, което да ги отпрати от мен. Върнах се до бялата, висока маса, кацнала като щъркел на един крак. Вече не ми изглеждаше така красиво и елегантно. Исках да седна, но нямаше къде. Налудничевата ми усмивка, приветства тъжното ми и разочаровано изражение. Отпих питието си на екс, а моята дама стоеше, като стройна ваза до мен. Красив интериор до един понапоил се с алкохол пън. Четях въпросителните в очите й, но тя нямаше право на критикува богатия господин Александрийски. Беше ми толкова ясна. Повдигнах вежда и й казах да не ми обръща внимание, и че са ме обладали размисли, страстни. Дошли са ми гости от далеч. Грабнах нейното питие от ръцете й, и измърмотих, че искам да седна някъде на въздух, но сам, а тя ми се усмихваше, все едно бях извадил от джоба си бонбони с целуфан, това още повече ме подразни и закрачих бързо на вън. Встрани от хотела имеше детски кът, седнах на пързалката, отпих от уискито, но гърлото все още ме стягаше. Оставих си чашата върху една малка, нарисувана гъбка и започнах да разтривам врата си. Започнаха да ми се стичат сълзи, изтривах ги на бързо, но неможех да ги спра. Някакси на стегнатото ми гърло му улекваше. Спомените нахлуваха още по- силно в мен. Бях на шест години, когато плачех безутешно, пред госпожа Василева- директорката на Бургаския сирешки дом. Помня как ме беше прегърнала тази жена и плачеше с мен. Беше толкова добра, а как хубаво миришеше. Умолявах я, умолявах я в досието ми да пише изоставено сираче, без родители и роднини. Разтурваха сирашкия дом „Иван Вазов“ за изоставени и в неравностойно положение деца. Не било удачно и авторитетно да има такъв дом и такива деца, в центъра  на града. Разпределяха ни като добичета, по- точно като малки мърляви кученца, по други приюти. Плевен, Русе, София, не точно в столицата, а в покрайнините на едно село. Бяха ми казали, че аз ще отида там. Защо аз ли?!  Бях толкова тихо и смачкано дете от създалите се обстоятелства, от страна на моето „семейство“. Хах, семейство, малка глутница, мърляви кутрета, начело с два неграмотни помияра. Тя беше само на деветнадесет, а вече имаше пет деца, а него по цял ден никакъв го нямаше. Обикаляше селото и търсеше на кого на прекопае градината, на кого да прибере дървата. Сипят му ракийка, напият го даже и пари не му дават, чесо носеше вкъщи стари и скъсани обувки, някой износен парцал, а те обикновенно ни бяха големи. По погрешка, изнервена и гладна, майка ми ще му направи забележка, как така не са му дали поне пет лева и бой, бой- смачкваше я, а ние седяхме на замята в по ъглите и започвахме да плачем. Все мен привикваше: „Ела, ела тук! Стига си циврил и молил! Ти си най- големия! Ще ставаш мъж! Една жена не трябва много да се обажда и трябва да си знае мястото с децата!“. Сядах на коленете му, изчаквах го безмълвно да се наприказва, наплювайки ме с гнусната си уста- тези зъби никога не бяха виждали четка. А ушите ми как горяха от укоражителните му шамари. Брутално навлизаха спомените в мен. Слушай София, от къде е дошъл твоя уважаван господин Александрийски при теб. София, затаила си дъх. Ноща е толкова тиха и благоприятна, за да разкажа приказка на ужасите и на теб ще са ти нужни, една или две на екс, за да преглътнеш горчилката, която ще споделя с теб!

   Когато притихната високите крясъци, въпросния ми баща се разплака. Една госпожа идва днес от Бурга, обикаляше селото. Тя го посъветва да ме даде в дом. Предстояло да започна училище, а от дома щели да ме облекат и да ми дават топла храна. Майка ми и тя се разплака, но от радост или от тъга, не ми стана много ясно. Баща ми заяви, че иска да ме даде, защото няма с какво да ме храни и че ще се прибирам през събота и неделя, а и ще им нося това, онова. Майка ми ме прегърна и ме съпроводи до съседната стая и ми каза, че утре ще отидем за да видим как е. Ах, леле, онази стая как миришеше на мухъл и пикуч, тази миризма никога няма да я забравя. Нека поема въздух, да отпия глътка уиски, че ми се гади от спомени.

