За Мимето, когато порасне... - Мари Елла Кръстева

Баба ми често казваше: не се доверявай на никого! Ако искаш да споделиш нещо, изкопай една яма, кажи това, което ти тежи вътре, и после я закопай и забрави. Ако ли не, винаги можеш да го напишеш и да ти олекне.

 

Тя вярваше, че всеки се страхува от нещо. И именно страхът го прави слаб и подвластен на злото...Прави го егоист! И беше права. И аз се страхувах...

 

Баба ми я няма от 5 години. Не успях да се сбогувам с нея. Последният ми спомен е от летището, сектор „заминаващи“. Нетърпеливо обаждане, тежест в корема, очи, пълни с думи, секунди преди едрите сълзи да закапят по лицето...

 

Затворих ѝ, защото не исках да се разстройвам преди полета до Лондон, където бях готова за нов живот, след огорченията през последната една година. Това пропуснато обаждане промени живота ми... Повече не чух гласа ѝ.

 

 

За първи път се връщах в България. Любимата ми София си беше все същата, както я помнех в най-светлите си детски спомени. Пъстра есен, златни дървета, улици, пълни с глъч, бързащи хора, градски шум и смесица от аромати. Обичах София! Всичко в нея бе същото, само аз бях различна.

 

Ключът заяде. Натиснах силно и вратата сама се отвори, сякаш ме приканваше да вляза в любимото ми място. Домът на баба. Само дето баба вече я нямаше. Всичко си беше същото, както го помнех – две малки стаи, претрупани с мебели (типично по бабешки). Прашни лъвици с купища книги, на които се любувах като дете. Пожълтели фотоси от миналото, които не смеех да погледна, защото всеки път усещах сякаш някой ме удряше в корема...

 

Въздухът беше тежък, но не от нафталин и застояло, а от емоции. От спомени. От моите спомени. Задържах дъха си и изтичах до прозореца. Отворих го широко, позволявайки на последните слънчеви лъчи на топлата есен да се настанят спокойно в тихата и пуста стая. Загледах се в приближаващите коли от булеварда. Дали и тя ги е гледала, в очакване да се появя, макар да е знаела, че няма да го сторя?

 

„Време е да се заемеш за работа, Мария!“ - изкомандвах се наум. „Дисциплина и по-малко емоции, не му е времето сега за ревове.“

 

Извадих няколко плика, които носех в чантата си. Намерих и старите кашони, които баба събираше, за да опакова коледните ни подаръци. Започнах да разтребвам. Скоро щяха да дойдат новите собствениците и да отмият присъствието на моите спомени на това място...

 

 

Часовникът на стената беше обявил бойкот. Явно бе спрял, както и времето тук бе спряло. Погледнах телефона си. Навън се бе стъмнило, шумът от булеварда бе утихнал и всичко бе някак приканващо спокойно.

Добра работа бях свършила – 10 кашона, 6 торби с боклуци,1 стара шевна машина, която не знаех какво ще правя и 1 единствен шкаф, които ми предстоеше да преровя.

 

Баба ми беше подредена жена. Винаги мислеше за всеки и за всичко, но рядко за себе си. Затварям очи и си спомням топлият ѝ кафяв поглед, усмивката, когато ме видеше да идвам, огорчението ѝ в случаите, когато отказвах да ям от манджите ѝ като дете. Вярвах, че с нея имаме силна връзка... Не само защото бях кръстена на нея, дължах ѝ всичко в живота си, защото ме бе отгледала, научила на всичко, което знаех, и ме обичала така, както никой друг не беше...Какво ли ставаше с обичта, след като човека си отиде от света? Дали тя съществува и след смъртта?

 

Пропъдих тази мисъл. Не ми трябваха повече сълзи за днес. Трябваше да опразня апартамента, за да може в понеделник новото семейство да се настани, започвайки ремонта и заличавайки всичко тук. Всичко, което ми напомняше за това
„Що е то някой да те обича безрезервно“.

 

Без излишно разтъкаване, преминах към последния шкаф, който незнайно защо отлагах. Време беше да си ходя, спомените тук ме задушаваха със своята емоционална топлина.

 

Отворих шкафа, които сякаш чакаше да бъде удостоен с вниманието ми. На секундата от него изпопадаха огромни чували, кутии и торби.

 

Вниманието ми привлече малка пъстра кутийка с квадратна форма, приличаща на кутия за обувки. Отворих я и не можех да повярвам на очите си: терлици. Пъстри, меки, топли, домашни терлици. Бяха сигурно дузина. Стоях и ги гледах в продължение на няколко минути.

Спомних си как баба ги плетеше и всяка зима ми подаряваше по един-два чифта за празниците. „Да ти е топло на краката, за да ти е топло и на душата“, казваше ми.

Тайно скриваше по някоя и друга паричка вътре, а понякога и шоколадче.

Изведнъж сякаш усетих присъствието ѝ около себе си. Представих си нежната ѝ ръка, която ме милва по главата, топлият ѝ поглед и усмивката, която никога не залязваше от лицето ѝ. Отделих настрани кутията, щях да я взема у дома.

 

Последваха чували с различни неща: чисто нови чаршафи, калъфки за възглавници, одеяла, кърпи за баня. Защо, за бога ги е държала тук? Разрових пликовете с надеждата, че ще открия нещо. И любопитството ми бе наградено – бележка... Малка бележка с познатия почерка, стояла там сякаш стотици години...

 

Очите ми засмъдяха. Не, нямаше да цивря като някое бебе. Мина много време, няма да се върна отново там, в мрака на тъга, огорчение, мъка и вина. Тихо преглътнах натежалите сълзи, отправяйки им заповед да вървят по дяволите. Ревнех ли сега, нямаше да мога да се успокоя скоро, а беше време да си ходя.

 

С треперещи ръце пригладих малката квадратна бележчица със ситен почерк. На нея пишеше:

За Мимето, когато порасне...

С обич: Баба

 

Този път не успях да се сдържа и пуснах няколко сълзи да се стичат надолу по бузите. Баба беше деликатна, мила, възпитана и добра. Само тя ми казваше „Мимето“. И всеки път, щом го изричаше, сякаш усещах топлината и обичта ѝ. Прочетох бележката отново. И отново. Спомних си гласът ѝ, топлината на думите ѝ...представих си как ги изрича на мен. Всичко, сякаш бе вчера...

 

Изведнъж се изплаших, че ще намокря единственото нещо, останало ми за спомен от баба. Човешкото съзнание е подло: забравя хубавото, а лошото блокира, за да не го боли. И така се справя с болката.

Тази малка бележчица, изписана с дребен почерк, бе моето доказателство че има любов и след смъртта. И някак си в този момент, вината ми, че не бях вдигнала телефона на летището и не бях се чула с баба преди да си отиде, се изпари. Простих си!

 

Избърсах очи, станах и започнах да сортирам съкровищата си. Не можех да не се съобразя с последното ѝ желание...

 

Прочетох бележката още 100 пъти. И всеки следващ ми изглеждаше все по-мила, нежна, трогателна. Представях си как я е писала: на масата в кухнята, до прозореца, докато вън колите са шумели в своя неспирен градски поток, а тя е изписвала нежно и с огромна обич името ми... Ах, бабо, така ми липсваш!

 

Сгънах бележката и я прибрах в джоба си. Щях да я пазя до снимката ѝ като най-красивият спомен, които съм имала! И като знак, че любовта е вечна, дори след като си отидем от света!