Дао, което се вижда и Дао, което не се вижда - Венко Димитров

 

Искате да знаете защо съм може би най-добрият български спринтьор? Или поне от по-ново време. Сещате ли се за някой друг с успехи като моите от близкото минало? Не се сещате. Явно наистина съм най-добрият.

Ще ви кажа как станах най-успешният български бегач. Няма да ви говоря за упорит труд и непрестанни тренировки. Преди да започна да тренирам, дори и трамваите не гонех. Съвременният спорт е химия. Състезание между фармацевтични компании. Но и химия приемам рядко и то само, когато замезвам с наши, родни кренвирши. Всичко опира до мотивация. До това да намерите добър учител, който да ви подтикне да надскочите себе си. И понякога е плод на чиста случайност, а не на целенасочена държавна политика.

Като юноша не ме влечеше бягането. Като цяло и спортовете ми тъпееха нещо. Мързеше ме и предпочитах книги. Разбира се, обичах разходките в парка, планинските излети, но все неща без много зор. Колкото да не стана съвсем лоена топка. Блокът, в който живеех е близо до Западния парк. Или до някаква гора, която е част от него, или не знам точно, това място и до днес ми е твърде голямо, тайнствено и нерзбираемо. Къде започва, къде свършва. По-често минавах покрай павилиончетата за пици и банички. Това си е истинското социално средище на квартала. Може да видиш всеки да минава оттам. Хора на различни възрасти, жени, мъже, деца. Хапваш нещо или пък просто минеш и се заговориш с някого. Доста често одумвахме някого. Някоя хубава девойка или пък някоя любителка на тестото, на която й личи страстта. Или пък крива бабичка. Един от човеците, които отбелязвахме винаги, беше жилав дядка, който тичаше редовно с една лента около главата и много къси гащи. При по-хладно време го раздаваше с анцуг и неизменната лента. Никога не спираше за тесто от павилиончетата, подминаваше ги като малки гари. Знаех от малък, че това е чичо Спас. Беше си неизменен откакто се помня. Стегнат, пъргав.

Една топла есенна вечер се бях спрял на павилионите да си взема нещо за пиене. В този момент се появи чичо Спас. Купи си бутилка минерална вода, след което се загледа в моята опаковка натурален сок. „Хубаво правиш, че не пиеш газирани напитки. Но и това, което всички мислят за добро, не винаги е такова. Тези сокове са пълни с консерванти.” . В този момент сякаш някакъв светец слезе на Земята да ме просветли. Чичо Спас с бялата си брада приличаше на някой мъдрец или на йога. Но всъщност си беше йога, ама чак сега го възприех като истински. „Чел си за витамин C, нали? То било за здраве. Затова било добре да го има навсякъде. Но не за всеки човек е добро. То е киселина и може и на здрав човек да причини язва.” В този момент бях готов навсякъде да го последвам. Все едно изрече някакво магическо заклинание.

Някъде зад едни от блоковете имаше алея към парка, на която някой беше надраскал с големи букви ДЗЕН. Като четящ книги знаех, че е нещо от Изтока, а не някаква простотия. Някак неусетно се бяхме озовали от бараките с кифли и киселина пред този надпис. „Дзен градините са наглед хаотично разхвърляни камъни и дървета. И пясък. Но зад привидния безпорядък е събрана всичката космична красота на Вселената... Но всъщност всичко ни е Дзен в България...” подсмихна се той. Навлязохме навътре в парка. И друг път бях забелязвал, че някой окачваше табелки с мъдрости. Някак знаехме, че е чичо Спас. Нямаше кой друг да го прави. „Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите” – красиво издълбана дървена табела ни гледаше. Ние вървяхме навътре и навътре в парка, а сладкодумният чичо Спас ми откриваше тайните на битието. „Аз съм много по-възрастен от теб. Но и аз съм като теб ученик. Аз изучавам моя вътрешен свят – дзен. Всеки има своя път”. А пътят ни отведе много навътре в гората. Асфалтът свършваше в едни храсталаци, а като за последно някой беше написал с боя по него „Дао, което се вижда и Дао, което не се вижда”. Отзад трънаците бяха сплетени като беседка. „Питал ли си се някога „ами ако не ме одобрят… ако не ме харесат… ако ме изоставят“? Това е страх от отхвърляне. Лошото е, че колкото по-голям е този страх, толкова по-голяма е вероятността наистина да ни отхвърлят. Нормално е желанието да искаме да се харесаме на другите”. Беше се смрачило, но не толкова, че да не може да прочета надписа на още една табелка, която светлееше в храста. Наведох се – обикновено парче кашон, а на него надраскано с маркер: „Тук ще те бара Спас”. После ми се губят моменти. Някак без да съм бил никога в казарма, но като от колективното съзнание, за част от секундата съм изпълнил командата „Кръгом” и съм драснал с трета космическа скорост по-обратния път колкото се може по-далеч. Било е до късмет какво е можело да се случи. Ако съдбата бе пожелала, можеше да се обърна към силовите спортове, а не към леката атлетика. Но семето на съмнението бе посяно вече. Соковете имат консерванти и правят язва. Мъдрият Спас йогата е извратеняк. Или извратенякът не е най-очевидната истина. Може някой да си е направил майтап с този кашон.

Така и повече не видях Спас. Както трансцедентално сюблимирах от парка, така още по-трансцедентално и Спас изчезна от квартала. Някой разправяше, че си отишъл на село да диша чист въздух. Години по-късно аз дишах шампионската атмосфера на турнирите в чужбина. Така и не исках да разбера какво е станало със Спас. Някои неща по-добре да са невидими и за сърцето.