Настаниха ме в дома за изоставени. Унижаващо, обнадеждаващо, смачкващо. Още една черна звездичка забита в детското ми съзнание. Наричаха ни зверчета и гадинки. Пускахани да двора, само при заключени порти. Защото повечето се биеха или ги хващаха да крадат. Няма да забравя онова минаващо детенце покрай оградата. Как ми се усмихна и ми каза да отида при него, а когато го доближи, видях, че яде банан, засмя се и хвърли обелката в лицето ми. Добре че беше с майка с, иначе щях да прескоча оградата и да го пребия. А тя такъв шамар му залепи зад врата, а то и припомни, че му е казвала да не ни доближава и че сме примитивни маймуни. Но имаше нещо ново, въпросната ми майка се беше пропила около баща ми и сега седеше под прозореца и започваше да ме оплаква като коьот. Баща ми я изоставил и сега ходела да чисти по хорските къщи и казваше, колко съжалява за мен. Майка ми, братята и сестрите ми, често идваха на свиждане и то пеша- не ги мързеше. Само как блъскаха по прозорците. Кутре номер две, беше много нагъл и нахакан. Наричаше ме, „красив, бял циганин“ и викаги питаше дали съм заделил нещо вкусно за ядене, а аз често криех храна. Но това беше края. Извикаха полиция, възложиха им забрана, да не се доближават до дома. В интерес на истината незнаех колко съм красив, но го чувах често. Радваха ми се онези бездетни двойки, които идваха на посещение. Казваха: - Ле-ле! Колко светло кафяви очи и как се сливат със светло кафявата, права коса и колко бяла кожа.“. Хванат ме за ръка и при директор Василева. Тя беше усмихната, приветлива и прекрасна жена. Бях намразил онова чекмедже в което седеше моята папка. Папката с моята биография- кой съм, от къде съм и една торбичка сладки за утеха. Затова онази сутрин плачех неутешимо, вкопчил се в госпожа Василева, но тя ме избута от себе си, изправи се и избърса сълзите си. Все още незнаех да чета и пиша, но я наблюдавах втренчено. Тя взе три листа, смачка ги и ги сложи в дамската си чанта. Седна на компютъра, написа нещо, подписа се със сила, постави печат и го сложи в кашона най- отдолу, запечата го и написа нещо голямо и удари с ръка отгоре. Каза, че е написала София и да не казвам на никого, но вече съм бил българско сираче. През сълзи си мислех, че е за добро. По- големия ужас следваше. Настаниха ме в селце, в покрайнините на София. Потайното българско сираче Петко- сам, самичко сираче. Този „дом“, миришеше на родната ми къща. Рушащо се селско училище, без дарения и помощи. Хранеха ни с картофи или боб, слагаха брашно, а хляба се пазеше за закуска с чая. Управляващия персонал, беше вечно сърдит и ядосан. Подритваха ни като мърливи кучета. Бях се примирил и с притихнали мечти и илюзий, свит в себе си.

   Беше завалял сняг. Аз се бях подпрял в ъгала на прозореца, тихичко. Имаше нещо красиво и чисто на което да се възхищавам. И тогава очите ми светнаха. Спря много луксозна и черна кола. Слязоха мъж и жена с много красиви палта- не се беше случвало тук. Подскочих и облякох чисти дрехи, отидох до умивалниците, взех висящото парче сапун, овито в тензух на чучура на чещмата. Натърках лицето и ръцете си. Очите ми горяха от сапуна, но аз си тананиках, все пак наближаваше Коледа, а аз се молех за чудо и бързо прибягах до входната врата. Жената веднага впери поглед в мен и се зачуди защо плача. Каза ми, че мириша на чисто и че съм порозовял. Повечето бяха бледи и жълти от недохранване. Мъжът извика арогантно и каза, да не бърза толкова и че иска да огледа всички. Дебелата ни директорка ме блъсна за рамото и ме изправи бързо при останалите. Оглеждаха ни, разглеждаха ни, но погледа им все се спираше върху мен. Хванаха ме за ръката и ме заведоха с кабинета на директорката. Дебеланата се смееше ехидно, все пак прибра голяма сума пари. Сложиха ме като кутре в лъскавата си кола и новото ми приключение започна.

