Сребърното езеро - Венко Димитров

Дирех Смисъла къде ли не. Започнах все повече да се уединявам в планината, търсейки прозрение свише. В една чудна лятна вечер обсипана със звезди се появи Той. Старецът с достолепна бяла брада, от чието лице се излъчваше доброта, благородство и мъдрост. „Знам за какво си дошъл. Последвай ме!” проговори Той с внушителния си глас и се изгуби в тъмното. Дори и да не беше казал нищо, бях сигурен, че ще го последвам и съвсем скоро се озовах на огряна от Луната пътека водеща към върха. Старецът вървеше далеч напред по сияйната пътека, а след него крачех бодро аз. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-бодър, силен и здрав се чувствах, обзет от космична енергия. Съдбата ми беше пратила тайнствения старец, а може би това беше и самата Съдба. И изведнъж сякаш ненадейно, и сякаш от нищото се озовахме на една поляна в подножието. Лекият ветрец движеше тревите. Сребърните лъчи се отразяваха в скалите наоколо, попиваха в заспалите цветя, събуждайки ги за друг, таен, метафизичен живот, а тревата се движеше на вълни като сребърно езеро. В цялата тази приказна феерия, във водите на това така тайнствено и така желано сребърно езеро, аз бях потънал в богоговеен екстаз и слушах вятъра. Старецът, който вече не приличаше просто на възрастен планинар, а на светец със сребърната си вече брада, протегна святата си десница към една заострена скала на границата между поляната и пропастта и чух гласа Му. Стоеше там гордо изправен, придобил съвсем други, божествени черти, а аз приближих до него цял треперейки от богоговеен екстаз. Посочвайки скалата деляща реалния свят и отвъдното, Той възвести: „Ето за това си дошъл, нали” – събу гащите си и седна с блажена физиономия върху заострения камък. Може би чак сега осъзнах, че човекът срещу мен бе полугол или пък сега го асимилирах, но възкликнах „Мамка му, баш тука ли да попадна на извратеняк!” – и без да се замислям го блъснах от скалата долу в бездната. Мамка му, тия перверзници са навсякъде, добре че не отидох на море това лято, какво ли ме чакаше там.