Морето ... - Анна Андонова

„Когато се върнах вкъщи, видях една фигура на пристана на съседа. Нещо ми подсказваше, че е... Г-н Гетсби. Като че ли искаше да достигне нещо в тъмното.

Зелена светлина.”

 

 

Морето. Незнайно защо винаги го свързваме с лятото, плажовете, вълните, бронзовия тен и безкрайно забавление. В действителност е така, това са първите асоциации, които правим, спомените, които събуждаме. Но някъде там, дълбоко, под чистата пяна на прииждащите безгрижни морски вълни, миещи спокойните брегове, и монотонния им и ритмичен шум се крият далеч по- чувствени истории, които често остават нечути под закрилата на бистрите сини води ...

Вървейки по безлюдния плаж, се оглеждам за рапани. Винаги правя това. От малка обичам да ги поставям нежно до ухото си и да слушам в захлас шума. Звук, напомнящ хармония и ритмичност, който чувам все по-рядко в забързаното ежедневие.

Огледжайки се, забелязвам един. „Я, рапан!” – прошепвам радостно и бързо ме обзема голяма доза въодушевление, което ме кара да се втека към него. Вдигам го и без да го изчиствам от пясъка дори, го полагам до ухото си.

Мелодията му ми напомня приспивна песен – кара ме да се унеса и бързо да забравя тревогите.

И точно толкова захласната, продължавам да вървя. Не усещам кога приближавам кея, само стъпките зад мен подсказват какво разстояние съм изминала ...

Днес кеят не е самотен. Тъмнокос младеж стои на пясъка с молив и блок в ръка. Май рисува нещо. Да, рисува. Приближавам се, за да видя неговата гледна точка за нещата.

Пред очите ми се разкрива черно – бяла скица на стройна женска фигура, която върви през тъмнина към едно единствено бяло петънце – навярно слънце. Не е необходимо да притежаваш  око за изкуството, за да забележиш професионализма. Правите като измръзнал конец линии и черният цвят, тъмен като катран.

 

-             Прекрасна скица ... – прошепнах. Винаги оставам безмълвна пред таланта, който се крие в някого.

-                          Благодаря. – изрече с унил и равен глас младежът. Обърна се,  оглеждайки тази, която току-що направи комплимент за скицата му, спря погледа си върху рапана. Не каза нищо повече, продължи да рисува.

-                          Какво те накара да искаш да нарисуваш точно тази гледка? – запитах с чиста доза любопитство, тъй като винаги съм оставала в периферията на света на изкуството.

-                          А теб какво те кара да носиш тоя рапан и най-вероятно да слушаш шума му?

-                          Спомените… – отговорих най-искрено.

-                          Същото. – за пръв път чух в гласа му тъгата. Тя извираше от много дълбоко. – Спомените за отминалите по-хубави дни ... – изричайки тези думи, от устата му се отрони въздишка.

-                          Какво не им е хубаво на сегашните? – запитах, опитвайки се да влея оптимизъм в разговора ни. – Чуй! – изрекох, поднасяйки малкия рапан към ухото на непознатия. – Чуваш ли спокойствието, удоволствието, радостта?

-                          Не. Чувам самота, празнота… – от устните му се отрони още по-голяма въздишка, толкова тежка, че чак аз усетих загнездилата се в съществото му тъга.

-                          Защо?

 

Мина само още един миг на тишина преди чернокосия младеж да ми разкаже за „своето” момиче.

Аделина. Срещнал я една лятна вечер, точно тук на кея. В момента, в който я съзрял, вече знаел, че е необикновена.

Хладният бриз леко понасял в ритъма си един кичур от дългата й кестенява коса, която гладко се спускала по раменете й, а изваяното й строго лице било украсено от много светли очи, почти жълти – като на вълците. Стояла сама на кея и наблюдавала с празен, отнесен поглед околността. Много хора минавали покрай нея и замаяни от респектиращата й красота, се обръщали подире й дълго, след като са я отминавали.

Единствен младия художник спрял до неземната хубавица и я заговорил. С изненада открил, че цялата й строгост изчезва, когато на лицето й засияе усмивка.

И той се влюбил в тази усмивка. Като всеки влюбен копнеел да я зърне само още дори веднъж и така започнал всяка вечер да ходи на кея. Тя била винаги там и винаги сама.  

Дълго се чудел кяк да я впечатли, какво да й покаже  и изтъкне, за да привлече погледа й за повече от миг. Тогава решил да й покаже картините си. Така едни ден подбрал „по-живите”, както сам ги нарече – картини, нарисувани с най-хубави и ярки багри.

Вечерта, когато отново отишъл при нея на кея с рисунките в ръка, била хладна и мрачна. Мъглата била постлала студената си пелерина над морето. Даже фарът не светел толкова ярко както преди.

Аделина изненадано го запитала какво носи със себе си. Доволен, младежът протегнал ръка и поставил картините тихо в дланите й. Останала изумена от таланта му точно като мен, ала най-силно била очарована от едно платно.

На него с бои били изрисувани и морето, и кеят, и фарът, като той заемал централно място, а ярката му светлина искряла чак през платното.  Също като мен го попитала какво го е подтикнало да изобрази точно тази гледка. Смирен, талантливият младеж отвърнал, че пейзажът го е вдъхновил, изпълнил го е с желание да твори и с много оптимизъм.

Ала тогава нещо пробляснало в жълтите й очи, а устните й се изкривили в далеч не толкова приветлива усмивка. С равен тон го запитала как може нещо толкова нетленно да събуди в съзнанието му тези толкова позитивни неща, които й изброил. Художникът я гледал като попарен, с недоумение я помолил да обясни казаното.

Със същата ехидна усмивка и вълчи поглед тя му посочила намиращия се близо фар и простиращия се сноп светлина, след което театрално протегнала ръка в опит да се домогне до яркия лъч, но ръката й увиснала във въздуха. Казала му да направи същото.

Така и сторил, подмамен от вълшебните нотки на гласа й, но когато забелязал как ръцете му не улавят светлината, колкото и близка да изглежда тя, колкото и по-далеч да ги простира, разбрал думите й. За него нищо вече не било същото. Всичко му изглеждало толкова близко, но и толкова далечно. Отчаяние и гнет изпълнили съществото му.

В момента, в който отново се обърнал към Аделина, видял отдалечаващия й се изправен силует, потъващ в хладната неясна нощ.

 

-                          Това е отговорът ми, хлапе. - продължи художникът. – Рисувам песимизма, отчаянието или по-скоро неговото въплъщение.

 

Тръгвам си от плажа по-объркана от всякога, но с рапана в ръка. Не знам дали другия път, когато поискам спокойствие и хармония, ще го положа нежно до ухото си, но ще го запазя за спомен. Споменът за първата ми силна среща с песимизма и отчаянието или по-скоро -  с неговото въплъщение...

 

 

Луната се издигаше. И докато стоях там, мислех за стария непознат свят. Мислех за Гетсби и надеждата, с която е гледал мъждукащата зелена светлина, когато я е видял за първи път на кея. Беше изминал дълъг път. И мечтата му изглеждаше толкова близо до реалността, че не би могла да му се изплъзне. Но той не знаеше, че всичко вече беше назад във времето. Гетсби вярваше в зелената светлина, щастливото бъдеще, което от година на година се отдалечаваше. То се изплъзваше, но това нямаше значение. Утре ще бягаме още по-бързо и ще протягаме ръце още по-далеч. И едно прекрасно утро, като лодки, борещи се срещу течението... Ще разберем, че непрекъснато ни отнася към миналото. ”