   Колата спря пред едно голямо имение. Разтичаха се двама мъже, отвориха големите парти, а ние продължихме на вътре. Беше по- голямо от сирашките домове в който съм бил. Веднага ни се отвориха вратите, от две еднакво облечени жени. Едната се притече и взе палтото на госпожата, а тя и каза да й донесе чаша вино, защото деня й е бил много изтощително грозен.

Мъжът започна да й крещи за да спре да пие и че има работа да ме научи да лъжа, както се прави в семейството. В този момент някой ме блъсна в гръб от удара в мраморния под ми пречерня пред очите. Черният им доберман ме бе захапал. Новата ми майка се развика, а мъжа я заплаши, че ще я пребие и й каза, че няма да може да се грижи за мен. Грабна ме и хукна към колата, а тя бягаше след него. Той продължи да й крещи: „- Бързо, алкохоличке! Майка ще ми става! Някой ден ще се удавиш в алкохол!“. Когато стигнахме до болницата, той млъкна. Там бяха толкова мили, че чак ми хареса, че кучето ме е нахапало. Набързо се прибрахме. Жената му се развика, че не е виновна тя. В кавката разбрах как се казва новия ми баща- Калоян. Той от своя страна също започна да й крещи, че е безплодна и да си стяга багажа. Нареди да ме вземе със себе си и до Нова година да понауча немски, да направи албум и да ме научи да лъжа убедително. Също така да ми направи немски акт за раждане, че съм техен син, защото иначе няма да могат да вземат другата чат от наследството.

   Така и стана, преди да науча българския, научих немски. Лудия старец се влюжи в мен. Разхождаше ме из лозята, именията и винарните с налудничево щастие. Той се казваше Петър и с гордост казваше, че съм кръстен на него, но германците са го написали Петко. Мислех си, че съм наследил гените на дядо си и аз обичах моята налудничева усмивка. Беше много горд, че родителите ми са ме научили на хубав български. А колкото до тях: майка ми се беше депресирала и по цял ден пиеше вино, а баща ми не се прибираше с дни, задяваше се с други жени. Веднъж доведе една у дома, а майка ми щеше да я удави в банята. Баща ми плащаше на прислужниците двойно, за да ходят без бельо. Но аз си растях тихо и благочестиво, с мен бяха добри и внимателни, но помежду  си се съсипваха. Една сутрин се събудих от виковете на майка ми. Баща ми беше получил инфаркт, върху прислужницата ни. Така почина Калоян Александрийски, а майка ми спря да се храни и се пропи, още повече.

След време бях поканил добро момиче у дома, за да се запознае с моята майка. Когато отворих вратата я видях да види от кристалния полилей. Така се сбогувахме и с госпожа Александра Александрийска.

А колкото до веселия и луд старец, почина след около месец. На смъртния си одър ми стисна здраво ръката и ми каза, че знае, за това, че съм побългарено, изтормозено циганче от село около Бургас. Впери очи в мен и издъхна.

Така останах единствения, богат и влиятелен винар от фамилията Александрийски.

   Усетих някой да ме дърпа за вратовръзката. Едно дете викаше точно до ухото ми: „-Мамо, мамоо, един чичко спи на парзалката!“. А тя на свой ред се развика, че иска охраната да ме изгони и да не допуска клошари да плашат децата. В интерес на истината, хотела беше мой, но нали съм от семейство на прочуту винари, та на кого да приличам, ако не се напивам до несвяст. Охраната ме поздрави и попита дали съм си починал.

   Тази прекрасна софийска утрин е толкова различна, обнадеждаваща, бодра и обещаваща.

А аз се чувствах лек, като перце.